Ахмед Юмит Патасана

Бележка на издателството:

В романа се споменават исторически личности, имена на градове и местности, заглавия на произведения и реалии от широк географски район. Всички те са транскрибирани според литературните норми на съответните езици. Например Ахмет (тр.); Ахмед (персийски); Ахмад - арабски

„Осеях градските площади с телата на избитите от мен. Плячкосах града и опустоших домовете му от покрива до основите. Изравних със земята кулите на храмовете от тухла и кал, самите храмове и техните богове. Прокопах канали от Ефрат до сърцето на града. Така удавих храмовете, боговете и самия град, та никой да не ги открие.“

Глинена плочка от Сенахериб, асирийски цар

Самуел Ноа Крамер, „Месопотамия“

Първа глава

Най-напред видя как светлините, проблясващи като светулки в мрака, припламват ненадейно над долината. Облегната върху каменната стена на древния град, тя ги наблюдаваше -само те разкъсваха непрогледния мрак. Беше изморена и са-мотна, но, странно, другите не и липсваха. Лек ветрец довяваше сладостно ухание на олеандри. Тя притвори клепачи, за да почувства по-добре вятъра върху кожата си. Щом затвори очи, вятърът спря. Някакво жужене долетя отдалеч и тя отвори очи, любопитна да открие източника му. Видя, че светулките са станали повече - две, пет, осем… Скоро започнаха да се роят толкова бързо, че не успяваше да ги преброи. Колкото повече ставаха светулките, толкова повече се сгъстяваше мракът. И колкото повече се сгъстяваше мракът, толкова по-отблизо долиташе жуженето. Тя се изправи и се вслуша съсредоточено в наближаващия звук. Не, не беше сгрешила; не го издаваха светулките. Очите и зачакаха търпеливо, втренчени в роящите се светлини, които приближаваха към нея. Наострила слух, долавяше жуженето, а то прииждаше и се отливаше като вълна. Сега го чуваше по-добре. Не разбираше думите, но мелодията и се струваше позната. После различи древния рефрен: „Аллахюекбер, Аллахюекбер…“ 1

Внезапно светулките изчезнаха и от мрака изплуваха хора, понесли факли. В светлината на факлите Есра виждаше юмруците на мъжете, вдигнати към небето, и зелените им знамена, веещи се на фона на черната нощ. Цялото и тяло се изопна от страх. Отстъпи уплашено назад, но порутената стена на древния град я възпря. Множеството наближаваше с бавни, но неумолими стъпки. „Аллахюекбер. Аллахюекбер… “

Всички хора от града стояха пред нея и я гледаха втренчено. Светлината, раздвижваща сенките, рисуваше странни маски

1 Аллахюекбер - турско произношение на арабската формулировка Аллаху акбар (Аллах е велик). - Б. пр.

по познатите и лица, плашеше я до полуда и караше сърцето и да бие до пръсване. „Аллахюекбер. Аллахюекбер…“

Разбираше, че трябва да избяга, но не можеше. Стоеше прикована до древната стена, впила очи в наближаващата тълпа. Хората не изглеждаха разгневени; спокойно и отмерено, стъпка по стъпка крачеха към нея и викаха като един: „Аллахюекбер. Аллахюекбер…“

Ужасена, тя изгуби всякаква надежда за спасение. Закри лице с длани и уплашено зачака първия удар - от камък или юмрук. Вместо удар обаче долетя глас - носеше се сякаш отдалеч, но заглуши възгласа „Аллахюекбер“. Тя вдигна глава и се взря в тъмнината зад тълпата, мъчейки се да чуе какво казва гласът. Човекът, на когото принадлежеше гласът, повтаряше две думи, две познати думи. Тя ги чуваше и усещаше, че са и познати, но не успяваше да ги разбере. Вслушваше се като хипнотизирана от гласа. Човекът, надвикващ неземния напев, беше упорит - повтаряше решително думите, докато най-сетне тя разбра какво казва: „Есра ханъм, Есра ханъм…“

Щом различи смисъла на думите, светлината нахлу в стаята и слънчевите лъчи, леещи се през прозореца, възвърнаха истинския облик на всичко в нея. Малката стаичка в основното училище, чиито коридори допреди два месеца гъмжаха от селските деца, побираше всичките и вещи. Есра се изправи рязко в леглото. Някой чукаше силно по вратата на стаята и и гласът продължаваше упорито да повтаря името и:

- Есра ханъм, Есра ханъм…

Тя стана в полусън от леглото и без да се замисли, тръгна към вратата. Спря по средата на стаята. Опита да се успокои. Едва сега осъзна, че е само по тениска.

- Една минута! Идвам! - извика на човека пред вратата с глас, все още разтреперан от вледеняващия сън.

Тръгна към памучните панталони, преметнати върху стола до горния край на леглото. Човекът пред вратата явно я чу, защото спря да крещи. Докато си обуваше панталоните, тя се замисли за гласа. Беше сигурна, че и е познат, но замаяна от съня, не се

досещаше чий е. Едва когато отвори вратата и се взря в свенливите тъмни очи, осъзна, че и говори капитан Ешреф.

Капитан Ешреф стоеше на крачка от прага. Още щом го видя, по устните и се разля усмивка. Не обичаше униформи, ала върху тялото на капитан Ешреф грубата зелена материя изгубваше предназначението си и приемаше вид на нормално облекло. Есра си спомни как като гимназистка в Истанбул се присмиваше на момичетата, които излизаха с момчета от военното училище, наричайки ги „идиотки, запленени от претенциозни униформи“. Сега обаче не се срамуваше, че е станала като тях. Смяташе, че по време на разкопки подобни връзки влияят зле на работоспособността и, но продължаваше да изпитва интерес към този висок, силен и същевременно свенлив военен капитан.

Преодоляла сутрешната изненада, Есра се разтревожи от външния си вид. Беше се появила пред капитан Ешреф, без дори да се погледне в огледалото, да приглади косата си и да види дали изглежда прилично. Сутрин лицето и обикновено беше подпухнало, а очите - зачервени. Тази сутрин обаче притесненията за външността и бяха безпочвени. Несресаната коса, спускаща се над челото и, придаваше невинно изражение на лицето и, а големите лешникови очи блестяха миловидно под натежалите от съня клепки.

Есра притежаваше красота, която не биеше на очи от пръв поглед - по-скоро беше красота, разкриваща се постепенно с времето. Беше подминала трийсетте, но имаше деликатно лице, все още не посмяло да се осея с бръчици, големи очи с цвят на мед под кафяви мигли, а между малкия нос и фината, леко асиметрична брадичка - устни, нито плътни, нито тънки, готови еднакво охотно и да заговорят, и да целунат. Заговореше ли, привидно несиметричните и устни придаваха детинско изражение и миловидност на сериозното и лице. Тя обаче не го забелязваше, защото не се смяташе за привлекателна.

Капитанът поздрави Есра с попресилен усмивка.

- Съжалявам, че те събудих - подхвана, подбирайки с мъка думите. - Пробвах да се обадя на мобилния ти телефон, но беше изключен.

- Нощем го изключвам - обясни младата жена. - Но няма значение, че ме събуди. И бездруго ставам по това време. -Едва след тези думи Есра забеляза разтревоженото изражение на капитана. - Какво става? Какво се е случило?

Въпросът и само накара блуждаещите зеници на Ешреф да зашарят още по-бързо, докато се опитваше да не отмества поглед от лицето и. След известно колебание лошата новина се изтърколи от устата му.

- Хаджи Сетар е мъртъв.

Думите му поразиха Есра като удар. Пред очите и изплува белобрадото усмихнато лице на хаджи Сетар, увенчано с фес с пискюл като на арамейски духовник, живял хиляди години.

- Мъртъв?

Всъщност беше чула ясно какво и казва капитанът, но искаше да е сигурна.

- Да, умрял е тази сутрин. - На капитана очевидно не му олекна, че е съобщил новината. Гласът му тежеше не само от униние, породено от бедата; мрачният му тон подсказваше, че е на път да се сбъдне зловеща поличба. - Паднал от минарето. Както всеки петък, и тази сутрин се качил на минарето да призове към молитва…

Паднал от минарето? Значи е било нещастен случай! Есра усети как бремето на скръбта и олеква.

- На тази възраст не е трябвало да се качва на минарето -прошепна тя.

Капитанът поклати тъжно глава, сякаш прочел мислите и.

- Едва ли е нещастен случай. Смятаме, че някой го е хвърлил оттам.

- Сигурен ли си? - възкликна младата жена с нескрита тревога в гласа.

- Парапетът горе на минарето е доста висок, няма как просто да залитне и да падне. Някой го е хвърлил…

- Но това са предположения? - опита се да възрази тя.

- Не само - отвърна извинително капитанът. - Хората, събрали се за сутрешната молитва, са видели монах в черно да побягва от джамията.

Невероятно… Хаджи Сетар, хвърлен от минарето, монах в черно бяга от мястото… На Есра и беше трудно да осъзнае случилото се.

- Чакай малко, Ешреф бей… - прекъсна го тя. - Обърках се. Да влезем вътре и да обсъдим всичко от самото начало.

За миг по смуглото лице на капитана се изписа колебание. После той кимна и се обърна към редника, който го чакаше с пушка в ръце пред джипа, паркиран отпред.

- Не мърдай оттук! - извика му. - Тръгваме скоро.

Войникът тутакси застана мирно и извика в отговор:

- Да, капитане!

Есра отстъпи, за да влезе капитанът, и преди да затвори вратата, очите и се насочиха към Ефрат, ширнала се в далечината зад младия войник. Реката, обагрена в розово от утринните лъчи, течеше тихо във все същото хилядолетно корито.

Щом осъзна колко е разхвърляна стаята и, Есра съжали, че е поканила капитана вътре, но после се укори наум за тази мисъл. Ставаше въпрос за смърт, застрашаваща разкопките, а тя се тревожи колко неразтребена е стаята и! Пък и стъписаният Ешреф едва ли щеше да обърне внимание на хаоса. Разчисти стола до масата и го покани да седне.

Капитанът се отпусна тежко, Есра седна срещу него. Снимките върху масата веднага привлякоха погледа му. Взря се с такъв интерес в изображенията на глинените плочки, все едно умееше да чете акадски. В момента обаче Есра не бе в състояние да задоволи любопитството му. Бързо събра снимките и ги постави пред себе си.

- Сигурен ли си, че хаджи Сетар е убит?

- Опасявам се - отвърна капитанът, опомнил се най-сетне. - Показанията на очевидците и направеният оглед на

мястото подсказват, че става дума за убийство - заключи той, като я гледаше смутено.

Уплашеното изражение на войника, служил на фронтовата линия по време на войната в този район, участвал в десетки въоръжени схватки и видял стотици убити, изненада и разтревожи Есра. Разтревожи я, защото капитан Ешреф оглавяваше списъка на хората, на които чувстваше, че може да се довери. От първия ден той подкрепяше археологическия екип и при нужда винаги им помагаше. Но дали не грешеше? Навярно капитанът не беше уплашен, а объркан от тази загадъчна смърт и се двоумеше какво да предприеме…

- Виж, Ешреф бей - възможно най-самоуверено подхвана тя, - знаеш колко е важно това. Разчуе ли се новината, че хаджи Сетар е хвърлен от минарето и особено, че монах в черно е виновен…

- Вече се разчу - прекъсна я унило капитанът. - Абид, имамът на джамията, застана до мъртвото тяло на хаджи Сетар и предупреди богомолците, че това се случило, защото е разровена Черната гробница.

Есра потръпна. Сценарият, хрумнал и само като вероятност, когато за пръв път дойде тук и видя свещената гробница на мястото на разкопките, сега се разгръщаше в действителност.

- Колко нелепо! Как е възможно да мислят така?

Капитанът не отговори, но Есра сякаш прочете мислите

му: „Ако разкопките спрат, животът ще се върне в нормалното русло или поне предпочитам да стане така. Есра знаеше, че ако поиска, той наистина може да прекрати разкопките.“ Въпросът беше дали наистина би го направил?

- Трябва да откриеш виновника - прекъсна тя краткото мълчание. Осъзна, че гласът и прозвуча малко по-остро от необходимото, ала не проговореше ли, колебанието, впримчило капитана, щеше да улови в клопката си и нея. - Трябва да откриеш виновника - повтори решително. - Откриеш ли го, ще стане ясно, че това няма нищо общо с разкопките.

В очите на капитана проблесна искрица - поне на нея и се стори така. Прие го като знак, че му е повлияла, и продължи със същия тон на непоклатима увереност:

- Селцето е малко, едва ли ще е трудно да се открие убиецът.

Отбягвайки погледа и, Ешреф промърмори смутено:

- Няма да е толкова лесно, ако са замесени бунтовниците.

- Бунтовниците ли? Мислиш, че те са убили хаджи Сетар?

- Абсолютно. Смятам, че са избягали насам, по тези места. Претърсвахме полята около село Гьовен, но не намерихме никого. Понеже, така или иначе, минавах оттук, реших да се отбия и да ти съобщя лошата новина.

- Благодаря, задето ме уведоми - каза Есра, - но идеята бунтовниците да са виновни, не ми се струва разумна. Защо им е да убиват хажди Сетар?

- За да всеят смут, анархия, да разклатят доверието на хората в държавата.

Доводите му не убедиха Есра.

- Има толкова други средства, които да използват като провокация - възрази тя. - Не смятам, че биха прибегнали до такова убийство.

- Не познаваш хората от този регион. Копаете на място, свещено за тях. И това тревожи местните. Бунтовниците се възползват от всяка възможност да всяват несигурност. Затова са убили хажди Сетар.

- Не съм толкова убедена. Според мен някой друг е отговорен.

Макар да не беше съгласен с нея, капитан Ешреф продължаваше да се взира внимателно в младата жена, сякаш се стараеше да предугади мислите и.

- Мен ако питаш, религиозни фанатици са убили хаджи Се-тар - продължи Есра. - Сам каза, че Абид ходжа започнал да говори за нас още щом пристигнахме. А мен ме заплашват и по телефона, знаеш го.

- Но не знаем дали хората, които те заплашват, са религиозни фанатици.

- Аз мисля така. Стилът им ги издава. Вмъкват Аллах във всяко изречение. И макар да използват какви ли не заплахи, нито веднъж не са изрекли сквернословие.

Есра замълча.

- Е, разбира се, нищо не е сигурно - добави след малко. -Ако ги заловиш, всичко ще излезе наяве. И вече няма да имаме проблеми с местните.

- Напротив. Повярвай ми, дори да разкрием убийците, местните ще продължат да винят археолозите. „Преди разкопките никой не ни безпокоеше. Дойдоха тези хора и превърнаха спокойния ни живот в хаос.“ Така ще говорят.

- Но това е невежество - възрази Есра.

- Наричай го както щеш, тук хората живеят така - прекъсна я рязко капитанът.

- Какво ще правим тогава? - попита Есра с напрегнат глас. -Недовършени ли ще оставим разкопките?

- Не знам. Повярвай ми, не знам, Есра ханъм.

Малодушието и примирението му започваха да я дразнят.

- Виж, капитане - подхвана тя, наблягайки многозначително на обръщението, - дори ти да не знаеш какво трябва да направиш, аз трябва да довърша разкопките. Натъкнахме се на много важни находки и няма да оставя работата недовършена заради нечии суеверия.

Нерешителността в погледа на капитана изчезна.

- Умрял е човек - укоризнено и напомни той.

- И точно затова не бива да оставяме разкопките недовършени - отсече Есра. - Хаджи Сетар беше на наша страна. Твърдеше, че не е проява на неуважение да копаем до свещената гробница. Сигурно затова са го убили. Ако прекратим разкопките, всъщност ще проявим неуважение към паметта на хаджи Сетар. Продължим ли, убийците няма да постигнат целта си.

Този път думите и не удариха на камък. Гневът на капитана се стопи и лицето му доби по-решително изражение. Но

си личеше, че разговорът им съвсем не го е успокоил. Известно време двамата седяха мълчаливо. Накрая капитанът посочи снимките.

- Находки от разкопките ли са това? - попита.

Есра също се бе втренчила в снимките.

- Да, първите плочки, които намерихме. Написани са преди около две хиляди и седемстотин години.

Капитанът взе една снимка и заразглежда съсредоточено в заврънкулките върху нея.

- Кой ги е писал?

- Хетите 2. Поточно неохетите.

- Ние тук ги наричаме „ети“, нали?

- Да, основателите на първата голяма империя в Анадола. Били са индоевропейци, но са приличали на нашите предци - османците. И те като османците са дошли в Анадола от други земи и също като тюркските племена са живели заедно с анадолците векове наред, смесвайки се с местните, преди да основат голяма империя. И като казвам голяма, имам предвид наистина голяма. По онова време империята им е отстъпвала само на Египетската.

- Значи наистина е била огромна! - възкликна удивено капитанът. - А какво писмо е това?

- Клинопис. Всъщност неохетите са използвали йероглифи. Учените го наричат йероглифичен лувийски. В този случай обаче авторът е използвал клинопис, за да надвие времето. Нещо повече, за да са по-достъпни плочките, е писал на акадски. По онова време акадският е бил като английския днес -писмената лингва франка, чрез която различните държави в Месопотамия и Анадола са се разбирали.

- А вие разбирате ли написаното?

- Естествено… Тимъти Хърли, американският ни експерт по мъртви езици, вече е дешифрирал десет плочки. Оказва се,

2 Хетите навлизат в Мала Азия между III и II хилядолетие пр.н.е. и създават Старохетското царство със столица Хатуша. През XIV-XIII в. пр.н.е. се утвърждава Новохетската империя. - Б. пр.

че сме се натъкнали на много интересна находка, защото тукашните плочки не приличат никак на онези, които сме свикнали да откриваме.

Капитанът присви леко гъстите си, но добре оформени вежди.

- Как така?

- Плочките обикновено съдържат царски заповеди, религиозни текстове, мирни договори между държавите, социални закони, споразумения или епични поеми, но тези плочки разказват съвсем друга история.

- История? - полюбопитства капитанът.

- Е, думата просто ми се изплъзна от устата… Навярно трябваше да кажа по-скоро признания. Във всеки случай тези плочки са най-ранният неофициален исторически документ, известен досега. Накратко, плочките не са писани по царско поръчение.

- Кой ги е писал тогава?

- Казва се Патасана. Бил главен дворцов писар - много важен държавен пост в империята на хетите. Писарите били много образовани. Знаели по няколко езика. Задължението им било да пишат текстове под диктовката на царя, а не да записват своите мисли, чувства и спомени. Но това не е спряло писаря Патасана да напише своята история. Затова плочките са толкова важни. Скоро ще оповестим откритието си пред целия свят.

- Наистина ли е толкова важно?

- Изключително важно. Чувал ли си за „Епоса за Гилгамеш“3?

- Чувал съм, но не съм го чел.

- Той е един от най-старите писмени епоси в човешката история. Според нас тези плочки са също толкова значими. Мислим, че сме открили най-ранното неофициално документирано житие в историята на човечеството. След няколко дни ще свикаме международна конференция. В Немския археоло-

3 Създаден преди повече от 3700 г. от анонимен вавилонски автор. Текстът е написан на четири древни езика (вавилонски, акадски, хуритски и хетски) върху глинени плочки, голям брой от които липсват и до днес. - Б. пр.

гически институт вече обмислят как точно да оповестим тази важна находка.

- И какво толкова важно е написал Патасана?

- Смятаме, че разказва историята на последните дни на древния град. И заедно с историята на града - своята лична история. Първата плочка започва така: „Бях подлец, живял в епоха на тирани“.

Капитанът изгледа замислено плочките и се надигна с думите, че е време да тръгва. Щом се изправи обаче, поспря за миг да погледне още веднъж снимките върху масата, обърна се към Есра и промърмори с горчива усмивка:

- „Бях подлец, живял в епоха на тирани“, а?

Първа плочка

Бях подлец, живял в епоха на тирани. Подлец, превърнат от боговете в страхливец. Най-противният подлец и най-презреният. Дворцов писар и сплетник, чието сърце се хранеше с низост и чийто ум се хранеше с омерзение.

Вместо да нашепва поеми, вдъхновени от всемогъщия бог на бурите и небесата Тешуб4, от съпругата му, богинята на слънцето Хепат, и нашата богиня Купаба, той изостави поезията и не се поколеба да загърби дори собственото си занятие да съставя писма в интерес на царете.

Двуличен дворцов служител, скрил болката си под величествени одежди и могъщата омраза, обладала тялото му, под радостна маска, по-дебела от бронз, той се отзоваваше охотно на заповедите на царя на хетите.

Най-безчестният мъж върху лицето на земята, който избра да замълчи, събрал длани пред гърдите си като горд и предан служител на царя, когато любимата му загина в името на своята любов. Срам за човешкия род. Най-мерзък негодник, който, вместо да умре в името на любовта, не се поколеба да се спотаи във внушителната сянка на безсмисленото си съществуване, продължила да се удължава между каменните стени на двореца.

Аз, Патасана, съветник на цар Пизирис, главен писар в хетския дворец, безценен член на Панку, Съвета на благородниците, съм най-презреният подлец.

Аз, плуващият сред мъртъвците, чиято орис, предопределена от боговете, е да се гърчи вечно в мъки, съм главният дворцов писар Патасана.

Окаяният Патасана, който, пишейки договори и писма, промени съдбата на своята държава, но не успя да промени своята.

Казвам на теб, който ще намериш тези плочки - внимавай, та проклятието на боговете, превърнало разцъфналото дърво на живота ми в сух клон, да не сполети и теб. Внимавай запо-

4 Тешуб - древен хуритски бог на бурите, почитан в Мала Азия. - Б. пр.

ведите на някой тираничен цар да не те обрекат на нещастен живот, както направиха с мен.

Преди да прочетеш тези плочки, отиди в храма. Спечели сърцата на хилядите богове на Земята на хетите. Отдай почит и смили с витиевати думи сърцето на моя и твоя бог - буреносния бог на небесата Тешуб, на съпругата му, богинята на слънцето Хепат, и на богинята Купаба. Направи това жертвоприношение, та да не се прибави още един към хилядите, които бяха разпънати, одрани, изгорени и заточени от родината си заради мен. И нека проклятието, тегнещо за вечни времена над мен, да не доведе до гибелта на другиго.

Ако не послушаш съвета ми, за нищо на света не поглеждай, не докосвай и не чети тези плочки. Не вдишвай плесенясалия въздух на каменното подземие, където съм ги скрил. Независимо дали си младеж с пъргави като на жребче крака или старец, който едва се държи на нозете си, бягай колкото сили имаш, бягай надалеч оттук. Не споменавай за тези плочки на никого, дори на най-близкия си човек, дори на жената, която прегръщаш нощем. Тогава боговете навярно ще ти простят и навярно ще избегнеш проклятието, стоварило се като тъмна стена върху този град на мъдростта край сияйните брегове на Ефрат.

Ти, който очите ми не са зървали, чийто глас ушите ми не са чували и чието име не нося в спомените си! Знам, че когато влезеш в тази стая под двореца, в тайника, където съм скрил плочките, аз отдавна ще съм се преселил в Земята на мъртвите. Знам, че дори след смъртта ми боговете няма да ми простят. Тяхното проклятие, прогарящо и изпепеляващо сърцето ми, ще ме преследва вечно. Така и трябва, защото не искам прошка. Заслужавам наказанието си. Единственото ми желание е онези, които идват след мен, да узнаят за живота ми и какво съм преживял. Затова написах тези плочки, затова ги изпекох над огъня - да бъдат здрави и да издържат на изпитанията на времето, чиито зъби са по-ненаситни от зъбите на лаком плъх. Подредих плочките върху полиците, които направих в тази стая под двореца. Те са за теб. Тези плочки са за онзи, който ги чете.

Дори да се съмняваш във всичко друго, знай, че тези плочки не съдържат нито една лъжа. Разказах за страховете и за смелостта си, за добрите си дела и за злодеянията си, за вярата и за съмненията си, за състраданието и за ненавистта си. После претеглих мислено думите. Махнах безвкусните, неверните и преувеличените. Исках човекът, който чете признанията ми, който държи изповедта ми в ръцете си, да не се отегчи и да ги прочете на един дъх като легендата за бог Телипину. Дори да не съм успял да опиша добре мислите и чувствата си, бъди сигурен, че написаното не съдържа нито една невярна дума. Неистинните думи съм издълбал в стената на Водната порта във възхвала на цар Пизирис; с тях написах и писмата до фригийския цар Мидас, за да го заблудя; такива думи заплитах и за да уловя в мрежата си урартския цар Руса5 и да подстрекавам асирийския цар Саргон. Използвах преувеличени, украсени и лъжливи думи, за да насъскам един срещу друг царете с големи имена, но с дребни души, които преливат от гордост, колкото повече ги ласкаят. Нито една от тези измамни думи не е намерила място в плочките, които ще прочетеш.

Страннико, ти, който ще узнаеш тайните ми, не знам дали си царска особа или благочестив духовник с милозливо сърце, или тиранин, умник или глупак. Надявам се да си добър човек. Надявам се сърцето ти да е изпълнено с любов и смелост. Надявам се да си достатъчно прозорлив да разбереш прочетеното и да се поучиш от разбраното. Надявам се да разкажеш и на други какво си прочел. Надявам се хората да шепнат разказа за мрачната ми орис от ухо на ухо, да я преведат на всичките езици на Ефрат, да я напишат върху плочки и да я предават от стари на млади, та децата да израстват с тази легенда. Навярно тогава хората ще започнат да се държат разумно, ще загърбят тиранията и ще има по-малко смърт и по-малко болка.

5 Последният владетел на урартското царство, създадено през IX в. пр.н.е. с център езерото Ван в планинската област между Мала Азия, Кавказ и Месопотамия и завладяно от Мидия в началото на VI в. пр.н.е. - Б. пр.

Втора глава

Току-що съобщената и болезнена новина хвърляше сянка върху лицето на Есра, докато стоеше пред вратата и гледаше как джипът на капитана бързо се отдалечава. Слънцето още не беше достигнало апогея си, но цялата долина вече се къпеше в зноя му. По тези земи сутрешният хлад продължава най-много до закуска; след вледеняващия студ на нощта, който смразява хората до кости, идва зората, обагря черното небе в пепелявосиво, а после в оранжево. А подаде ли слънцето носа си над хоризонта, кратката прохлада свършва и на нейно място се спуска адска жега. Градините, засенчени от короните на орехите, сливите, кайсиите и черниците, полята с памук и царевица, оградени с големи камъни, селата с кирпичените им къщурки, неподвластните на времето стени на крепостта и древният град - с рухналите дворци, храмове, барелефи и безброй тайни, служил стотици години като столица на хетското царство - се раз-жарват яростно.

За да се спаси от жегата, археологическият екип започваше работа преди изгрев-слънце, преди благоуханната мъгла, надигаща се от Ефрат, да се стопи в огромната синева на небето. Оставяха инструментите преди пладне и продължаваха чак в късния следобед, когато гневното слънце най-сетне се успокояваше и тръгваше да се спуска зад хоризонта. Едва тогава археолозите се връщаха на разкопките. Днес обаче бе петък - почивният им ден; ден, в който дори най-нерелигиозните работници отиваха в града да се помолят. Тогава поверяваха разкопките на бившия контрабандист Село с двуцевната му пушка. Именно затова тази сутрин Ешреф събуди Есра. Всеки друг ден от седмицата щеше да му се наложи да я търси на разкопките.

Докато наблюдаваше джипа, на Есра и се искаше капитанът да не я бе намирал, да не беше донасял вестта. Колкото повече я обмисляше, толкова по-ясно осъзнаваше до каква катастрофа заплашваше да доведе убийството на хаджи Сетар. И всяка прокраднала се в ума и подробност сломяваше все повече духа

и и отприщваше песимизма и. Сякаш капитан Ешреф и отне доверието, което изпитваше към него. Само преди няколко минути тя показа решимост, ала сега тази решимост се разнасяше по-бързо от облака прахоляк, вдигнал се зад джипа и тутакси отлетял. Обзе я безпомощност, все едно бе момиченце, оставено сам-само в чужда страна.

Ешреф беше прав - Есра не можеше да твърди със сигурност, че познава хората по тези земи. Вярно, през последните десет години живееше с местните хора от различни части на Югоизтока по два-три месеца, докато траеше летният сезон на разкопките. През това време гостуваше в домовете им, надзираваше работниците на разкопките, помагаше на жените да раждат и присъстваше на сватби. Виждаше невежеството им, щедростта им, бедността им, дребното им лукавство, искреността им и колко безпощадно се унищожават един друг. Ала все още не бе прозряла загадката на упоритото им мълчание, неизменно тлеещо по тъмните им, изгорени от слънцето лица. Не разбираше дали крият невежество или арогантност зад това мълчание на потъпканите, което всички - и жени, и мъже, и млади, и стари - носеха като застинала маска. През тези десет години не успя да разбере как гледат на живота, какво всъщност подбужда постъпките им и какви са възгледите им. Живееха в една и съща страна, но за нея те бяха чужденци, чиито ходове не съумяваше никога да предвиди. Именно тази неяснота подклаждаше тревогата и още откакто започнаха неприятностите заради Черната гробница. Положението се бе поуспокоило благодарение на решителната намеса на капитан Ешреф и умението на хаджи Сетар да усмирява всички. Сега обаче новината за смъртта на хаджи Сетар възроди и дори задълбочи тревогата и. Незнайно защо си представяше само най-лошите възможности. От ужасни по-ужасни сцени се мяркаха пред очите и - как местните въстават срещу археолозите, хвърляйки цялата вина върху тях; как, понесли окървавената риза на хаджи Сетар, замерят с камъни разкопките, надавайки възгласи „Аллахюекбер“, както бе видяла в съня си снощи; как залавят всички

членове на екипа и ги погребват живи в подземията на древната крепост под Черната гробница…

Тя размаха яростно дясната си длан, сякаш да прогони зловещите картини, и зашепна:

- Трябва да запазя спокойствие, трябва да запазя спокойствие…

После внезапно се уплаши, да не би някой да забележи странните и жестове и да я чуе как си говори сама. Влезе бързо вътре, но още щом пристъпи в стаята, се разколеба. Защо не каза на другите какво става? Ако се налагаше да вземат решение, беше редно всички да участват, а освен това така тя нямаше да носи цялата отговорност. Тази мисъл я успокои, но вътрешният глас и нашепна, че греши. Тя, Есра Бейхан, беше ръководител на разкопките и на нея се падаше задачата да реши. Всъщност дали разкопките ще спрат, зависеше от така наречения упълномощен археолог. За разлика от ръководителя на разкопките упълномощеният от правителството археолог беше нещо като официален надзорник - той инвентаризира находките, той отговаря за чуждестранните археолози. В неговите правомощия влизаше и да прекрати разкопките, ако прецени, че е необходимо. За щастие, упълномощен археолог на тези разкопки беше Кемал. Всъщност не ставаше въпрос за съвпадение. На разкопките предишната година Кемал, служител на Истанбулския археологически музей, се срещна с фотографката Елиф и се влюби в нея, затова сега, с помощта на влиятелни хора в министерството, си бе осигурил поста. Често казано, Есра остана доволна, че ще работи с Кемал. Двамата се разбираха добре, а и той и беше стар приятел и нямаше да и се бърка в работата. Ако вместо Кемал бяха назначили някой бюрократ, каквито бяха повечето упълномощени археолози, в какво ли положение щяха да се озоват? Сигурно щеше да прекрати незабавно разкопките. Но пък дали това не беше правилното решение? Беше извършено убийство и то навярно застрашаваше не само разкопките, но и живота на членовете на екипа. Всеки от тях, разбира се, имаше право да изрази мнението си дали разкопките

да продължат. Като ръководител обаче тя трябваше да прецени вариантите и да ги представи на колегите си. От друга страна, рискуваше да изтълкуват поведението и като слабост и да ги разколебае.

Застанала нерешително в средата на стаята, забеляза кутията цигари върху малката масичка до леглото и без да се замисля, тръгна към нея. Издърпа припряно една цигара и установи, че пръстите и треперят. Отврати се от мислите, пробягващи през ума и, от безпомощността, която чувстваше, и от разтрепераните си ръце. Измъкна цигарата от устата си и я захвърли върху масичката, сякаш тя бе виновна за всичко. Не и трябваха цигари. Длъжна беше да се овладее; паникьосаше ли се, разкопките, първите разкопки, които ръководеше, щяха да пропаднат. Неуспехът и щеше да се отрази зле не само върху кариерата и в университета, но и да разочарова уважаваните и учители, като Бенидже ханъм, която я насърчи да поеме ръководството на разкопките, и президента на истанбулския клон на Немския археологически институт, професор Кренкер - колега, който винаги я бе подкрепял. И какво ще каже на Елиф? На Теоман? На Кемал? Тези млади хора работеха от две години с нея по проекта. Писмената кореспонденция, молбите за разрешение, усилията да намерят спонсори, установяването на контакти с чуждестранни археолози - всичко това им отне дълги месеци. Ами чужденците в екипа им? Как ще им обясни положението? Ще извика Тимъти и Бернд и ще им каже: „Заради някакви глупави суеверия се налага да си съберем багажа и да си тръгнем точно когато открихме вероятно най-стария неофициален писмен документ в световната история“. По-опитният Тимъти навярно ще се съгласи донякъде с нея, но Бернд? Бернд от самото начало се опитваше да я измести и я намрази, понеже плановете му удариха на камък. Сега сигурно щеше да я вземе на подбив. Нищо чудно да напише писмо до Немския археологически институт - организацията, финансираща повечето от разходите им, - че ръководителят на разкопките, избран от Истанбулския университет, е провалил всичко. Не, не… Не биваше да оставя

работата недовършена. Екипът и трябваше да види ръководител, сигурен в себе си, иначе всичките и усилия щяха да отидат на вятъра. Беше важно най-напред да си възвърне изгубената увереност или поне спокойствието, което я изпълваше вчера, когато си легна.

Сигурно сутрешната сънливост бе виновна, задето ненадейната доза лоши новини я разтърсиха толкова силно. Сети се, че още не си е измила лицето, а това щеше да и помогне да си събере мислите. Излезе решително навън и тръгна към чешмата под лозницата в малката градина. Пусна водата и започна да си плиска лицето. Погълнала нощния хлад, водата беше леденостудена. Ала Есра не усещаше студа - изми си лицето и се наплиска зад ушите и по врата. За съжаление, нищо не се промени. Болезненото безпокойство, бушуващо в нея, не изчезна; не стихнаха и въпросите, жужащи в ушите и. Опита се да ги пренебрегне. „Добре си, добре си“, каза си, клатейки глава. Но знаеше, че не е добре; нещо повече - безпокойството е изписано по лицето и. Имаше опасност да се разкрещи при най-малката провокация. Върна се в стаята си. Очите и пак се спряха върху пакета цигари и неспособна да им устои, извади една и я захапа. Запали я припряно, затвори очи и дръпна няколко пъти. Горчивата миризма на тютюн изпълни стаята. Когато отвори очи, Есра видя как пепелявосивият дим се носи към тавана. Жадно всмукна още два-три пъти от цигарата, сякаш да не прахосва дима. Погледна си ръцете - продължаваха да треперят, но сега се чувстваше по-добре. Седна на стола, откъдето капитанът бе станал преди малко, и се замисли.

Сигурно бяха убили хаджи Сетар, за да прогонят археолозите оттук. Сети се за Фаят, момчето за всичко в курса по Коран - висок, с големи сини очи и рядка брада. Фаят беше син на сестрата на хаджи Сетар, но изобщо не приличаше на вуйчо си. Лете и зиме се разхождаше със зелен тюрбан, кафява роба и скиптър. За разлика от вуйчо си Фаят странеше от разкопките. Когато пътищата им се срещнеха, той се мръщеше, все едно самият Сатана се е изпречил пред него. През втората седмица

от разкопките извървя пеша цялото разстояние до училището, за да ги предупреди. Есра нямаше да забрави онзи ден.

Помощникът и Теоман, упълномощеният археолог Кемал, фотографката на разкопките Елиф и един от студентите - Мурат - седяха под беседката, пиеха чай и разглеждаха снимките, направени два дни по-рано. Есра го забеляза първа. Фаят приличаше на привидение, изплувало от маранята. Стоеше под слънцето, вперил в тях изпълнените си с ненавист сини очи. Известно време мълча, измервайки ги с див поглед от главата до петите, все едно бяха пришълци от друга планета. Чудейки се какво ли иска този странен мъж, групата също го гледаше мълчаливо. Очите на Есра се насочиха към тънките глезени на Фаят, тъмнеещи между покритите му с прах гумени обувки и черните панталони, прихванати с ластик под коленете. Тези слабовати глезени изглеждаха съвсем крехки, заплашваха всеки момент да се прекършат и странно контрастираха на силата, излъчваща се от сините му очи. Есра не издържа на напрежението и каза на Фаят да не стои под слънцето. Покани го да дойде в беседката при тях. Гласът и прозвуча дружелюбно, без сянка от пренебрежение. Ала устните на Фаят се извиха леко нагоре, по лицето му се изписа презрение и на недодялан турски с кюрдски акцент той им обясни, че е голям грях да копаят до Черната гробница и ако не спрат, ще си навлекат сериозни неприятности. Докато членовете на екипа се споглеждаха, чудейки се как да отговорят, Халаф - и шофьор, и готвач, а в момента миеше чинии - изскочи от кухнята по престилка.

- Хей! Кого заплашваш, човече? - викна той и се нахвърли върху Фаят.

Докато Есра и приятелите и се намесят, вече го бе съборил на земята с две звучни плесници. Преди закръгленият Теоман и кльощавият Мурат да се притекат на помощ на Фаят, Халаф го ступа хубавичко. Фаят лежеше на земята с разранена устна и оцветени в червено зъби от стичащата се кръв. Фаят отказа ръката, протегната му от Теоман, и стана сам.

- Аллах ще ви накаже! - процеди с омраза, докато си изтупваше праха от дрехите. - Всевишният ще ви изпрати наказание.

После изчезна в маранята тъй ненадейно, както се бе появил. Щом се скри от погледите им, Есра извика Халаф и го скастри, че работата му е да готви, а не да пребива хората. Ха-лаф, подтикнат единствено от намерението си да защити археолозите и навярно да се поперчи малко, се изненада и натъжи от отношението на Есра, но се извини многословно.

Есра се разтревожи от инцидента, ала реши да не съобщава на капитана за него, защото не искаше да въвлича жандармерията и определено нямаше желание случаят да се раздухва. Вместо това поговори с хаджи Сетар. Хаджи Сетар се разгневи, когато разбра какво е направил Фаят, и още същата вечер го смъмри сурово. Фаят не дръзна повече да безпокои археологическия екип, но продължи да се мръщи, когато ги видеше, сякаш бяха измет.

Възможно ли беше Фаят да е извършил убийството? Едва ли. Той ненавиждаше археолозите, но уважаваше дълбоко вуйчо си хаджи Сетар. Говореше се, че религиозното си образование е получил от него. Но ако Фаят се бе сдружил с по-фанатични ходжи, готови да рискуват да убият или да загинат? Дори имамът на джамията Абид веднага бе започнал да тръби за проклятието на разкопките. Носеха се слухове, че радикал-ната групировка „Хизбула“ развива тайна дейност, особено в тези райони, където кюрдското население бе особено многобройно. Ами ако те бяха убили хаджи Сетар, задето помага на археолозите? Защо не? Вярно, всички местни обичаха хаджи Сетар. Той бе човек с огромен авторитет в района. Нищо чудно „Хизбула“ да го бяха убили именно защото са го смятали за пречка да разпространяват фундаменталистките си идеи сред местните. А отстранявайки го, щяха по-лесно да си разчистят сметките и с археолозите неверници.

Векове наред местните бяха дирили убежище и помощ от свещената Черна гробница - при суша и наводнения, при болести и безплодие или когато дъщерите им оставаха стари моми.

Есра и екипът и щяха да разкопаят свещената Черна гробница - мястото, което помагаше на местните и в този свят, и в отвъдния. За тях бе естествено да възприемат работата им като атака срещу вярванията им или, както бе казал Фаят - като богохулство. И след смъртта на хаджи Сетар нямаше кой да спре виновника за убийството да провокира хората, както Абид ходжа бе направил тази сутрин.

От друга страна, в този район религиозната борба не сееше смърт от години. Хората се противопоставяха на всичко, което сметнеха, че е в разрез с вярванията им, и от време на време си разменяха жестоки заплахи, но не убиваха заради религиозни разногласия. Навярно не беше права и убийствата не бяха дело на религиозни фанатици. Кой друг обаче би пожелал смъртта на хаджи Сетар?

Мисълта я осени внезапно, когато очите и се плъзнаха към снимките на плочките върху масата. „Иманярите“, промърмори тя. Да, иманярите… Защо не се сети по-рано? Сигурно се лакомяха за съкровищата на Пизирис, последния цар на града. Говореше се, че Пизирис ги е скрил от асирийците, и хората вероятно смятаха, че археолозите търсят именно тях. За да спрат разкопките и да сложат ръка върху съкровищата, иманярите бяха убили най-известния местен поддръжник на археолозите. Кой би замислил такъв безмилостен кроеж? Едноръкия Меми-ли? Не изглеждаше правдоподобно този нисък, обезобразен мъж, който сплетничеше зад гърба им, но раболепничеше, когато пътищата им се пресичаха, да организира такъв заплетен заговор и убийство. Не се сещаше обаче за никой друг.

Капитанът спомена, че монах в черно блъснал хаджи Сетар от минарето. Убиецът навярно е използвал черния цвят като прикритие. Или е носел нарочно черни дрехи, за да изтъкне връзката с Черната гробница. Това изглеждаше по-вероятно. Така хората, повярвали, че ги е сполетяло проклятие, щяха да окажат посилен натиск за прекратяване на разкопките. Прекратяването на разкопките обслужваше интересите и на фанатиците, и на иманярите. Но въпросът оставаше - кой е убил хаджи Сетар?

Втора плочка

Аз, виновникът за всички убийства, заподозреният за всички престъпления, убиец и жертва; аз, окаяният слуга, проклет от хилядите хетски богове; аз, бившият поет, злочестият любовник, главният лакей и екзекутор на царя; аз предадох хляба, който яде, водата, която пие, въздуха, който диша, и земята, върху която живее, аз, писарят Патасана.

Казвам на онзи, който чете тези плочки - надявам се сянката на божието проклятие да не пада върху теб, надявам се животът ти да е сладък като мед и дълъг колкото Ефрат.

Някога аз също имах прекрасен живот. Мнозина в страната на хетите смятаха семейство Патасана за щастливци. Предците ми и техните предци не били роби, нито простолюдие. Те винаги живеели в двореца. Били дворцови писари още от времето на божествения велик герой Шупилулиума6. Предците ми запазили постовете си дори когато преди стотици години голямото ни царство било разделено на малки царства от варварските нашественици, пристигнали по море и по суша, защото царете се нуждаели от хора като нас, получили добро образование и вещи в правилата на държавническото изкуство. Затова предците ми били винаги най-приближени до царя и всеки от тях бил безценен член на Панку, Съвета на благородниците. Както царският трон се предава от баща на син по силата на кръвта, така и в нашето семейство писарският пост се предава от баща на син. Искам да кажа, че не съм избрал своето занятие, а то ми беше отредено по силата на кръвта като прокълнат брат.

От моите предци, изпълнявали занятието на дворцови писари, познавам само дядо си Митанува и баща си Арарас. И обичам дядо си Митанува повече от баща си Арарас. За мен Митанува не е само дядо; той ми е учител и приятел, той е човекът, направил от Патасана Патасана. Дядо ми Митанува бе толкова дружелюбен, добросърдечен и лъчезарен, колкото

6 Хетски цар, живял между 1270-1322 г. пр.н.е., при който хетското царство достига най-голям разцвет. - Б. пр.

баща ми беше студен и безчувствен. Странно е дори да си помислиш, че е възможно две същества, коренно противоположни едно на друго, да са баща и син. Колкото до мен, аз приличам и на дядо, и на баща си. По отношение на чувствата приличам на дядо, по отношение на разума - на баща си. Представяте ли си колко ужасно е това? Каже ли ми сърцето да направя нещо, разумът ми казва да не го правя. Което разумът ми намира за благородно, сърцето ми намира за лицемерие; каквото сърцето ми намира за правилно, разумът го определя като престъпно. Едната половина от мен е по-необуздана и по-пламенна от пролетния вятър, другата е по-безчувствена и по-сковаваща от зимния мраз. Едната половина от мен се вслушва във вътрешния ми глас, другата - в науката и наложените ми знания.

Години наред въплъщавах две отделни създания: гледат в една посока, ала виждат съвсем различни неща. Опитвах се да изпълнявам желанията и на двете, но за жалост не успявах да бъда изцяло нито едното, нито другото, а се лутах постоянно между тях. Ако ми беше по силите, щях да пропъдя бащината половина и да заприличам напълно на дядо, но не можех. Каква зла участ, че боговете ми бяха отредили да съвместя тези две противоположности! Понеже бях лишен от волята да им се съпротивлявам, опитвах се да ги потискам. И макар да вярвах, че съм го постигнал, в крайна сметка разбрах колко съм се лъгал от самото начало.

Когато дядо поглеждаше към Ефрат, той виждаше тайната на нашата радост; татко виждаше в Ефрат силата, която ни помага да надвиваме враговете си; виждаше маслини, грах, пшеница, кайсии и грозде. Ако някой попиташе дядо какво означава Ефрат за него, той казваше: „През деня тя е светлината, отразена в очите на любимата; нощем е бързоструйната черна коса на любимата“. Ако попиташе татко, отговорът беше очевиден: „Ефрат е водна маса, която трябва да се защитава от врага“.

Трета глава

Слънчевите лъчи се протягаха като пръсти да докоснат тъмните води на Ефрат. Всички дървета по брега - от най-стария орех до най-младата смокиня; всички села - от най-старото до най-младото; всички билки - от най-лековитите до най-отровните; всички животни - от най-смирените до най-дивите; всички хора - от най-богатите до най-бедните - започнаха да се стоплят и да се разбуждат.

Есра излезе от стаята си с решително изражение. Искаше да поговори с приятелите си веднага, преди пак да я обземе страх и без да губи повече време. Стигна до вратата и яркото слънце заслепи очите и. Осъзна, че е забравила да си сложи сламената шапка, която никога не сваляше от главата си, но не се върна да я вземе. Тръгна към класните стаи в предното крило на училището.

Теоман, Кемал и Мурат обитаваха голямата класна стая, където се помещаваха и компютрите. Всъщност Кемал искаше да е при приятелката си Елиф, но Есра възрази, че в тази консервативна среда това не е уместно. Елиф я подкрепи и той се примири - настани се при колегите си. Елиф зае съседната малка стая, а Бернд - тази срещу тяхната. Тимъти избра слънчевата класна стая с изглед към градината.

Есра реши първо да поговори с Кемал. Независимо че авторитетът му на упълномощен археолог беше по-скоро формален, Кемал имаше право да узнае за случилото се. След като го обсъдеха насаме, щяха да уведомят Тимъти Хърли и Бернд Бърнс. Точно когато свиваше край ъгъла на училището обаче, се натъкна на внушителния Тимъти. Носеше черни панталони от тънък памучен плат, от какъвто шият шалвари, и избеляла тениска. Макар на петдесет и една, изглеждаше изпълнен с жизненост.

- Добро утро - поздрави я той на турски почти без акцент. В дясната си ръка стискаше дебел клон с цял наниз риби. -

Шапът - вдигна той клона да го покаже на Есра. - Най-вкусната риба в Ефрат. Дар от антепските рибари.

Есра погледна безразлично рибите, чиито люспи припламваха в огненочервено под лъчите на слънцето, но изписаната по лицето и тревога я издаде. Тимъти остави клона с рибите.

- Какво има? - попита загрижено.

Искреният му приятелски тон накара Есра да забрави решението си да говори първо със своя екип.

- Убили са хаджи Сетар - изрече бързо тя.

Големите кадифеночерни очи на Тимъти се разшириха смаяно.

- Убили са го?

- Да, трябва да извикаме всички и да го обсъдим. Ще събудиш ли Бернд? Аз ще събудя другите.

Без да задава повече въпроси, Тимъти тръгна мълчаливо с Есра към главния вход на училището.

Обикновено се съвещаваха в голямата класна стая, където се помещаваха Теоман, Кемал и Мурат. Скамейките, придърпани до прозорците, служеха за легла, разположени на няколко метра едно от друго. Върху четири чина, подредени в средата, стояха компютрите. Останалите чинове бяха изтикани до задната стена.

Екипът се събра бързо, но се наложи да почакат петнайсетина минути, защото Бернд го нямаше. Най-сетне немският археолог се появи и обясни, че излязъл да покара колело край Ефрат. Тимъти се изненада.

- Защо не те видях?

- Нищо странно - отвърна Бернд. - Ефрат е дълга река.

Тимъти замълча. Другите членове на екипа не зададоха повече въпроси и Есра, придавайки си решително изражение, им съобщи за смъртта на хаджи Сетар. Отначало не повярваха на ушите си и я засипаха с въпроси, докато най-после се убедиха, че им казва истината. Всички се натъжиха дълбоко, защото до един се бяха привързали към хаджи Сетар. Старецът бе успял

да спечели сърцата им и дори Бернд не правеше изключение. Теоман пръв наруши тишината, възцарила се в класната стая:

- Да не би хаджи Сетар да е получил инфаркт и да е паднал от минарето?

- Или е станал жертва на стара кръвна вражда? - предположи Кемал.

- Но хаджията нямаше врагове - намеси се Мурат. - Кой би го убил?

- Мурат е прав - съгласи се Елиф. - Тук всички го обичаха.

Есра ги слушаше как разискват случилото се и тъкмо се

канеше да сподели, че според нея убиецът е човек, надявал да спре разкопките, когато Халаф влезе в стаята. Младият готвач бе чул разговора им през отворената врата.

- Няма смисъл да гадаете. Аз знам кой го е убил - избъбри той, забравил първоначалното си намерение да ги пита дали да започне да приготвя закуската.

Всички приковаха погледи в него. Какви ги говори този човек? Усетил се център на вниманието, Халаф отстъпи крачка назад. Спомни си реакцията на Есра, когато се бе нахвърлил върху Фаят.

- Съжалявам, Есра ханъм - добави извинително, - но чух какво говорите и думите… така де… просто ми се изплъзнаха от устата.

- Откъде знаеш, че хаджи Сетар е убит? - попита Есра със сериозно лице и напрегнат глас.

Халаф отговори неохотно, но бързо:

- Каза ми войникът от Анкара, който стоеше до джипа, докато капитан Ешреф разговаряше вътре с вас.

Сериозното изражение на Есра се смени с любопитство.

- Значи войникът ти каза, че знае кой е убил хаджи Сетар?

- Не, той не знае. Аз знам.

Есра се обърка.

- Откъде знаеш?

- Убиецът ми каза - изражението на Халаф подсказваше, че е в пълно неведение относно значението на думите си.

- Значи, убиецът е убил хаджи Сетар, после е дошъл при теб и си е признал, това ли искаш да кажеш? - попита с язвителна усмивка Кемал, сметнал приказките на Халаф за глупости.

Халаф го изгледа гневно. Това високо, кльощаво момче от Истанбул незнайно защо не му се нравеше.

- Как не! Невъзможно е, не се ли сещаш - поклати глава той. - Каза ми преди това, разбира се.

Сега се намеси Мурат - най-младият и най-нетърпеливият от екипа:

- И кой убиецът?

- Шехмуз. Братовчедът на Рохин, син на чичо и - отговори Халаф без никакво колебание.

Есра започваше да се изнервя от откъслечните обяснения на Халаф.

- И коя поточно е Рохин?

- Рохин е последната съпруга на хаджи Сетар.

Пред очите на Есра се появи образа на приятно закръглена млада жена с усмихнато лице, оцветени с червена къна длани и татуировка от три точици на слепоочието. Бяха се запознали, когато хаджи Сетар покани нея и колегите и в дома си. Младата Рохин можеше да му бъде внучка и ако хаджи Сетар не бе обявил: „А това е третата госпожа в дома ми“, за нищо на света не биха се досетили, че му е съпруга. Странно, но младата жена изобщо не изглеждаше нещастна. Замеси енергично кайма за вкусни кюфтета, докато другите жени подреждаха посуда по пода, където щяха да се хранят.

- Шехмуз е влюбен пламенно в Рохин, но чичо и я даде на хаджи Сетар.

Есра, овладяла раздразнението си, попита с далеч по-спокоен глас:

- А ти как разбра всичко?

- Няколко пъти пътувах с техния минибус до Антеп. Шех-муз ми разказа.

- Значи Шехмуз е шофьор на минибус?

- Помага с минибуса на Мемили. Не са ми казвали, но знам, че се занимават и с други мръсни работи. Все ме разпитваха за разкопките. „Чухме, че сте открили злато?“, „Намерихте ли някакви съкровища?“ и тям подобни. Миналата година го тикнаха за няколко месеца в затвора, задето гледаше трева в задния си двор.

- Трева? - попита любопитно Есра.

- Хашиш - обясни Тимъти. - Марихуана.

Бернд, а след него и Мурат се подсмихнаха при тези думи. Есра изгледа строго Мурат, но младият археолог бързо сведе очи. Всъщност хихикането на Бернд я беше ядосало повече.

- Да, марихуана - продължи Халаф. - Мръсна работа. Мен ако питате, това копеле Шехмуз е убило хаджи Сетар.

- Какво точно ти каза Шехмуз? - попита Есра.

Тъмнозелените и очи се впиха в Халаф и лицето му поале-

ня като червено цвекло. Отговори и, но не посмя да я погледне:

- Повтаряше, че ще види сметката на стария хаджия при първия сгоден случай.

- Интересно - констатира Есра.

Усети как я обзема облекчение. Ако предположението на Халаф се окажеше вярно, разкопките не бяха застрашени. Навярно Мемили бе подтикнал Шехмуз да извърши убийството. Така Шехмуз не само щеше да получи жената, в която е влюбен, но и слуховете, че разкопките са прокълнати, щяха да плъзнат бързо сред хората и да изглеждат по-правдоподобни.

- Много интересно - повтори тихо тя с искрица надежда, блеснала в очите и, и се обърна към колегите си: - Трябва да съобщим на капитана.

- Права си - съгласи се Теоман. - Наложително е веднага да заловят този Шехмуз.

Само Бернд не я подкрепи. Немският археолог се размърда на скамейката.

- Защо изобщо се забъркваме в това? - попита неспокойно. -Не е ли работа на полицията?

- Засяга и нас - възрази решително Есра. - Местните са научили, че са хвърлили хаджи Сетар от минарето, и вече говорят за проклятието на Черната гробница.

- Но това е абсурдно - прекъсна я Бернд.

- Не е - възрази Теоман с тона на човек, помъдрял от натрупания през годините опит. - Такива са вярванията им. И понеже ние сме им гости, длъжни сме да уважаваме възгледите им, дори да ни се струват абсурдни.

Бернд се засмя горчиво.

- Такива слухове плъзват при всички разкопки - промърмори той. - Когато Хауърд Картър намерил гробницата на Ту-танкамон в Долината на царете, всички говорели за някакво фараонско проклятие, но слуховете не спрели археолозите да си вършат работата.

Есра понечи да им обясни, че не разбират за какво става дума, но Мурат се намеси и съвсем оплеска нещата:

- Премълчаваш обаче, че след като отворили гробницата, един от ръководителите на разкопките - лорд Карнавън - умрял, а след него един по един загинали всички членове на експедицията. И инцидентът още не е обяснен. По онова време новината дълго не слизала от първите страници на лондонските вестници.

Докато слушаха уточнението на Мурат, който вярваше в съществуването на свръхестествени сили и се интересуваше от парапсихология, Есра въздишаше тежко, Тимъти присвиваше скептично устни, Елиф попиваше думите му с жив интерес, Ке-мал клатеше мълчаливо глава, сякаш казваше: „В каква каша се забъркахме“, а Халаф очевидно се бе уплашил от чутото.

- Случаят е изяснен преди години - възрази Бернд и изгледа снизходително младия мъж. - През 1933-та професор Щайн-дорф заявява, че слуховете са напълно безпочвени. След това вестниците подхващат други теми, за да забавляват невежите си читатели. Странно е, че блестящ студент като теб продължава да вярва на такива глупости.

Мурат отвори уста да отвърне на удара, но Есра се намеси:

- Ще го обсъдим друг път. Важното сега е убийството да бъде разкрито, преди инцидентът да навреди на разкопките… Мисля, че Халаф ни каза нещо съществено. Възможно е Шех-муз да е убил хаджи Сетар. Добре е да съобщим на капитана, но трябва да внимаваме.

- Защо да внимаваме? - възнегодува отново Бернд. - Правим археологически разкопки. Интересуват ни хетите, а не разрешаването на убийството на хаджи Сетар.

Есра се обърна с решително изражение към германеца:

- Вижте, хер Бърнс. Не знам как поддържате отношения с местните, когато ръководите разкопки, но аз смятам, че трябва да се разбираме с тях. Познавам тази страна и тукашните хора по-добре от вас. Изслушвайте ме, без да ме прекъсвате, моля. Става дума за безопасността на всички, включително и вашата.

- Безопасността ни? - възкликна Тимъти. - Чула ли си нещо?

Вместо да му отговори, Есра се обърна към младия готвач, който продължаваше да стои пред тях.

- Благодаря, Халаф. Каза ни нещо много важно. Ще ни помогнеш да разрешим случая. Сега отиди в полицейското управление и обясни всичко на капитана.

Лицето на Халаф се изопна.

- Защо да ходя там? Не може ли да им съобщим по телефона?

- Ще им се обадим, преди да тръгнем, за да не се измъкне Шехмуз. Но ще искат да дадеш показания - обясни Есра. После, осъзнала каква тревога предизвикаха думите и у младия готвач, се опита да го успокои: - Не бой се, ще отидем заедно при капитана.

Безпокойството не го напусна, но той сведе глава като човек, готов да приеме участта си.

- В такъв случай ще приготвя закуската - заключи и се затътра към кухнята с погребална походка.

Щом се отдалечи достатъчно, Есра подхвана:

- Всъщност не ни заплашва нищо конкретно. - Гледаше Тимъти, но очевидно говореше на всички. - Притесняват ме слуховете за проклятието на Черната гробница. Религиозните вярвания в този район са много силни. В наш интерес е да обясним на хората, че разкопките не посягат на вярванията им и няма да им навлекат някакво проклятие. И определено трябва да го направим без посредничеството на полицията. Присъствието на хаджи Сетар беше много важно за нас. Той беше местен човек и хората се вслушваха в мнението му. Сега хаджи Сетар го няма. Изгубихме единствения човек, способен да възпре фанатиците, противопоставящи се на разкопките. Сега остава сами да поемем отговорността.

- Права си - съгласи се Тимъти, поглаждайки бакенбардите на едноседмичната си брада с цвят на мед. - Имахме подобен случай при разкопките край Ниневия. Искахме да отнесем кли-нописни плочки, свещени за местните, но хората отказаха да ни ги дадат, защото смятаха, че ги закрилят от бедствия. Ръководителят на разкопките, френският професор Андре, се обърна към правителството за помощ. После се сблъскахме с доста неприятности, дори стреляха по нас, и в крайна сметка се наложи да прекратим разкопките и да избягаме. При това без нито една плочка. Разривът с местните е най-лошото стечение на обстоятелствата в работата ни. Случи ли се, по-добре да си събираме багажа, защото разкопките са обречени.

При тези думи Бернд се намръщи, а Есра продължи оттам, където бе спряла:

- Това не означава, че ще оставим разкопките недовършени и ще си тръгнем. Не бива да показваме на работниците, че сме притеснени. Няма да спираме да работим. Никой не бива дори да си помисля да напуска разкопките.

- Как така „да напуска разкопките“? - попита Бернд. - Немският археологически институт вече урежда пресконференцията. Вчера говорих с хер Кренкер. Каза, че предварителната подготовка е приключила.

Есра изпита облекчение.

- Бернд е прав - заяви тя. - Отсега нататък не бива да споменаваме думите „прекратяване“ или „напускане“ на разкопките.

- Нямаме избор - подкрепи я отново Тимъти. - Не може да спрем разкопките сега, след като сме попаднали на толкова важна находка. Не знам за вас, но аз очаквам с нетърпение да прочета следващите плочки на Патасана.

Трета плочка

Ти, който ще прочетеш тези думи! Навярно прочетеното ще ти се стори недостатъчно и ще поискаш да научиш повече. Или ще поискаш да погълнеш цялата история наведнъж като бездънните въртопи на Ефрат, които всмукват салове, добитък, овце, хора. Но да учиш не е лесно; трябва да си търпелив като костенурка и упорит като вятъра, който стрива високите скални зъбери на прах.

Или думите ми ще ти се сторят преувеличени и ще решиш, че разказът ми е пълен с тайнствени капани, поставени да заблудят читателя. Или ще си речеш: „Чувал съм много такива истории“. Ала повярвай ми, чул си само за малък бряг от обвитата в мъгла Ефрат, а истината, като придошлата река, обгърната в тъмна мъгла, в цялата и безпощадност и величие, е скрита в резките по тези плочки.

Първо ще ти разкажа за моя благороден дядо, поета Митанува. Наричам го поет, защото, макар да се издигна до поста главен дворцов писар, той би искал да го запомнят като поет. Докато ми четеше от плочките, изписани на чужди езици, той ми казваше: „Акадски7, лувийски8, хуритски9, арамейски10, не учи тези чужди езици само за да пишеш писма на тях. Дого-

7 Акадският, най-ранно засвидетелстваният семитски език, е език на асирийците и вавилонците от древна Месопотамия. Наименяван е на Акад, един от най-важните градове в района. - Б. пр.

8 Мъртъв индоевропейски език от семейството на хето-лувийските езици. Техните носители обитавали през II-I хилядолетие пр.н.е. територията на Мала Азия (най-вече хетското царство и възникналите на неговата територия по-малки държави), впоследствие покорени и асимилирани от персите и елините - Б. пр.

9 Езикът на древен народ, появил се в Северна Месопотамия около XXIV в. пр.н.е.; не е свързан със съседните семитски и индоевропейски езици, а е видимо близък до урартийския (език, говорен около хилядолетие по-късно в Североизточен Анадол) и вероятно има много далечна връзка с днешните севернокавказки езици. - Б. пр.

10 Езикът на арамейците, семитска народност, заселила се в Месопотамия около XII в. пр. н.е. С времето той се разпространява сред останалите народи в региона и към VII в. пр.н.е. служи като лингва франка на Близкия изток. - Б. пр.

ворите, законите и споразуменията не казват нищо на човека. Те защитават само дребнавите интереси на боговете, царете и благородниците. Епосите, легендите и поемите обаче разширяват кръгозора. Какво има зад планините, какво има зад морето, в което се влива Ефрат, как изглеждат дърветата, които растат отвъд долината - те ни учат на всичко това. И най-важното -учат ни, че сме част от света. Учат ни, че орехът с тъмната сянка, чворестото стъбло на лозницата, натежалите житни стръкове, сухите билки, мравката, лазеща по земята, змията в дупката, вълкът в планината, врабчето в небето са наши братя и сестри. Учат ни какви сме ние. Трябва да научиш акадски, за да прочетеш „Епоса за Гилгамеш“ и поемите на шумерския поет Лудингира11, а хуритски, за да прочетеш „Легендата за Гурпа-ранза“. И, разбира се, трябва да прочетеш всички други епоси, легенди и песни. Да научиш наизуст на езика, на който са написани, епосите за Кумарби12, Кешиши и за Доброто и Злото, Легендата за луната, която паднала от слънцето, и Легендата за Телипину13. Иначе няма да разбереш тайната на живота и няма да си по-различен от кафявите магарета, които носят вода от Ефрат от зори до здрач. Ще станеш като баща си Арарас, който посвещава цялото си време на интересите на царя, никога не се смее, никога не плаче и никога не се гневи“.

Аз го слушах и правех каквото ми казва. На петнайсет бях наизустил всички легенди, които ми препоръчваше. Татко не беше доволен, че посвещавам повечето си време на епоси и легенди, но не се намесваше, най-вероятно за да не спори с дядо. Колкото до мен, аз се стараех с всички сили да не го дразня, защото не при-

11 Поет, живял в Месопотамия ок. 2200 г. пр.н.е. До нас са стигнали само три негови поеми. - Б. пр.

12 Божество от хуритския пантеон, помощник на върховния бог Ану. По-късно Кумарби влиза в битка с Ану и го наследява. В битката помежду им Кумарби поглъща детеродните органи на Ану и той го проклина от погълнатото да се роди богът гръмовержец Тешуб, който след време ще го срази. - Б. пр.

13 Хетски бог на плодородието, на умиращата и възраждащата се природа. - Б. пр.

тежавах бунтарския дух на дядо. Бях кротък, не обичах кавгите и предпочитах примирието, дори да изисква отстъпки.

Татко ме предупреждаваше, че трябва да се пазим от Асирийската империя, най-могъщата сила в региона - коварно и жестоко царство, което не би се поколебало да избие хиляди с един замах. Не биваше да изпускаме от поглед и урартийците на североизток, защото те жадуваха възможност да ни унищожат. Колкото до фригийците на северозапад, тяхната основна грижа бе да спрат асирийците, които разширяваха пределите на империята си с всеки изминал ден.

Татко не говореше само за политика; обясняваше ми достъпно, но много студено как текстовете следва да се превеждат на нашия език. Освен това при всяка възможност ме водеше в дворцовата библиотека, напомняше ми, че поддържането на библиотеката е едно от основните задължения на главния писар, и внимателно ми обясняваше всичко - от съхраняването на плочките до начина, по който се подреждат. Щом приключеше с обясненията, ме караше да повтарям всичко до последната подробност, за да се увери, че съм го разбрал.

И така, дядо ми Митанува и баща ми Арарас ме учеха на различни неща по различен начин. Изслушвах с интерес татко, но предпочитах уроците, които дядо ми преподаваше в къщата си с изглед към Ефрат.

Четвърта глава

Полицейското управление се намираше на висок хълм близо до Ефрат - старинна едноетажна сграда с малка, добре поддържана градина, засенчена от кайсиеви, сливови и черничеви дървета. Около четирите страни на градината се издигаше висока каменна стена, а зданието на управлението се намираше точно в средата. До всеки ъгъл на стената имаше постови, двама войници охраняваха главния вход. Войниците бдяха денем и нощем, в летен зной и в зимен мраз. Войниците и семействата им живееха в двуетажна сграда между реката и полицейското управление. Градината там бе по-поддържана и по-пищна от градината на управлението. Асфалтово шосе, неремонтира-но от последните избори и осеяно с дупки, свързваше града с околните села и минаваше точно край полицейското управление. Използвайки шосето на път за града, местните нито веднъж не бяха виждали участъка без охрана. Ала конфликтите в региона, макар да имаха вече шестнайсетгодишна история, не бяха засегнали особено тази област. Преди пет години кюрдски партизани нападнаха военен конвой, но повечето бяха убити. С изключение на няколкото дребни инцидента по-късно в местността нямаше въоръжени схватки. Покойният хаджи Сетар го отдаваше на плодородието на тукашните земи. Всички жители имаха градини и ниви. Кой би зарязал работата си, за да хване гората? Капитанът смяташе, че причината за сравнителното спокойствие е друга - армията бе отблъснала успешно първоначалните партизански атаки. Затишието обаче не успокояваше капитана, убеден, че бунтовнически отряди продължават да действат в региона. И без да подозира автоматично всички граждани като членове на бунтовнически групировки, знаеше за симпатизантите и помагачите им в града и в околните села. Най-съмнителен му се струваше кланът Генчели - едно от двете най-многобройни семейства в района. Махмут, най-малкият син в семейството, се бе присъединил към бунтовниците в планините. Този факт подклаждаше подозренията на капитана, че

големият клан е свързан с подривната организация. Другото голямо семейство от кюрдски произход, приело турската фамилия Тюркоглу - турски син - винаги бе подкрепяло правителството. Честно казано, капитанът не гледаше с добро око и на тях. Мислеше, че кланът Тюркоглу привидно подкрепя правителството заради лесните пари, които получаваше за охраната на селото; променеше ли се балансът на силите, не беше сигурно дали няма да обърнат оръжията си срещу войниците.

Есра забеляза безпокойството на Ешреф още когато екипът и пристигна в региона. През първите дни на разкопките капитанът предложи да изпрати войници да ги пазят, но тя му отказа без никакво колебание.

- Няма да ни нападнат. Ние сме учени - възрази му тогава.

Капитанът я бе изгледал, сякаш е наивно дете, което няма

представа какъв е светът.

- Не ги познаваш. Основната им цел е да създават неприятности. Сеят размирици с всякакви средства. Изобщо не ги интересува хора на науката ли сте, или не.

Есра обаче ги познаваше. Бяха ги нападнали преди две години при разкопките на древния град Милидия край Малатия14. В тъмнината не разбраха колко са нападателите. Само един от тях бе заговорил археологическия екип - Азад. Кльощав, висок мъж с гъста брада и пронизващи очи. Помоли ги за храна на безупречен турски. Докато ръководителят на разкопките Ертем бей се колебаеше какво да отговори, Азад посочи с пушката си колибата, която им служеше за кухня.

- Ако не ни дадете храна, сами ще си вземем.

Ръководителят на разкопките се уплаши, че човек, когото

виждат за пръв път, е толкова добре запознат с лагера им и е наясно къде държат припасите си. Веднага нареди на колегите си да приготвят исканата храна. Докато чакаше, Азад насочи вниманието си към находките на археолозите. Оглеждаше лю-

14 Град в Югоизточна Турция, административен център на вилает Малатия. Съществува от времето на хетите, а през римската епоха там е разположен голям военен гарнизон. - Б. пр.

бопитно камъните, изписани с йероглифи, и статуите на богове и богини.

- Толкова ли е важно това? - попита ги.

- Да, много е важно - отвърна Есра. - Разказва ни за живота преди хиляди години. Може да се каже, че откривайки тези артефакти, спасяваме миналото от мрака.

- Хубава професия - промърмори Азад и прехвърли пушката от едната си ръка в другата. Погледна Есра и добави: - Но всъщност от мрака трябва да се спаси настоящето. Не е достатъчно да се спасява миналото, когато днес цял народ живее под тирания и в мрак.

На Есра и се прииска да му отговори, че не е съгласна с него, защото политиката и науката са две различни неща и нещо повече - насилието не води доникъде, но се страхуваше. Мълчанието на Азад и се стори още по-зловещо, когато го гледаше как стои пред нея с пушката, и тя не посмя да продума.

- Ако кажете на жандармерията, ще си платите - предупреди ги Азад, когато взе храната, приготвена от археологическия екип.

После изчезна в мрака с другарите си.

Не съобщиха на жандармерията. Нямаше смисъл да си създават неприятности.

Есра не разказа на Ешреф за този инцидент. Доверяваше се на капитана, но го смяташе за част от тази война и не искаше да му казва, защото според нея бе склонен да свързва всяко произшествие с конфликта в региона.

Всичко това и мина през ума, когато ванът спря пред полицейското управление.

Капитан Ешреф ги чакаше, седнал под старо кайсиево дърво. Покривка на сини и черни квадрати покриваше масата, върху която жужеше обемист радиоприемник. Ешреф стана с усмивка да посрещне посетителите - те вече влизаха през главния вход на управлението. Не носеше кепе и късата му коса откриваше високото му чело. Волевата му брадичка хармони-раше с изпъкналите скули и тъмните очи, а смуглата кожа му придаваше особено мъжествено обаяние.

„Колко сладко се усмихва“, помисли си Есра. Беше чула, че и той като нея е разведен и има дъщеря.

Поздравът на Ешреф я накара да се опомни. Докато ги канеше учтиво да седнат до масата, и се стори, че е възвърнал самообладанието си и не изглежда разтревожен както сутринта. Забелязала новото му настроение, Есра попита обнадеждено:

- Заловихте ли вече Шехмуз?

- Още не - отвърна капитанът със сериозно лице. - След като ми се обади, изпратих отряд в дома му, но не го открили там и тръгнали към автогарата. Надяваме се да го намерим там.

Есра слушаше капитана, ядосана от своята припряност. Във възцарилото си мълчание тя си свали шапката и слънчевите очила и ги остави върху масата до жужащия радиоприемник.

- Наистина ли той е убил хаджи Сетар? - попита капитанът.

Думите му прозвучаха скептично, но вместо да му отговори с въпроса „защо“, тя отвърна само:

- Така е казал на Халаф.

Обърна се и погледна към младия готвач, който продължаваше да стои прав.

- Защо не седнеш? - предложи му. - Седни и разкажи на капитана.

- От кое село си? - попита го капитанът, след като отпи глътка от чая си.

- Алагьоз. - Халаф посочи хълм в далечината. - Зад него. На десетина километра оттук.

- Кюрд ли си?

Халаф се смути от въпроса и се поколеба как да отговори. Въпросът се строи странен и на Есра.

- Ще те попитам другояче - добави капитанът. - Говориш ли кюрдски?

Обжареното от слънцето лице на Халаф се разведри.

- Да, капитане. Всички в селото ни говорят кюрдски.

Подозрителното изражение на капитана не се промени.

- Откога познаваш Шехмуз?

- Отдавна. Виждам го почти при всяко пътуване от селото до града.

- Той знае ли кюрдски?

- Да, капитане. Повечето хора тук знаят.

- Добре ли го познаваш?

- Не много. Поздравяваме се, това е всичко.

- Щом не сте близки, защо ти е казал, че ще убие хаджи Сетар?

Халаф пребледня, все едно обвиняваха него в престъпление.

- Не знам, капитане. Бяхме във вана, тъкмо потегляхме. Аз седях отзад. Мястото до мен беше празно и Шехмуз седна там. Любезничеше с мен, откакто започнаха разкопките. Видяхме хаджи Сетар пред гаража. Шехмуз изруга. Попитах го защо ругае свещеник и той заобяснява колко е влюбен в Рохин. Не млъкна през целия път до града. Каза, че някой ден ще убие хаджи Сетар.

Капитанът слушаше съсредоточено младия готвач, сякаш се страхуваше да не пропусне дори най-дребния жест, най-недоловимото потрепване на гласа.

- Добре - заключи той. - Благодаря ти за помощта. Изпий си чая. Не си го пипнал, откакто дойде. Изпий го, та момчетата да запишат показанията ти.

- Ммм… капитане - промърмори Халаф, след като отпи от изстиналия си чай. - Шехмуз няма да разбере, че съм го издал, нали?

- И да разбере, какво от това? - попита капитанът, втренчен строго в лицето на Халаф.

- Нищо, капитане - преглътна нервно Халаф. - Но тези хора са като злобни песове. Захапват те по гърба, когато най-малко го очакваш.

Веждите на капитана се извиха подозрително.

- Кои хора имаш предвид?

- Хората на Едноръкия Мемили. Шехмуз е от тяхната глутница.

- Едноръкия Мемили продава незаконно антики - уточни Есра. Подразнена как капитанът притиска Халаф, добави: -Нищо чудно да е подстрекател на Шехмуз.

- Възможно е - поклати глава капитанът, погледна с бащинска усмивка Халаф и додаде: - Не бой се. Никой няма да разбере за показанията ти.

Халаф пресуши на една глътка чая и капитанът го отведе в управлението. Останала сама, Есра се вгледа в Ефрат. Беше тук отдавна и бе съзерцавала реката неведнъж, но едва сега откри колко много прилича на Босфора. Все едно се бе върнала хиляди години назад във времето и седнала на някой истанбулски хълм, наблюдаваше Босфора. Тук нямаше стари дървени колиби край брега, бетонни вили, ресторанти, кафенета, асфалтови шосета с върволици автомобили. Просто една синя река течеше между две ивици зелени дървета. А наоколо се намираха цивилизации, създавани и унищожавани, унищожавани и възраждани хилядолетия наред по тази зелена земя.

- Ехо! - изтръгна я от унеса гласът на Ешреф. - Още ли си тук? За какво си се замислила?

- За нищо - отвърна Есра, завърнала се в настоящето. - За миг Ефрат ми заприлича на Босфора.

- На Босфора?

Ешреф се вгледа в реката.

- На Босфора преди хиляди години, разбира се.

- Явно Истанбул ти липсва. На мен също. - Забеляза, че чашата на Есра е празна, и я попита: - Още една?

- Да, моля - усмихна се искрено Есра.

Капитанът даде знак на редника, застанал на няколко метра от тях, да донесе още две чаши чай. Войникът се спусна като стрела да изпълни нареждането.

- Имаш ли близки в Истанбул?

- Майка ми и дъщеря ми - отговори Ешреф и се замисли. -Майка ми живее сама в Юскюдар15. Доста е възрастна и се

15 Един от големите и гъсто населени райони на Истанбул, разположен на Босфора, в азиатската част на града. - Б. пр.

страхувам да не и се случи нещо. Дъщеря ми живее със съпругата ми.

- Не си ли обмислял да се преместиш в Истанбул?

Той я погледна така, както никога досега не я бе поглеждал -дълбоко, сякаш се канеше да сподели тайна. Усетила, че ще и довери нещо важно, Есра наостри слух, но Ешреф отвърна очи като дете, уплашено да не разкрият пакостта му.

- Не - отговори уклончиво. - А ти имаш ли близки в Истанбул?

- Родителите ми.

- С тях ли живееш?

Есра се засмя.

- Хайде, капитане! Да не би да съм току-що дипломирала се студентка. Отдавна напуснах дома на родителите си. Омъжих се и се изнесох още щом завърших университета. Преди десет години. Оттогава живея в апартамент в Кючюк Чамлъкъ.

По лицето на капитана се изписа смущение, но опитвайки се да го прикрие, той кимна към лявата ръка на Есра.

- Предположих, че не си омъжена, защото не носиш халка.

- Разведена съм. Разделихме се преди две години.

В този момент войникът им донесе чая и взе празните чаши. Есра извади пакет цигари от чантата си и го поднесе на Ешреф. Капитанът стрелна с поглед пакета. Есра реши, че ще откаже, но той протегна ръка и издърпа цигара с думите:

- Няма да настъпи краят на света, ако изпуша една.

- Никога ли не си пушил? - попита Есра, докато си вадеше цигара от пакета.

Ешреф и се усмихна многозначително.

- Бях страстен пушач допреди година, но лекарите ми забраниха да пуша.

- Лекарите ли? Нали не си болен от нещо сериозно?

- Не, не - отговори той. - Знаеш ги лекарите… - Осъзнал, че Есра го гледа с известна загриженост, бързо смени темата. -Всъщност не за пръв път отказвам цигарите. Започнах да пуша във военната академия „Кулели“. Знаеш как е… всички искаме да изглеждаме пораснали. Но един ден - не знам дали за добро

или за зло - ме спипа командирът на училището полковник Салих Соргун. Всички го боготворяхме. За нас той беше истинска легенда. Висок, русокос и синеок като Мустафа Кемал16, много внушителен. Нямаше нищо престорено у него - аскетизмът и строгостта му бяха напълно искрени. Беше войник до мозъка на костите си - от възгледите, поведението и думите до униформата. Заставахме тутакси мирно и дори затаявахме дъх, когато минаваше край нас. Представи си! Тъкмо този човек ме хвана да пуша! Всъщност „хвана“ не е точната дума, той просто ме видя. Не се ядоса, само ме погледна укорително и ми каза рязко: „Изхвърли я“. Веднага я хвърлих. Смутих се ужасно. Уплаших се, че ще ме накажат. Не ме наказаха и никой не ми забрани да пуша, но не докоснах цигара чак до деветдесет и първа, когато заминах за Шърнак.

Капитанът замълча отново. Взрян в горящия връх на цигарата, потъна в мисли.

- Пропуши отново в Шърнак ли? - попита Есра, сякаш да му припомни за присъствието си.

- В планините - проговори Ешреф като насън. - Всъщност ние го наричахме „полето“, а терористите - „планините“.

Той се засмя тихо, поклати глава и продължи:

- Когато войната се проточи, заприличваш на врага. Говориш като него, мислиш като него, действаш като него.

Внезапно капитанът се смути и захвърли недопушената си цигара на земята.

- Извинявай - промърмори. - Сигурно те отегчавам с моите спомени.

- Нищо подобно. Продължавай, моля те - насърчи го Есра, но твърде късно - между тях отново се бе възцарила тишина.

Тя го погледна заинтригувано, ала понеже Ешреф не продума, пак насочи очи към Ефрат. Най-сетне капитанът наруши мълчанието:

16 Мустафа Кемал Ататюрк, основател на Република Турция и пръв председател на парламента (1920-1923), министър-председател(1920-1921) и президент (1923-1938). Генерал-лейтенант. - Б. пр.

- Ще ти кажа нещо, Есра - в сериозния му глас не прозираха никакви чувства. - Според мен изобщо не е вероятно Шехмуз да е извършил убийството.

Странните настроения на капитана и трудно обяснимото му поведение започваха да изнервят Есра.

- Защо?

Опита се да зададе въпроса безизразно като него.

- Защо не вярваш на Халаф?

- Вярвам на Халаф - отвърна капитанът. - Но Шехмуз е казал това в пристъп на гняв. Шехмуз и Мемили не биха дръзнали да убият хаджи Сетар. Те са дребни душици. Не са хора, готови да понесат последствията, ако извършат убийство.

- Ревността е могъщо чувство, капитане - възрази Есра, кръстоса ръце и се втренчи самоуверено в Ешреф. - Ревнивите обикновено действат, без да мислят за последствията.

- Дори да си права, според мен Шехмуз не е способен да изпитва такава дълбока ревност. Ревнува, колкото да изругае зад гърба на хаджи Сетар, и толкова.

Есра се разгневи от педантизма на капитана и се накани да попита: „Нима познаваш толкова добре Шехмуз?“, когато радиоприемникът зажужа по-силно.

- Сигурно са нашите момчета. - И Ешреф заговори в радиоприемника: - Полицейското управление. Слушам!

- Главен сержант Ихсан е, капитане - отговори рязък мъжки глас.

- Да, Ихсан, заловихте ли заподозрения?

- Да, капитане. На пътя за Антеп сме.

- Какво правите там?

- Заловихме заподозрения, докато бягаше към Антеп, капитане. Сега се връщаме.

За миг очите на Ешреф се насочиха към Есра; усмивката на младата жена изразяваше гордост, задето е излязла права.

- Добре, Ихсан, чакам ви - отговори капитанът и остави радиоприемника на масата.

- Ето! - възкликна назидателно Есра. - Не вярваше, но Шехмуз е побягнал.

- Ще видим - отвърна капитанът с попресилена усмивка.

В същия момент Есра забеляза Халаф да излиза от управлението и да се насочва към тях. Тя си събра нещата и се на-кани да си върви.

- Тръгвате ли? - попита Ешреф, очевидно натъжен от тази вероятност.

- Чака ни работа - отвърна Есра, докато си слагаше шапката и слънчевите очила. - А и да остана, няма да ми позволиш да присъствам на разпита.

- Няма, за съжаление, но ще ти съобщя резултата.

- Ще ти бъда признателна - каза Есра и се обърна към Ха-лаф: - Наред ли е всичко? Ще тръгваме ли?

- Всичко е наред, Есра ханъм. - Халаф застана мирно досущ като войника, който им бе донесъл чая.

- Да се прибираме тогава - стана Есра.

- Трябва да спрем в града за провизии - напомни и Халаф.

- По-добре не ходете в града днес - намеси се Ешреф, който също се бе изправил. - Убийството стана скоро, на някой идиот може да му щукне нещо и да се опита да ви нападне.

По смиреното лице на Халаф се изписа упорство.

- Не бойте се, капитане. С Божията помощ никой няма да стори зло на Есра ханъм. Поне докато е с мен.

С мила усмивка Есра погледна Халаф, изпъчил се важно като воин от прастари времена.

- Налага ли се наистина да ходим в града? - попита го тя.

- Не, но след като сме били толкова път…

- Ако не е наложително, няма да ходим. Няма смисъл да нагнетяваме допълнително обстановката. - Обърна се към Еш-реф и силно загрижена, се заинтересува: - Кога ще приключи всичко това?

- Де да знаех! - въздъхна Ешреф. - Ще разберем след погребението.

Есра съвсем бе забравила за погребението.

- Да… А кога точно е то?

- Съмнявам се, че ще е по-рано от утре. Държавният прокурор изпрати тялото в Антеп за аутопсия.

- Бих искала да присъствам на погребението.

- Съжалявам, но е невъзможно. Тук не е прието жени да присъстват на погребенията. По-късно ще поднесеш съболезнованията си. По тези места траурът продължава дълго.

Четвърта плочка

Ти, който четеш за моите дългогодишни скърби! Търпеливи читателю, дръзнал да разбули какви тайни стоят зад тези бедствия! Ще ти разкажа за дълбоката омраза, стаена в сърцата на двамина, в чиито жили течеше една и съща кръв. Ще ти разкажа за две съвсем различни души в две сродни тела. Ще ти разкажа за непримиримата враждебност между баща и син, за нелечимата болест в семейството ми, която доведе до проклятието на буреносния бог, стоварило се върху ми.

Моят дядо Митанува ненавиждаше собствения си син Ара-рас повече от най-върлия си враг. Татко се бе издигнал до най-високия пост в държавата ни - втори след царя. Макар и млад, беше най-уважаваният член на Съвета на благородниците. Това обаче не значеше нищо за дядо Митанува. Той не обичаше сина си. И не се свенеше да го изрича. Постоянно го кореше - и когато оставаха насаме, и пред другите. И макар да не разкриваше чувствата си, баща ми Арарас също не хранеше обич към стария Митанува.

Татко твърдеше, че дядо го смятал за враг, откакто се е родил, защото първата му съпруга, Тунави, умряла при раждането.

Тунави била най-пламенната страст в живота на дядо. Наричаше я „любимата на моето сърце“. Тунави също обичала дядо; за нищо не се налагало да я моли два пъти. Когато Тунави забременяла с детето им, дядо уловил голям шаран в Ефрат. Разпорил му корема и от него изскочила черна риба, каквато никога не били виждали в реката. Дядо го сметнал за лошо знамение и отишъл направо при предсказателя. Той потвърдил, че черната риба е лоша поличба, и му заръчал да я хвърли обратно в Ефрат. Дядо веднага изпълнил нареждането му. Ала напразно, защото богът на бурите Тешуб явно бил влюбен по-силно от него в красивата Тунави и я взел при себе си.

Когато разбрал, че Тунави е мъртва, дядо спрял да яде и да пие; дни наред не стъпвал в двореца и, най-важното, не искал да погледне лицето на новородения си син. Много дни по-късно

прегърнал сина си, но продължил да го вини за смъртта на Ту-нави. „Никога не ми прости - обясняваше татко. - Нито веднъж не съм го видял да ме поглежда с обич, нито веднъж не ме е улавял състрадателно за ръката. За него аз не бях син, а причина за смъртта на съпругата му. През цялото ми детство, а и когато пораснах, се отнасяше така с мен. Благодаря на боговете, че бащата на нашия цар, Каманас, ме взе под крилото си и ме отгледа като собствен син. Така бащината злоба вече не ме нараняваше. Ако бях останал при моя баща, от мен щеше да излезе овчар, а не дворцов писар. Каманас, бившият велик цар, а сега бог, пое отговорността за обучението ми и ме образова заедно със сина си Астарус. Той ме защитаваше от Митанува. Понеже не можеше да отмъсти за смъртта на съпругата си, за която ме смяташе виновен, враждебността на Митанува продължи до края на дните му на тази земя. Като син никога няма да му простя.“

Докато говореше, виждах как кръвта се оттича от длъгне-стото му лице и се плашех от припламващата в присвитите му очи дълбока омраза. Понякога обаче забелязвах и да се натъжава. Отчаянието на сирачето, отритнато от собствения си баща, се изписваше по лицето на този самоуверен мъж, способен да изпълни дори и най-отговорната задача в двореца. В такива моменти се разгневявах, макар да обичах много дядо Митанува. Не разбирах как е възможно най-мъдрият мъж по бреговете на Ефрат да постъпва толкова жестоко с родния си син.

Пета глава

По пладне ванът най-сетне прекоси неравния асфалтов път край Ефрат и се върна в лагера. Денят беше зноен. Тегнеше гореща тишина - ако не се брояха, разбира се, упоритите трели на полските щурци, долитащи откъм тополите в горичката през училището, протегнали към небето дългите си стройни клони с изящни трепетни листа.

Есра влезе в класната стая с широко разтворените прозорци, за да прониква поне малко прохлада, и се зарадва, че Кемал и Теоман работят усърдно пред компютрите. Теоман скицира-ше древния град, а Кемал изготвяше списък с археологическите находки. При вида на задълбочените в заниманията си мъже, сякаш нищо не се е случило, Есра се запита дали тревогите и не са напразни. Вярно, бе извършено убийство, но в този район загиваха мнозина. Лицето на хаджи Сетар изплува отново пред очите и. Да, смъртта му я натъжаваше, но както каза Бернд, какво общо имаше тя с тях? Защо се безпокоеше толкова? Реши, че капитанът е виновен. Съобщи и новината призори и уплахата му неизбежно я зарази. Ядоса се на себе си, задето допуска поведението му да и се отразява така. Харесваше го, но не биваше да му позволява да и влияе толкова лесно.

- Здрасти, Есра - поздрави Теоман, щом я забеляза. - Как мина?

- Добре - отвърна Есра, сваляйки шапката си и слънчевите очила. - Много добре. Заловиха Шехмуз при опит за бягство. Признае ли, че е извършил убийството, ще се отървем от тази бъркотия.

Кемал отклони очи от екрана на компютъра, помаха на Есра и промърмори:

- Значи всичко се нарежда, а?

Вместо отговор Есра попита:

- Къде са другите?

Кемал се намръщи и Теоман обясни:

- Тим, Елиф и Мурат отидоха в село Язър. Тим иска да поговори с местните за книгата си. Елиф щяла да прави снимки. А Мурат тръгна да се поразходи.

- Мислех, че Тим превежда плочките - вметна разочаровано Есра.

Имаше още три непреведени плочки. Доловил намека в тона на Есра, Кемал вдигна поглед от компютъра.

- Не го разбирам този Тим - отбеляза той, без да прикрива враждебността в гласа си. - Археолог ли е или социолог? Кой знае! Не се застоява много-много на разкопките. Все се мотае наоколо. Обиколил е всички села край Ефрат и познава селяните до един.

- Е, тук е от пет години - опита се да обясни Теоман. - Ако се застоим толкова дълго тук, и ние ще опознаем района като него.

- Не разбирам и Елиф - продължи Кемал. - Защо винаги върви по петите му?

Наясно, че Кемал я ревнува от американеца, Теоман провокира приятеля си, подсмихвайки се:

- Е, той е представителен мъж и освен това е чужденец. Нашите момичета са луди по чужденците.

- Луди, да - Кемал се разпени не на шега. - Човече, той може да и е баща!

- Мислиш ли, че Фройд, мир на праха му, си е блъскал напразно главата над комплекса на Електра?

- Не ме дразни, човече. Ще ти дам аз един Фройд и една Електра…

- Хайде, момчета, стига - намеси се Есра. Преодоляла напрежението от сутринта и възвърнала спокойствието си, сега и тя се смееше. - Между Тим и Елиф няма нищо.

Теоман се разсмя гръмогласно и потупа приятелски Кемал по темето.

- И аз мисля така, но този идиот не вярва, защото е лудо влюбен в момичето.

- Ти си идиот! - възкликна Кемал и се отдръпна. - Как ли щеше да се чувстваш на мое място?

- Шегата настрана. Късметлии сме, че Тим работи с нас -напомни им със сериозен тон Есра. - Ако не беше той, щяхме да изпращаме плочките в университета, за да ги дешифрира специалист по акадски. Голямо предимство е да научаваме веднага съдържанието им. Тим не е длъжен да идва всеки ден на разкопките. Той е експерт. - Помълча малко и поклати глава, сякаш пропускат отлична възможност. - Щеше да е добре все пак да преведе останалите плочки днес, но сигурно е решил да посвети почивния ден на книгата си. Както и да е, този лукс му се полага, предполагам.

- Разбира се, разбира се - промърмори иронично Кемал. -Скача в джипа и скитосва из селата, докато ние се потим пред компютрите без нито ден почивка.

- Стига сме се оплаквали! Чака ни работа! - опита се да го успокои Есра. - А къде е Бернд?

- Откъде да знаем? - отвърна Теоман. - Ако не е в стаята си, сигурно е излязъл с колелото. Той не благоволява да говори с такива като нас. Типично за сноб като него.

Мнението на Есра не се различаваше кой знае колко от Те-омановото. Предпочете обаче да скрие този факт.

- Изглежда, екипът ни е заразен от ксенофобия.

- Хайде, Есра - възрази Теоман. - И ти не харесваш нацистката му физиономия.

- Не говори така… Не е лош човек, просто е различен…

- Добре ще е да промени поведението си! - възнегодува Теоман. - Няма право да командва целия екип.

- Успокой се - прекъсна го укоризнено Есра. - Разкопките се провеждат в нашата страна и ние отговаряме за тях.

- Но германците ги спонсорират - уточни язвително Тео-ман.

- Да, германците ги спонсорират, не затова обаче се съобразяваме с Бернд. Той е част от екипа. Не искам никой да се чувства изолиран.

Теоман я погледна отчаяно, ала замълча. Приела мълчанието им за съгласие, Есра реши да не продължава разискването. Събра си нещата и тръгна към вратата.

- Ако не ви трябвам, ще отида да го потърся. - Пред прага се обърна. - Ще се видим на вечеря - добави с мек глас, явно в опит да спечели благоразположението на приятелите си. - Халаф готви вкусни катми с булгур и масло и много салата.

Докато вървеше по коридора с напукани стени и ронещ се хоросан, мислеше, че Теоман е прав. При нито една от експедициите и досега не бе попадала на по-неприятен човек от Бернд. Студен, свръхамбициозен, труден характер… Ако не се брои страстта му по колоезденето, изглеждаше абсолютно откъснат от ежедневния живот. През свободното си време странеше от екипа - или се оттегляше в стаята си да работи, или яхваше велосипеда и обикаляше съседните села. Въпреки опитите му да се дистанцира от екипа, Есра бе длъжна да го спечели, да стопи леда. За разлика от другите учени, които провеждаха сами проучванията си, археолозите се нагърбваха с допълнително бреме - да бъдат вещи организатори и психолози, способни да поддържат добри отношения с колегите си. Нямаше друг избор, освен да се спогажда с Бернд. Налагаше се поне да положи усилие…

Потънала в такива мисли, почука на открехнатата врата на немския археолог.

- Влез! - извика той; тя надникна вътре и му се усмихна.

- Ще ми отделиш ли минута?

Бернд седеше зад чина в изрядно подредената си стая, стиснал химикалка и сложил няколко листа върху плота. Погледна към вратата и отговори на турски със силен акцент:

- Влизай, влизай, моля.

- Работиш ли? - попита Есра, застанала до вратата.

- Пиша писмо - обясни Бернд и побутна нагоре с показалец очилата си с кръгли стъкла, които подчертаваха стомане-носивите му очи.

- Съжалявам, ще дойда по-късно.

- Не, няма нужда. Вече го написах. - Бернд махна към пейката до себе си. - Ела, седни.

Явно бе забравил сутрешния спор. Есра седна на посочената пейка. Очите и се насочиха към листовете пред него. „Дали изпраща доклад на Германския археологически институт?“, запита се разтревожено тя.

- Писмо е - обади се той, сякаш прочел мислите и. Острите черти на удълженото му фино лице се бяха поотпуснали, а пронизващият му поглед изглеждаше посмекчен. - Пиша на съпругата си Вартухи. В Германия.

Името се строи доста особено на Есра.

- Вартухи?

- Да, на арменски означава „роза“ - обясни Бернд с кадифен глас.

„Сигурно обича много съпругата си“, помисли си Есра и незнайно защо в ума и изплува бившият и съпруг Орхан.

- Хачик, тъстът ми, е роден в Турция. От тях научих първите си турски думи.

- Така ли? Кога са напуснали Турция? - полюбопитства Есра, схванала смисъла на думите му едва след кратък размисъл.

- Преди много години - отговори Бернд. Блясъкът в очите му помръкна. - По време на войната. Били ужасни времена. Турците се отнасяли жестоко с тях. Избивали мъжете, изнасилвали жените, осъдили на заточение целия им народ, дори децата и старците.

Приятно дружелюбният Бернд отпреди минута бе изчезнал, заменен от добре познатия мрачен немец.

- За съжаление в историята на всяка държава има такива инциденти - отвърна Есра, почувствала необходимост да се защити.

- Но това е ужасно - намръщи се Бернд. - Бащата на тъста ми умрял. След много перипетии той успял да избяга с майка си във Франция. И досега обаче не се е приспособил. Непрекъснато говори за „родината, родината“ и същевременно обсипва с хули турците.

- Не е лесно, разбира се - съгласи се деликатно Есра въпреки тежките думи на германеца. - Но тези въпроси са сложни.

- Няма нищо сложно - отсече уверено Бернд. - Нарича се геноцид. Целият свят го приема за геноцид. Само турското правителство отрича.

Есра се опита да запази спокойствие.

- Както отбеляза сутринта, този въпрос не ни засяга. По-добре да оставим историците да проучват фактите, а ние да се върнем към нашите разкопки.

Бернд продължи, сякаш не я чуваше:

- Въпреки жестокостите те обичат тази страна. Допреди година с Вартухи винаги идвахме заедно тук. Дядо ми също се интересува от този район. Задава ни стотици въпроси, когато се връщаме.

- Но тази година съпругата ти не те придружи?

- Да, защото е бременна.

- Жалко, че не е тук - на Есра темата и се видя подходяща като път към помирението. - В кой месец е?

- Шестия - отвърна германецът.

Гласът му отново омекна и в стоманените му сини очи припламнаха топли искри като цвета на Ефрат под лъчите на ранното следобедно слънце.

- Очакваме бебето в началото на септември.

- Знаете ли дали е момче или момиче?

- Момиче е. Така исках - добави Бернд. - Обожавам момиченцата.

- И аз. Толкова са миловидни и красиви.

- Имаш ли деца?

Есра сведе бързо очи.

- Не. - Прииска и се да му разкаже за момиченцето, което изгуби в петия месец от бременността си, но размисли. - Нямам.

Бернд долови тъгата на Есра.

- Не се натъжавай. Още си млада, някой ден ще имаш.

„Няма да имам“, помисли си Есра, но на Бернд промълви

с усмивка:

- Стига толкова за мен… Как ще наречете дъщеря си?

- Майрени - отговори Бернд. - Вартухи избра името. Така се казвала майката на баща и.

- Надявам се Майрени да живее дълго и щастливо.

- И аз. Благодаря за добрите пожелания.

Есра прецени, че моментът е подходящ да повдигне темата, която бе дошла да обсъдят.

- Тази сутрин бяха малко рязка - подхвана с мек, но уверен тон. - Съжалявам, ако съм те обидила.

Бернд я изгледа предпазливо. После поклати глава.

- Не, няма нужда да ми се извиняваш. Това ти е работата. Казах каквото мисля. Ти - също. Няма проблем.

Есра изпита облекчение. Очакваше германският археолог да потърси повод да си отмъсти за случилото се сутринта, да затаи лоши чувства, които ще всеят неразбирателство помежду им. Ако пред нея стоеше Тимъти, щеше да им бъде по-лесно да се спогодят. Тимъти беше разумен, образован и опитен. Бе превеждал плочки, извадени от пясъчните месопотамски могили, дълго преди идеята да стане археолог да хрумне на Есра. Не използваше обаче опита си, за да се налага. Достатъчно му бе да докосва плочките, да разгадава написаното върху тях и да работи рамо до рамо с другите членове на екипа. Понякога Есра усещаше, че Тимъти крие нещо, но никога не го бе виждала да се държи егоистично. Не си придаваше важност, не изтъкваше колко е ерудиран и опитен. Сигурно затова всички от екипа, с изключение на Кемал, го харесваха. Същото обаче не можеше да се каже за германския археолог. И той бе добре образован, със солидни познания в своята област, но от самото начало на разкопките проявяваше ненужна придирчивост и не пропускаше възможността да създава неприятности. Винаги търсеше недостатъци. Есра се съмняваше в искреността му и многократно и се случваше да съжалява, задето го включиха в екипа. Германският археолог обаче се радваше на безспорно влияние в университетските среди в Турция. Катедрата по хетология бе създадена от избягали от Хитлер германски учени и турските

им колеги бяха възприели методиката им. Затова нямаше да е лесно да откаже да включи човек като Бернд в екипа. Есра смяташе, че единственият изход е да се примири с неприятното му поведение и да отбягва конфликтите на всяка цена. Сега обаче отношението на Бернд я изненада. Неволно се поколеба дали не го е преценила неправилно. Навярно причината да е несговорчив бе, че се намира далеч от любимата си Вартухи. Реши да бъде по-снизходителна към него.

- Радвам се, че мислиш така - погледна го благодарно тя.

- А как иначе? - възкликна Бернд, без да прикрива факта, че намира поведението на Есра в момента за ненужно емоционално. - Вършим най-трудната работа на света. Споровете са неизбежни, но най-важното е да не се нарушава дисциплината. Както каза сутринта, ти отговаряш за разкопките.

Есра долови презрението в думите му, но реши да не му обръща внимание. За пръв път от началото на разкопките бе провела спокоен диалог с Бернд. Разбираше колко различни са двамата, но днешният разговор ги бе сближил, стопявайки леда помежду им.

Пета плочка

Никога не видях дядо ми Митанува и баща ми Арарас да проявяват близост един към друг. Всеки имаше различно обяснение за враждебността помежду им. Дядо твърдеше, че татко е по-коварен лъжец от асирийски търговец. Бил не само зловредно семе и неверен син, но най-добре образованият подлец по бреговете на Ефрат.

Дядо потвърждаваше първата част от разказа на татко. „Когато боговете взеха Тунави, възлюбената на моето сърце, бях като сом на сухо. Чувствах се объркан, не знаех какво да правя - обясняваше той. - Забравих не само, че съм баща, забравих и самия себе си. Тунави бе детската ми любов, израснахме заедно. Беше всичко за мен. Когато умря, всичко изгуби смисъл. Не исках да виждам и да разговарям с никого, дори с благодушния ни цар Каманас. С разрешението на земния любимец на бога на бурите, нашия храбър цар Каманас, взех двама предани слуги и се оттеглих на малък остров сред водите на Ефрат. Робите ме откараха със сал на острова и се върнаха. Три дни и три нощи тичах из острова като обезумял. Три дни и три нощи вих от болка като куче. Три дни и три нощи плаках като старица. Към края на първия ден останах почти без глас. Към края на втория ден сълзите ми пресъхнаха. Към края на третия ден нямах нито капчица сила, а призори на четвъртия ден ослепях за светлината. Когато отново видях светлина, бях у дома в леглото си. Напразно ръцете ми търсеха из благоуханните хладни завивки моята красива Тунави, любовта на сърцето ми, жената, която изпълваше ложето ми с радост. Точно когато черният тюл на зазоряването се канеше да обгърне сърцето ми, се случи нещо съвсем неочаквано. Милостивият цар Каманас дойде в дома ми. Представяш ли си? Великият герой, царят, земният наместник на боговете, самият цар Каманас дойде в дома ми, построен по негова заповед, върху земя, дарена ми от него! Взе бебето в скута си. „Виж - каза ми, - това е твоят син. Виж какво прекрасно дете е. Ще му дам името на баща си. От-

тук насетне ще го наричаме Арарас.“ После ми подаде бебето. Объркан и засрамен, го взех в скута си. С болка, с обич притиснах към гърдите си своето дете, несъзнаващо невинността си, сиротността си. Колкото повече растеше синът ми, толкова повече го обиквах. Водех го навсякъде със себе си и гърдите ми се изпълваха с гордост от способностите му. При всяка възможност водех сина си при нашия господар, храбрия цар Каманас. Великият цар Каманас се привърза много към малкия Арарас и ни оказа честта да му позволи да се образова заедно със собствения му син Астарус. Когато ми съобщиха новината, се преизпълних с радост и от очите ми като водопади рукнаха щастливи сълзи. Дни наред бях като опиянен от честта, оказана от царя на семейството ни. Но тъмното предателство, с което се сблъсках по-късно, ми показа каква глупава грешка съм допуснал. Колкото повече растеше синът ми, толкова повече заприличваше на мен - физическата прилика обаче не засягаше поведението му. Той беше достолепен като жрец, прилежен като роб и интелигентен като опитен писар. Богът на бурите Тешуб го бе надарил с всички качества, които бащите искат да виждат у децата си. Нито веднъж не ми се противопостави, независимо с колко тежки думи го корях. Винаги ме изслушваше, но в очите му пробягваха сенки, а делата му бяха подмолни и това ме плашеше. Нито веднъж не съзрях детинско изражение в погледа му или наивна усмивка върху устните му. Дори в онези дни делата, думите и усмивката му бяха сдържани и премерени като на писар, следващ своя цар. Приятелите ми хвалеха достойнствата му. Аз обаче се тревожех. И не след дълго разбрах, че тревогите ми не са били безпочвени. Когато могъщият ни цар Каманас падна от коня си по време на лов на лъвове и загина, съдбата се усмихна на моя син и на младия цар Астарус, който никога не прекършваше волята на сина ми. След края на четиринайсетдневната погребална церемония, преди пепелта на храбрия ни цар Каманас да се е слегнала в урната, двамата започнаха да осъществяват съзаклятието си. Родният ми син Арарас убеди младия цар Астарус да се отърве от възрастните

членове на Съвета. Отстраниха ме от поста ми и се опитаха да хвърлят сянка върху почтеността ми. Но не бяха толкова могъщи. Отнеха ми само името, властта и авторитета, които бях получил от царството. Не успяха да накърнят свободата и достойнството ми.“

Слушах събитията, за които дядо Митанува ми разказваше, изпълнен с гняв, и се питах кое е истина и кое преувеличение. Дядо беше като подпалена слама - лумваше светкавично, но яростта му стихваше бързо. Възпламенеше ли се обаче, се забравяше и изричаше първите думи, напиращи върху езика му. Затова, докато слушах какво говори за татко, го наблюдавах внимателно, сякаш човекът пред мен е младеж, станал жертва на гнева си, и дълго и старателно обмислях думите му, преди да му повярвам.

Шеста глава

След обяда Есра седна на сянка в беседката и се опита да убие времето, обмисляйки случилото се. Мислите и обаче току се заплитаха и объркваха. Питаше се какво ли е казал Шехмуз. Дали е признал, че е извършил престъплението? И ако той е убиецът, който стоеше зад него? Невъзможно бе да разнищи случилото се, ако не знае какво е казал. Не им оставаше друго, освен да чакат резултатите от разпита. Но вече часове наред от Ешреф нямаше вест. Колкото повече се протакаше очакването, толкова повече се изпаряваше оптимизмът на Есра и я завладяваше сутрешното безпокойство.

„Да бях отишла с Халаф да занеса обяда на Село, пазача на разкопките“, помисли си тя въпреки изпепеляващата жега. Така времето щеше да мине по-бързо. Нямаше късмет обаче, защото Халаф сигурно отдавна бе стигнал до разкопките. Нищо чудно Село дори вече да си е изял обяда, да е свил две контрабандни цигари и двамата с Халаф да ги пафкат, изтегнати един до друг под сянката на смокиновото дърво до Царската порта. Прииска и се да е с тях, да ги слуша как обсъждат предстоящата реколта или промените в климата, дължащи се на изкуствените езера, образувани от бентовете по цялото протежение на Ефрат. Накрая се прибра в стаята си, легна, изпълнена с тревожни мисли, и се постара да се съсредоточи в историческия роман, който отдавна се опитваше да дочете. Не успя обаче да се вглъби в книгата, стана и тръгна към предната част на сградата - към стаята с компютрите.

Кемал беше сам; Теоман бе излязъл да подремне в хамака под дебелата сянка на ореха в наровата градината на баба Ха-туч. За да разсее напрежението на очакването, Есра седна пред един от компютрите и се залови за работа. Съставяше опис на откритите глинени съдове, отломките, печатите, двете медни и едната сребърна статуетка в асирийски стил, огърлицата в арамейски стил, вазата и плочките.

Досега в малката стая в библиотеката под двореца откриха двайсет и четири плочки. Десет представляваха откъси от „Епоса за Гилгамеш“, а четиринайсет - писани от Патасана. За разлика от текстовете за Гилгамеш плочките на Патасана бяха почти напълно запазени. Когато дворецът рухнал, стаята, където писарят скрил плочките, останала затрупана под дебел пласт пръст и камъни. Ала плочките на Патасана оцелели, защото били изпечени. Въпреки че не се чупеха на слънчева светлина, екипът веднага ги преписваше на хартия и ги заснемаше. Третата, четвъртата и петата бяха напукани, но цели.

Докато описваше находките, Есра се ослушваше нетърпеливо дали мобилният и телефон ще звънне, ала незнайно защо той мълчеше. Толкова дълго ли продължаваше разпитът? Или бе приключил отдавна, но капитанът не бе сметнал за необходимо да я уведоми. За миг се запита дали да не се обади, бързо обаче се отказа - ами ако още го разпитват? Не биваше да ги безпокои. Все пак капитанът несъмнено щеше да и се обади. Дали? Дойде да и съобщи за убийството в ранни зори, едва ли щеше да я държи в неведение дали убиецът си е признал. Какво ли мисли за нея капитанът? Няколко пъти бе съзирала страст в очите му, но и беше трудно да тълкува мимолетните му погледи. Те разкриваха глада на мъж, отдавна не бил с жена. Е, този аспект от отношенията между мъжете и жените не бива да се подценява, но Есра искаше повече. И тя нямаше сериозна връзка, откакто се раздели с Орхан. Известно време излиза с Халук от университетската катедра за праисторически изследвания - красив мъж, но толкова вятърничав, че го изтърпя само един месец. Какво тогава намираше у капитана? Не знаеше отговора. Единственото общо помежду им бе, че и двамата са от Истанбул. Образованието и светогледът им се различаваха коренно. Спомни си разговора им в двора на полицейското управление. За сетен път си помисли колко е глупаво капитанът да подозира терористите за всеки инцидент в района. Най-силно обаче я тревожеше как капитанът ту изглеждаше искрен и готов да се сближат, ту внезапно се отдръпваше.

- Не знае какво иска - промърмори тя.

- Моля? - обади се Кемал, очевидно неспокоен поне колкото Есра. - Каза ли нещо?

- Не, не на теб. - Погледна Кемал, застанал до прозореца. -Говорех на себе си. - За да смени темата, добави бързо: - Още ли не са се върнали?

- Не са - изломоти мрачно Кемал. - Сигурно ще си дойдат чак довечера.

Тимъти и Елиф не се появиха за обяд и Кемал се разстрои съвсем. Първо се опита да продължи да скицира, но не успя. Поигра малко на „Тетрис“, после се защура безцелно из стаята. След като и това му омръзна, пак игра „Тетрис“ и накрая застана пред прозореца в очакване любимото му момиче да се върне. Стоеше там поне от час.

- Искаш ли да се поразходим? - предложи му приятелски Есра. - Слънцето вече не прежуря толкова.

Кемал въздъхна.

- Уговорихме се да плуваме в Ефрат. Ако дойде и ме няма…

- Но тя и бездруго е закъсняла.

Младият мъж оброни отчаяно глава.

- Вярно е, но трябва да я чакам.

Нерешителността му я ядоса.

- Ти си знаеш - отсече тя и изключи компютъра. - Но аз се отегчих и излизам да се поразходя.

В коридора чу музика - дълбок стон на виолончело в едва доловим съпровод на пиано. Музиката долиташе от стаята на Бернд. Есра мина край затворената му врата с бавни крачки. Сантименталната мелодия и се стори позната, но не успя да си спомни името на композитора. Представи си как на нейния фон Бернд препрочита с копнеж и сладка болка в сърцето писмото до съпругата си И тя се чувстваше така, когато бяха женени с Орхан и се налагаше да отпътува на разкопки. И тя се заразяваше от хилядолетната самота на древните градове и я обземаше странна меланхолия. Особено през свободното време, когато работата не обсебваше вниманието и, да не говорим за

нощите, когато звездите блещукаха в небето като искрици от кремък. Сравнението беше на Халаф. Но как и хрумна? Какво и ставаше? Сякаш нямаха достатъчно неприятности и без да се разнежва. „Опомни се, Есра“, заповяда си тя и излезе от училището.

Тръгна към беседката. Халаф се бе върнал от разкопките. С маркуч в ръка поливаше вечерничетата и здравеца, напоявайки сухата, напукана земя.

- Не се преуморявай - предупреди го Есра и вдиша острия аромат на здравеца.

- Реших да поразхладя малко.

- Добра идея. Ухае прекрасно. Как е на разкопките?

- Както обикновено - отвърна Халаф след кратко мълчание. - Но чичо Село не изглеждаше добре.

- Надявам се да не е нещо сериозно. Не е болен, нали?

- О, не, не е болен. Просто… не знам… преди ме гледаше в очите, а сега не отлепяше поглед от земята.

- Какво имаш предвид? - попита предпазливо Есра, втренчена строго в готвача.

- Нищо засега. Просто бъдете нащрек с този чичо Село. С брат му бяха контрабандисти, преди да сложат мините по границата. Свикнали са на лесни пари…

- Какво ще рече „свикнали са на лесни пари“? - попита остро Есра. - Не говори с недомлъвки. Ако знаеш нещо, кажи го направо.

- Не знам - сви рамене Халаф. - Аллах ми е свидетел. Не съм виждал чичо Село да върши нещо лошо, да краде и прочее, но… не знам, днес се държеше странно. Разпитваше за вас, а никога не го е правил. Когато му казах, че капитанът е идвал днес в училището, лицето му пребледня като тебешир.

- И какво от това? Трудно ли е за вярване, че горкият човечец се е притеснил за нас? А и ти пребледняваш, като споменем капитана. Вярвам на Село. Хаджи Сетар ни го препоръча. Справя се чудесно с работата. Честен човек е.

- Сигурно си права - поразколеба се Халаф, но не се сдържа и добави: - Но с каквито се събереш, такъв ставаш.

- Не бой се, Село няма да ни навреди. Избий си напразните страхове от главата. Кажи ми какво ще вечеряме?

- Ще сготвя рибата, дето я донесе Тимъти - отговори Ха-лаф и промърмори с кисела гримаса: - Кемал все повтаря да не слагам доматен сос и чесън, но тази риба е безвкусна без тях. Той разбира само от морска риба.

Есра често присъстваше на пререканията им и и бе дошло до гуша от оплакванията на Кемал. Отначало и на нея доматеният сос и се струваше странен, но след като опита колко е вкусна рибата с него, се съгласи с Халаф. Кемал обаче продължаваше да настоява Халаф да не я залива с доматен сос.

- Направи нашата със сос, а неговата остави да си я сготви, както иска.

Доволен от отговора и, Халаф тръгна към кухнята. В този момент по радиото, окачено на беседката, започнаха новините. Говорителят съобщи с дълбок глас, че петима офицери и трийсет и двама терористи са загинали в сражение в района на Ван. Военната операция продължавала. Есра бе дотолкова свикнала с тези новини, че вече не и правеха впечатление. Сега обаче не се сдържа и промърмори, отдалечавайки се от беседката:

- Жалко, колко жалко…

Жегата бе започнала да намалява и постепенно се разхлаждаше. Това бяха любимите часове на Есра. Не носеше нито шапка, нито слънчеви очила. Присви очи към хоризонта. Блясъкът на слънцето помръкваше и яркожълтото бавно преливаше в цвят на мед.

За да стигне до реката, трябваше да прекоси градината с нарове по пътечка, обградена от бодливи пурпурни цветя от едната страна и бурени от другата. Потърси с поглед сред дърветата хамака, където подремваше Теоман. Сред разцъфналите нарове тук-там растяха сливови и кайсиеви дървета. Кайсиите още не бяха узрели, но сливите вече капеха по земята. Вместо Теоман

забеляза собственичката на градината. Независимо от сбръчканото си лице баба Хатуч бе най-милата старица на света.

- Скъпо момиче, имаш ли нужда от помощ? - попита я сърдечно както винаги, помислила, че Есра търси нея.

- Благодаря, бабо Хатуч. Тръгнах да се поразходя и реших да проверя дали Теоман се е събудил.

В началото старицата се отнасяше малко подозрително към тях. Страхуваше се да не би да и откраднат плодовете или да и навредят някак и странеше от тях. Ала постепенно се убеди, че няма да и сторят зло, и бързо се сближиха. Заслуга имаше и сладкодумният и чаровен Теоман - на минаване през градината никога не пропускаше да я попита как е. Сега, видеше ли някой от екипа, тя веднага го заговаряше и започваше да се оплаква от сина си в Антеп или от лудата си снаха в селото.

- Моето момче Теоман е в другия край на градината - отговори старицата с беззъба усмивка, озарила сбръчканото и лице. - Изпратих го под кайсията. Не е добре да се спи под орехова сянка. Разболяваш се.

- И бездруго ще се разболее, ако прекалява със спането -отбеляза Есра неодобрително, но примирено.

- Няма да се разболее, няма. Събудих го преди малко. Ела и ти да си починеш. Ще сваря да пийнем чай.

- Благодаря, някой друг път. Колегите ме чакат.

- Както искаш - съгласи се баба Хатуч. - Дай ръце.

Старицата взе шепа от сливите, събрани в престилката и, и

ги подаде на Есра.

- Много са! - възкликна Есра, приятно изненадана.

- Хайде, хайде, вземи ги, момиче. Какво толкова? Не си беззъба като мен. На твоите години не смогвах да им се наситя.

Есра повдигна края на блузата си и пое сливите. Вече нямаше как да отиде до реката. Сбогува се с баба Хатуч и понечи да тръгне към училището, но чу бръмчене на двигател. Сърцето и трепна радостно. Капитанът ли беше? Спря край шосето и зачака, питайки се дали е той. Шумът се засили и не след дълго стар

модел ленд роувър се появи на върха на ниския хълм. Мурат караше джипа. Тимъти и Елиф седяха отзад. Момичето бърбореше весело с американеца. Изглеждаше толкова щастлива, че Есра се почуди дали Кемал не е прав. Влюбена ли бе Елиф в Тимъти? Пътниците я джипа също видяха Есра и спряха до нея.

- Къде бяхте? - попита ги Есра.

Гледаше втренчено Мурат и гласът и прозвуча по-рязко от необходимото. Мурат се изненада.

- Бяхме с Тимъти - заекна той.

Без да долавя раздразнението на Есра, Елиф заобяснява развълнувано:

- Селяните са много интересни. Обичат да посрещат гости.

Гласът и звучеше въодушевено и ликуващо като на дете,

забравило задълженията си.

- Чух, че сте се уговорили да плувате с Кемал? - отбеляза Есра.

По лицето на Елиф се изписа досада.

- Не ми се плува.

Есра оприличи поведението на Елиф като на капризно момиченце. Запита се защо изобщо и обръща внимание, но не се сдържа да я скастри:

- Защо не го каза сутринта? Горкото момче се притесни ужасно.

- Няма нищо притеснително. Отбихме се при фотографите в града.

- Какво? Ходили сте в града?

- Да - отговори Елиф, без да долавя стъписването на Есра. -Защо да не ходим там?

- Сложно е… По-добре да не бяхте ходили.

- В селото беше спокойно - намеси се Тимъти, надвесил се през прозореца на джипа, за да вижда Есра. - Хората, с които разговаряхме, се държаха много любезно с нас.

- Никой не смята, че сме им навлекли някакви беди - уточни Елиф. - Бернд е прав. Преувеличаваме инцидента.

- Не преувеличаваме нищо - ядоса се Есра. - Загина човек. Всеки ден получавам заплахи по телефона. Освен това не аз, а капитанът твърди, че не бива да ходим в града.

- Ешреф бей ли? - учуди се Тимъти. - Ние го видяхме.

- Така ли?

- Да, спря ни, когато на връщане минавахме край полицейското управление.

- Спомена ли нещо за Шехмуз? Признал ли е?

- Не знам. Не спомена Шехмуз, но каза, че тази вечер ще ни посети.

- И ние го поканихме на вечеря - допълни Елиф.

- Сега?

- Да. Не се противи дълго, когато разбра, че ще ядем риба -обяви Елиф и зелените и очи и намигнаха невинно.

Малко изненадана от новината, Есра се помая мълчаливо до джипа.

- Скачай вътре. Да тръгваме! - подкани я Мурат.

- Вие потегляйте, аз ще вървя пеш. Училището е на две крачки оттук.

Мурат не настоя. Подкара джипа и зад него се вдигна облак прах. Есра отстъпи назад от прашната пелена. Ешреф не се бе обадил, защото е решил да дойде. Как да го тълкува - убиецът е заловен и случаят - разрешен, или разпитът се е оказал безплоден? Така или иначе, щеше да научи истината след час-два.

Шеста плочка

Как би могло дете, разкъсано между дядо си и баща си, да проумее истината; какво му остава, освен да изслушва и единия, и другия като злочест слуга, раздвоен между враждуващи богове?

Започнеше ли да ми разказва за разрива с татко, дядо се раз-горещяваше и повтаряше безспир: „Как е възможно - възмущаваше се с гороломен глас - човек, комуто си дал живот, в чиито вени тече твоята кръв, който е продължител на рода ти, да те предаде!“

Според Митанува татко бил разяден от такава неутолима амбиция, че не се поколебал да използва дори младия цар Астарус, за да осъществи заговора си да стане главен дворцов писар.

Дълго след смъртта на Тунави Митанува не се оженил - докато богинята Купаба не му предоставила възможност отново да се влюби точно пред прага на старостта. Косата му вече сивеела, бил попрегърбен и му се завивало свят, докато изкачвал стълбите в двореца. И тогава го запленила къдрокосата робиня Мащига с очи като на сърна, пъргава и красива като кобилка.

Пожелаел ли, дядо можел да я вика в постелята си всяка нощ, но това било в разрез с благородния му характер. Той искал да се ожени за Мащига. Законите на хетите не забранявали свободен мъж да се ожени за робиня. Незнайно защо обаче възгледите се променяли, станело ли дума за главния дворцов писар. Мнозина благородници в Съвета заклеймили дядо. Подкрепил го обаче могъщият ни цар Каманас, все още в цветущо здраве. Царят застанал зад него като увенчана от снегове планинска твърд и всички критици на дядо замълчали. Не бил в състояние обаче да се противопостави на волята на бога на бурите Тешуб. Малко след сватбата Каманас паднал от коня си и умрял.

Според дядо татко се възползвал от тази възможност и осъществил подмолен преврат - отстранили дядо и назначили него на поста му. След като чул указа, дядо не възразил, а про-

сто се оттеглил ядосан в дома си. От роднините си разговарял само с мен. Отбягвал мама и не искал дори да чува името на татко. Единствената му утеха била Мащига. Отстранили го от писарската длъжност, която изпълнявал съвестно години наред, но това не го разтърсило, защото сега най-сетне имал нова страст - Мащига. Всеки ден и посвещавал поема. Възпявал по-къдравите и от буен бръшлян коси, очите и с цвят на тъмно грозде, белите и страни, стройното и тяло. Редял стих след стих за Мащига.

Усамотил се в дома си с жената, която допреди година му била робиня, а сега съпруга. Ала го сполетяло неочаквано нещастие. Красивата му съпруга Мащига, заради която жертвал кариерата си и на която посветил стотици плочки с поеми, избягала с млад арамейски поет, гост на дядо. Като ранен лъв Митанува бил обзет от бясна ярост. Прогонил всички жени от къщата и хвърлил всички поеми, написани за Мащига, заедно с всичките и вещи в Ефрат. Заключил се в дома си и не приемал никого. Не пускаше дори мен. Едва след няколко дни доброволно отшелничество дядо се успокои и се появи отново сред хората. Беше изгубил обаче предишния си плам, радост, гняв. Гледаше лицата на хората с очи, мъртви като Ефрат в края на лятото.

Близкият му приятел, главният жрец Валвазити, му препоръча „пречистващ сън“. Навярно боговете искали да му кажат нещо. Дядо го послуша. Подготви се ритуално за пречистващия сън и легна в постелята си. Богът на бурите Тешуб наистина се явил в съня му. Изплувал от мрака, надянал шапката си с остри рога, с копие в дясната ръка, с меч, провесен от колана му, и три мълнии в лявата ръка, Тешуб наредил на дядо да обърне внимание на внука си, вместо да трови дните си с блянове за невярна жена.

Пречистващият сън промени дядо. Той ме извика и ми каза: „Отсега нататък аз ще се грижа за теб. Аз ще отговарям за образованието ти“.

Татко прие предпазливо новината. Не се доверяваше на дядо и се страхуваше той да не ми причини зло. Но аз не споде-

лях опасенията му. Въпреки неразумното си поведение дядо не бе способен да навреди дори на враговете си, камо ли на родния си внук. Все пак бе доказал благородството си, прощавайки на Мащига и любовника и, след като няколко месеца по-късно ги заловиха. Когато и мама се съгласи, започнах да вземам уроци от дядо.

Оттогава оставах при него от изгрев до залез-слънце. Той ме запознаваше с духовници, певци, скулптори. Включваше ме в разговорите. Аз му показвах какви четиристишия съм написал. Той се зарадва, че съчинявам поеми. Времето, прекарано с него, ми доставяше истинска наслада. Исках само да спре да говори лошо за баща ми. Той обаче продължаваше да го хули, докато един ден, решил, че вече ме е образовал достатъчно, напусна града на речния бряг, без да се сбогува с никого.

Една сутрин дойдох в двуетажната му къща и видях вратите да зеят отворени. Вътре нямаше никого. Беше ми оставил плочка в просторната стая, където провеждахме уроците. На плочката пишеше: „Мой скъпи сине Патасана, времето ми изтече. Чувствам, че боговете скоро ще ме призоват при тях. А и аз се изморих от този град, от тези хора. Виждам, че вече си пораснал и нямам друг дълг. Не искам да умра тук. Не искам измамници да леят престорени сълзи и да сипят мними славословия на погребението ми. Сърцето ми не иска шайка подлеци да петнят смъртта ми с неискрената си скръб. Ти си добър млад мъж. Получи добро образование. Сега единствено ти остава да наблюдаваш баща си и да внимаваш да не заприличаш на него. Повярвай ми, сине, за да бъдеш щастлив, е достатъчно да не постъпваш, както постъпи баща ти. А това е по-лесно от изучаването на клинописа. Не съм сигурен обаче дали ще успееш, защото понякога ми се струва, че съзирам в очите ти същата сянка като в очите на баща ти. Надявам се това да е просто игра на боговете. Надявам се подозренията ми да не се оправдаят. Надявам се да си достатъчно умен да не пропилееш живота си в името на безсмислените интереси на царете. Надявам се да намериш занятия, които да осмислят дните ти. Сбогом, обични

синко. Нека богът на бурите Тешуб, съпругата му, богинята на слънцето Хепат, и техните деца - бог Шарума и богиня Купаба, да те благословят с доброта и красота. Дано те дарят с дълъг и щастлив живот“.

След като прочетох плочката, аз останах там, питайки се какво да правя. Вярно, дядо винаги ме изненадваше с непредвидимото си поведение, но сега надмина себе си. Защо на стари години бе решил да се впусне в някакво безсмислено приключение, вместо да прекара последните си дни в удобство като уважаван член на обществото? Взех плочката и излязох от дома му. На пазара се натъкнах на дядовите роби. Обясниха ми, че господарят им ги е освободил и напуснал града. Запътих се бързо към двореца и се явих пред татко. Разказах му какво се е случило. Той не се разтревожи ни най-малко. „Не бой се, ще се върне“, бяха единствените му думи. Боговете са ми свидетели, че и аз мислех така. Но дядо не се върна.

Седма глава

Въпреки обещанието си да вечеря с тях, капитанът не дойде. Археологическият екип се събра под беседката както всяка вечер и го чака почти цял час. Халаф бе подредил за осем души дългата дървена маса, осветена от жълтата лампа, провесена от върха на беседката. Младият готвач бе сготвил ориз със зеленчуци като гарнитура за рибата и салата от маруля, която растеше по брега на Ефрат. Чакаше обаче гостът да пристигне, за да приготви рибата.

- Да започваме да се храним - рече най-сетне Есра. - Капитанът явно няма да дойде. Сигурно го е задържало нещо важно.

- Нямаше да е зле да се обади - оплака се ядосано Кемал. -Толкова хора го чакат…

- Капитанът е имал тежък ден - защити го Тимъти. -Тръгваше нанякъде, когато го видяхме днес.

Думите на Тимъти така и не усмириха Кемал.

- Е, все пак можеше да се обади. - Стрелна с поглед Елиф и добави язвително: - Но да караме хората да чакат, очевидно е модерно напоследък!

Възцари се ледено мълчание. Когато Елиф, Тимъти и Мурат се бяха върнали, Кемал дръпна Елиф настрани и я обсипа с укори, но младата жена не му остана длъжна:

- Ще правя каквото искам. Нямаш право да ми се бъркаш в живота.

Сега Кемал очевидно се стремеше да подпали нова свада. Елиф долови намерението му и вместо да му отговори, тръгна към кухнята, уж да помогне на Халаф.

- Днес се срещнахме с една старица. Наричат я Неверницата Надиде - подхвана Мурат с надежда да разведри атмосферата.

- Неверницата Надиде? - учуди се Теоман. - Защо „неверница“?

- Защото е и християнка, и мюсюлманка. Вярва и в Исус, и в Мохамед17. Притежава две свещени книги - Библията и Корана.

- Има ли такава секта тук? - изрази недоумението си Тео-ман.

- Надиде всъщност е християнка - обясни Тимъти. - Родителите и принадлежали към Грегорианската църква.

- Значи е арменка - обади се Бернд. - Съпругата ми също е грегорианка.

- Точно така - кимна Тимъти. - Когато арменците избягали след войната, оставили най-малките си дъщери на съседите.

„О, не, сега Бернд ще ни изнесе поредната си безкрайна лекция“, помисли си Есра, но не смени темата. Намеси се Тео-ман, очевидно заинтригуван от разговора. Облакъти се на масата и попита:

- Значи в този район са живели арменци?

- Ама че си! - възкликна Мурат. - Не си ли виждал джамията в града?

- Виждал съм я. И какво от това?

- Била е църква - ето какво!

- Откъде да знам?

- Ако беше обърнал внимание на архитектурата, щеше да разбереш - поясни германецът. - Арките и гредоредът приличат ли ти на тукашните джамии?

- Значи нашите хора са издигнали минарето, от което падна хаджи Сетар?

- Да - отговори припряно Бернд. - И не за пръв път. В Газиантеп има голяма църква, превърната в джамия. Саркис Балян, известният истанбулски архитект, построил църквата през 1867 година. После години наред турското правителство я използвало като затвор. Накрая издигнали минаре отгоре и и започнали да я използват като джамия.

Есра понечи да смени темата, но Мурат я изпревари с въпрос, който задълбочи разискването:

17 Мохамед е турският вариант на името на Пророка (Мухаммад, според нормите на арабския литературен език). - Б. пр.

- В древна Месопотамия е нямало религиозни войни, нали?

- Депортирането на арменците няма нищо общо с религията - отговори в характерния си стил Бернд. - Ръководителите на Партията на единството и прогреса заточили арменците, за да турцизират Анадола.

- Любопитни идеи имаш - обади се Тимъти. - На какво се дължи интересът ти към тази тема?

Всички приковаха очи в Бернд.

- Пиша дипломна работа: „Разрушителните въздействия върху развитието на цивилизацията в Месопотамия“ - обясни притеснено той. - Анализирам всички масови убийства в историята, за да подкрепя изводите си.

- Най-организираното и масово убийство на света е осъществено от Хитлер - напомни му Теоман.

Нито по лицето, нито в гласа му се долови укор. Думите просто се бяха изплъзнали най-естествено от устата му.

- Да не забравяме атомните бомби, хвърлени от американците над Хирошима и Нагасаки - добави Кемал, който от самото начало на разговора търсеше начин да жегне Тимъти. - Мигновеното унищожение на стотици хиляди невинни хора е не по-малко варварство от Хитлеровото.

- Всеки геноцид трябва да се разглежда в собствения му контекст - опита се да внесе разбирателство Есра. - И не бива да се пренебрегва нито един, каквито и да са мащабите му.

- Не възразявам - съгласи се Тимъти, обърна се към Мурат и най-после заговори за Месопотамия: - Преди малко зададе много уместен въпрос. Във времената на политеизъм, имам предвид преди нашите хети да бъдат изтрити от лицето на земята, не са се водели религиозни войни. Всъщност завоевателите отнасяли статуите на боговете на победените народи в своите храмове, защото смятали, че така привличат повече богове, повече могъщи богове на своя страна. Конфликтите, породени от верски противоречия, започнали с възхода на монотеизма.

Бернд отвори уста да подхване отново любимата си тема, но Теоман го изпревари:

- И какво се случило с Неверницата Надиде, Тим? Разказваше ни за нея.

- Да, Неверницата Надиде… - усмихна се Тимъти. - Истинското и име е Надя. Била на десет години. Съседите и я отгледали и променили името и на Надиде. Възпитавали я като мюсюлманка, Надиде обаче не забравила каквото била научила като малка. Въвели я в исляма, но през цялото време продължила да се моли тайно на Исус. Годините минавали, омъжила се, родила деца. Един ден снаха и видяла кръста, сложен до Корана; Коранът винаги стоял върху нощното шкафче на Надиде. Снахата недолюбвала свекърва си и разпространила новината из селото. Така разкрили тайната на Надиде. Оттогава я наричат Неверницата Надиде.

- Значи е понасяла обиди години наред! - възкликна Бернд и в сините му очи припламнаха обвинителни искрици.

- Не бих ги нарекъл обиди - възрази Тимъти, затвържда-вайки високото мнение на Есра за него. - Не приемай толкова сериозно прозвището „Неверница“. Все пак селяните я приемали такава, каквато е. Случвало се някой да прояви любопитство, но не се месели във вярата и. И тя продължила да вярва, абсолютно искрено, и в Исус, и в Мохамед. „И двамата са Божии пророци, нали? И двамата закрилят хората. Вярвам в Господ и се моля и за двамата.“ Така ни каза.

- Очарователна жена е - вметна Мурат, включвайки се пак в разговора. - Има осем деца и двайсет и четирима внуци. Поне на осемдесет е, но си къносва косата и кадифените и очи още блестят.

Кемал се подразни от въодушевлението на Мурат и не устоя на желанието да нанесе словесно кроше на младия мъж.

- Изглежда, че си сбъркал професията си, момчето ми. Да беше станал социолог. Тогава щеше да прекарваш повече време с прекрасните си сънародници.

- Не е необходимо да съм социолог. Археолозите също общуват с хората.

За пръв път от началото на разкопките гласът на Мурат прозвуча самоуверено и категорично, сякаш предизвикваше Кемал. Есра долови остротата в тона му и го изгледа изненадано. Бе отметнал дългата си къдрава коса зад раменете и тя се спускаше по гърба му; поглаждаше гъстата си брада без мустаци - копие на асирийски духовник - и не откъсваше очи от Кемал. „Момчето най-сетне събра смелост да устоява мнението си“, помисли си Есра с известна гордост.

Мурат бе един от най-добрите и студенти. Интелигентен, работеше усърдно, но най-важното според нея бе страстта му към археологията. Единственият му недостатък бе увлечението по парапсихологията. Есра обаче смяташе, че няма съвършени хора, и охотно го включи в екипа.

Когато, като негов професор, му предложи да участва в разкопките, Мурат не повярва на ушите си и през целия ден хвърча из седмото небе. Ала колкото повече се замисляше, толкова повече се притесняваше дали ще оправдае доверието и. Представяше си живо колко по-умни и по-опитни ще са другите членове на екипа, а и с тях щяха да работят двама чужденци. През последните две седмици будното момче разбра, че никой не е безупречен. Видя, че всички, включително Есра, която дълбоко уважаваше, имат недостатъци и понякога се държат глупаво. По време на разкопките най-важни бяха две неща - първо, да работиш възможно най-добре и второ, да се приспособиш към условията на живот и работата в екип. Второто се оказа по-трудно, както показа опитът. Всички се стараеха да работят съвестно. Но съвместният живот изваждаше наяве различията в характерите им и понякога избухваха спорове по най-дребни поводи - какво ще вечерят, да речем, или чий ред е да използва душа. Препирните нямаше как да се избегнат и затова най-важното бе те да не накърняват ничии чувства. Все пак Мурат намираше животът на разкопките по-вълнуващ, отколкото си бе представял; всъщност се чувстваше повече от развълнуван, беше запленен от него. Да докосваш земята, да вдишваш и да поглъщаш неповторимия аромат на пръстта, да наблюдаваш

избледнелите, но вечни цветове и смътните, но дълбоки криволици на хилядолетната история, неизбежно изпълва и ума, и тялото с дълбоко любопитство. Дори да искаш, не си в състояние на устоиш на това въздействие и в крайна сметка цял живот пътуваш от разкопки на разкопки като упорит детектив, за да издирваш едва забележими следи и повредени улики, отвеждащи към погребаната нейде под вековете истина.

Кемал изгледа кръвнишки Мурат, но замълча. Дълбокият глас на Тимъти наруши напрегнатата тишина:

- Няма ли да пийнем нещо по-силно с рибата?

- Тази вечер е по-добре да не пием - изражението на Есра издаваше очакването и другите да приемат молбата и с разбиране. - Утре е работен ден. Не искам махмурлии на разкопките.

- Една малка чаша не вреди - обади се Теоман в подкрепа на Тимъти.

- Знам ги твоите малки чаши - изгледа го Есра и повтори: -Наистина смятам, че тази вечер не бива да пием.

При други обстоятелства Теоман би я придумал, но като взе под внимание лошото и настроение, реши да не подхваща спор с непредвидимата ръководителка на екипа.

- Добре, ще пийнем друг път - съгласи се той с решимостта на човек, примирен с участта си. - Подай ми хляба да го нарежа.

Елиф се появи от кухнята, понесла чаша лимонов сок, и приближи масата, сподиряна от миризмата на печена риба. Докато режеше хляба на тънки филийки, Теоман възнегодува:

- Още ли не е готова рибата?

- Въоръжи се с търпение - усмихна се младата жена, разкривайки съвършените си перленобели зъби. - Току-що я сложихме на скарата.

Кемал впи изпепеляващ поглед в Елиф. Тя не му обърна внимание и остави внимателно чашата си върху масата.

„Само това ни липсваше - помисли си ядно Есра. - Този идиот Кемал да провеси нос. Надявам се да греши и Елиф да не е хлътнала по Тимъти.“

Докато тези мисли пробягваха през ума и, чу бучене на приближаваща се кола. Всички край масата се обърнаха към шосето. Виждаха се само фаровете.

- Джипът на капитана - предположи Теоман.

Джипът спря само на двайсет метра вдясно от беседката. Първо слезе капитанът, последван от сержант и двама офицери.

- Леле! - възкликна Теоман с престорен гняв. - Четирима са! Отиде ни вечерята!

Есра го изгледа неодобрително, стана и тръгна към джипа. Лицето и бе сериозна, а в очите и се четеше едва доловим укор.

- Съжалявам за закъснението - извини се капитанът, ала жестовете му издаваха палава радост, все едно бе будно дете, пожънало неочаквана победа. - Но не исках да дойда с празни ръце - продължи той със същия дяволит тон. - Нося ви нещо в джипа.

Есра го изгледа объркано. Нямаше представа накъде бие.

- Ела - кимна и капитанът. - Мисля, че имаме няколко плочки на дворцовия ви писар… как му беше името…

- Патасана? - възкликна Есра, все още недоумяваща какво става.

- Да, да. Плочките са негови, струва ми се. Имаме и златен бокал, сребърна статуетка на сърна, бронзова статуя на жена и огърлица.

Заинтригувана, Есра тръгна с капитана към джипа.

- Къде ги намери? - попита тя.

- В колибата в лозето на Едноръкия Мемили - обясни капитанът, когато застанаха пред отворената врата на джипа. -Ето ги - посочи предметите върху пода на колата.

Есра забеляза първо статуетката, изобразяваща женска фигура, после сърната, бокала и огърлицата. Вдясно от тях лежаха две плочки, едната счупена. Вдигна здравата плочка и я огледа в приглушената светлина на колата. Приличаше на плочките на Патасана - глинен правоъгълник, 18 на 27 сантиметра, с по шест изписани колони от двете страни и колофон на гърба, описващ накратко съдържанието на плочката. Погледна в дол-

ния край, видя печатите и разбра, че капитанът е прав - бяха плочки на Патасана.

- Не разбирам? Кога са ги откраднали?

- Снощи - обясни капитанът, видимо горд, че е устроил истинска изненада на младата жена. - Ще ти разкажа всичко след малко. Донесох ги да ти ги покажа, но се налага да ги върна в полицейското управление, защото са улики.

- Но ние трябва да ги преведем! - промърмори притеснено Есра. - Достатъчно ще е да снимаме другите находки, но трябва да ни позволиш да направим копия на плочките.

- Колко време ще ви е необходимо?

- Най-много един ден.

- Добре, но гледай да не ги задържате повече, защото прокурорът ще иска всички улики.

- Добре - съгласи се Есра с дълбока въздишка на облекчение. - След един ден ще ти ги върна лично.

Тимъти, Мурат и Теоман, любопитни какво става, дойдоха при капитана и Есра. И тримата се втренчиха в плочките в ръката на Есра.

- Плочки на Патасана - обясни ядосано Есра. - И още четири важни находки, откраднати под носа ни!

- Къде да ги оставят войниците? - попита капитанът, докато археолозите се взираха смаяно в находките.

- Ние ще ги отнесем - каза Есра.

Капитанът не разбра дали тя иска да спести главоболието на войниците, или се страхува да не повредят находките. Но не настоя. Мурат и Теоман и бездруго бяха взели плочките. Очите на Мурат се спряха на торба, оставена също в джипа.

- Да вземем ли и нея?

- Това не е ваше - възрази капитанът. - Вътре има хашиш.

- Хашиш ли? - изненада се Есра.

- Да. И той беше в колибата на Едноръкия.

Десет минути по-късно капитанът седеше на масата и разказваше на археолозите цялата история. Страховете на Теоман не се оправдаха, защото сержантът и войниците не останаха

да вечерят с тях. Всички около масата - включително Халаф, притеснен заради закъснялата вечеря, и Теоман, изгладнял като вълк - попиваха всяка дума на капитана.

- Когато започнахме да разпитваме Шехмуз, първо отрече да е бягал. Правел обичайните курсове с вана. Сержант Ихсан, който го залови, подкрепи твърдението му. Според него нищо в действията му не издавало, че бяга. Попитах Шехмуз за хаджи Сетар и сипаничавото му лице пребледня като платно. „Не съм го убил“, изломоти той. „Убил си го. Има свидетели“, възразих. „Лъжат - изръмжа той. - Кълна се, че лъжат, капитане.“ - „Не лъжат - повторих. - Не смей да отричаш, защото знаем, че ти си убил хаджи Сетар.“ - „Не, капитане, умолявам ви“, захленчи той и се просна на земята пред мен. Един от войниците помисли, че ме напада, и го удари по главата с приклада на пушката си. Шехмуз се просна ничком. Беше малко позамаян, но успя да се вдигне на колене. „Ще направя всичко, капитане, но не ми причинявайте това!“, продължи да моли, сякаш не усещаше, че по челото му се стича кръв. Все пак внимаваше да не ме доближава. „Къде беше снощи?“, попитах. „Вкъщи“, изгледа ме невинно той. „Аха. Явно няма да ми кажеш истината“, отвърнах. „Кълна се, истината говоря, капитане. В Корана се кълна, истината казвам.“ - „Не се кълни! - изревах аз. - Гледаш ме в очите и ме лъжеш. Говорихме с брат ти. Нямало те никакъв чак до сутрешния призив за молитва“. Лицето му притъмня за миг, но се овладя и опита да се оправдае. „Лових риба, капитане - заекна. - Предишният капитан забрани риболова, та затова премълчах.“ - „Кого си мислиш, че заблуждаваш?“, извиках и тръгнах към него. Шехмуз се помъчи да се изправи, но войникът до него го халоса по хълбока с приклада на пушката. „Не мърдай, човече!“ Той се строполи на една страна, сгърчен от болка. Надвесих се над него и му казах със спокоен, но строг глас: „За последен път те предупреждавам. Знаем, че не си ловил риба. Прибрал си се по тъмно у дома точно след сутрешния призив за молитва. И не си донесъл риба. Нямало е как да донесеш, защото не си чакал мрежите ти в Ефрат да се напълнят, а си дебнел

хаджи Сетар, за да го хвърлиш от минарето.“ Шехмуз повдигна леко глава и погледна безпомощно първо към двамата войници до него, после към мен. „Добре, капитане. Ще ви кажа всичко, но не е каквото си мислите. Снощи не съм припарвал до джамията. Бях извън града.“ - „Пак лъжеш - прекъснах го гневно. - Подайте ми колана за патрондаша.“ Той се присви уплашено. „Моля ви, капитане, недейте. Кълна се, че този път казвам истината. Снощи ходихме до Черната гробница.“ Изненадах се. „Били сте при Черната гробница?“. - „Да. Търсехме съкровища, както се досещате.“ - „Пак лъжеш.“ - „Истината говоря, кълна се. Кълна се в живота на семейството си, че е истина.“ - „С кого беше?“ Шехмуз замълча. „Слушай - размахах строго показалец, - ако не докажеш, че си бил край Черната гробница, ще те арестувам за убийството на хаджи Сетар“. Очите му се завъртяха диво, но и уплашено като на чакал, притиснат в ъгъла. Най-сетне призна: „Бекир, синът на Едноръкия Мемили, беше с мен.“ -„И какво намерихте на разкопките?“ - „Всичко е в лозарската колиба на Мемили“, отрони той. „Ще проверим. А къде беше старият Село, който пази разкопките, докато изравяхте съкровищата?“ - „Снаха му роди син. От няколко дни искаше да отиде да види бебето и Мемили му каза да върви в селото. Обеща му да изпрати сина си Бекир да пази разкопките. „Нали затова са приятелите?“, придума го Мемили. Село е наивник. Повярва му. Беше в селото, докато ние копаехме на разкопките. Няма нищо общо с това.“ След признанието на Шехмуз заловихме в гаража Бекир, сина на Едноръкия Мемили. Претърсихме колибата в лозето и конфискувахме всички находки плюс торба хашиш. Отначало Бекир отричаше всичко, но го попритиснахме и призна, че Шехмуз ни е казал истината.

Целият археологически екип занемя от историята на капитана; всички го гледаха смаяно като вкаменени. Халаф излезе пръв от вцепенението.

- Усетих, че му има нещо на чичо Село. Сигурно е надушил нещо гнило, когато е дошъл на сутринта, но злото вече е било сторено. Не е посмял да каже на никого.

- Трябва да го уволним - отсече Кемал. - Наели сме го да пази разкопките, а той си тръгва и ги оставя в ръцете на крадците.

- По-важното е, че и тази нощ разкопките са изложени на опасност - напомни Есра. - Нищо чудно чичо Село да се е уплаших и да е избягал.

- Не е избягал - увери я капитанът. - Отведохме го за разпит, а аз назначих двама войници да пазят разкопките.

Есра го погледна с благодарност.

- Признателни сме ти. Утре ще обсъдим въпроса с охраната - заключи тя, но историята за разпита не и излизаше от ума. - Излиза, че Шехмуз не е убил хаджи Сетар, нали?

- Така изглежда - кимна капитанът и радостното му изражение, откакто бе пристигнал, помръкна леко.

- Според мен грешиш - възрази Кемал. - Разказът ти не доказва, че Шехмуз не е убил хаджи Сетар. Възможно е да е убил хаджи Сетар, след като са скрили откраднатите находки в лозарската колиба.

- Засега нищо не е сигурно - отвърна спокойно капитанът. - Утре от Газиантеп пристига технически екип. Ще съберат пръстови отпечатъци. Едва тогава ще разберем със сигурност.

- В такъв случай да се залавяме с вечерята - предложи Теоман, примрял от глад. - Гладуването няма да ни помогне да разрешим случая.

Седма плочка

Така и не разбрахме какво се е случило с дядо Митанува. Пратениците, тръгнали да го търсят, се върнаха с празни ръце. Щом изгубихме всякаква надежда да го намерим, баща ми Арарас започна да се интересува повече от мен. Не бих казал, че изчезването на Митанува го зарадва, но не пропусна да се възползва от предимствата, резултат от отсъствието му. Застояваше се по-дълго извън двореца с мен. Не одобряваше, че пиша поеми, и настояваше да работя повече върху съставянето на официални документи. Послушах го, но тайно продължих да съчинявам стихове. Странно е, но не му се ядосвах; точно обратното - с всеки изминал ден го разбирах по-добре.

Митанува наричаше татко „царска марионетка“. От опит научих, че това не е вярно. Той просто служеше всеотдайно на държавата.

Същата година в сезона на жътвата царят се разболя. Първоначалните спазми в краката се превърнаха в нетърпими болки и го убиха само за седмица. Отправяхме жертвоприношения и молитви към бога на бурите Тешуб, съпругата му, богинята на слънцето Хепат, сина им Шарума и богинята Купаба. Доведоха най-добрите предсказатели в земите между двете реки да ни посъветват как да разпръснем злите облаци, надвиснали над главата на царя.

Предсказателите оглеждаха черния дроб на заклана овца, за да видят дали дебелата част е отгоре или отдолу, и клатеха мрачно глави.

Предсказателите пуснаха орел и орлица да отлетят над долината под Ефрат. Птиците не се срещнаха в небето; отлетяха в различни посоки.

Предсказателите пуснаха две змиорки в басейн, но и змиорките отплуваха в различни посоки, показвайки, че е ударил часът нашият цар да напусне земята.

Предсказателите излязоха прави. Цар Астарус изтля за седем дни и се възнесе на небето в края на седмия ден. Последвалата церемония продължи четиринайсет дни и четиринайсет нощи точно както след смъртта на баща му Каманас. Кремираха тялото на Астарус, ветровете понесоха пламъците от кладата към боговете, а пепелта бе събрана в глинена урна.

Пизирис, новият ни господар, новият любимец на боговете, замени починалия цар. Когато се възкачи на престола, той беше млад като Астарус при коронясването му. На цар Астарус му липсваше увереност и донейде затова не правеше нищо, без първо да се допита до Съвета на благородниците. Пизирис, от друга страна, се отличаваше с извънмерна амбиция, жестокост и самонадеяност. През третия месец от царуването си той разклати напълно авторитета на Съвета на благородниците. Не вземаше под внимание решенията и указите му. Татко се опита да му се противопостави, но царят го заплаши открито: „Или ще застанеш на моя страна, или ще отменя традицията за поста на дворцовия писар, който от поколения се отрежда на семейството ти“. Татко разбираше, че царят греши, но не притежаваше достатъчно сила да му се опълчи. Не бих го нарекъл страхливец, чисто и просто не притежаваше необходимите качества да се противопостави на Пизирис. Бе способен да осъществи неописуемо сложни заговори срещу чуждестранни владетели и дори срещу старейшините в Съвета, за да защити интересите на царя, но не би дръзнал да се обърне срещу него.

Умът на Пизирис бе зает с далеч по-опасни мисли. Управляваше деспотично и се виждаше като хетски император както в дните на Великата империя. Тайно започна да крои заговори срещу Асирийската империя, под чийто суверенитет живеехме, напълно пренебрегнал нищожната мощ на малкото ни царство. Татко предупреди тактично царя и непрекъснато го умоляваше да се откаже от опасните си намерения. Пизирис обаче бе твърде млад, твърде невеж и

твърде безмилостно амбициозен, за да види истината. Не обръщаше никакво внимание на татковите предупреждения. Накрая татко се преклони през безумието му, което доведе до смъртта и на двамата, и заживя в сговор с него. Все пак Пизирис бе царят, земният представител на боговете. Да му се противопоставяш, означаваше да си навлечеш гнева на боговете и огромни беди.

Осма глава

По време на вечерята Есра се замисли как лошият късмет ги обгърна като мантия. Всички лакомо се бяха нахвърлили върху рибата; Теоман поглъщаше бързо залък след залък и бъбреше с Мурат; Кемал продължаваше да се муси; Елиф да се смее шумно с престорена радост; Тимъти, винаги готов да завърже разговор, задаваше на капитана въпроси за военните; Бернд се подсмихваше, вслушан в бръщолевенето на сътрапезниците си; а Халаф, застанал на две крачки от масата, приемаше похвалите за вкусната вечеря. На Есра и се струваше, че Ешреф започна да я поглежда по-често, изморен от въпросите на американеца. Тя от своя страна обмисляше смъртта на хаджи Сетар, но не успяваше да стигне до никакви заключения. Вече не смяташе Шехмуз за убиец. Надяваше се обаче все пак да се окаже той. Ако убийството бе негово дело, това щеше да разреши проблема и да ги спаси от зловещата сянка на злодеянието, спуснала се над разкопките като кошмар наяве. Но защо му е на Шехмуз да прави едно след друго две престъпления в една и съща нощ? А и начинът, по който бе извършено убийството, не отговаряше на характера му. Да се изкачи на минарето в тъмнината преди зазоряване и да чака, за да блъсне хаджи Сетар, и най-вече да се предреши в черно, за да не го познаят… просто не и се струваше възможно да е замесен човек като Шехмуз. Дали човек, способен да извърши всичко това, би разгласил пред целия град: „Ще убия хаджи Сетар?“

- Изглеждаш много замислена - констатира капитанът, докато вече пиеха чай. - Не си ли доволна, че намерихме плочките?

- Благодарна съм ти - опомни се бързо Есра. - Ако не беше конфискувал плочките, историята на Патасана щеше да остане непълна… Но…

Замълча, сякаш не намира точните думи.

- Но? - подтикна я да продължи капитанът.

С ъгълчето на очите си Есра погледна към другите, насядали около масата. Всеки бе потънал в своя малък свят.

- Допий си чая и да се поразходим - предложи тя.

Капитанът разбра, че младата жена не иска да говори пред

другите. Пресуши чашата си на две бързи глътки.

- Излизаме - осведоми Есра колегите си.

Забелязал, че капитанът също се кани да тръгва, Халаф се втурна към тях.

- Ще се върнете, нали? Още не съм поднесъл плодовете.

- Благодаря - отвърна капитанът с искрена усмивка. - Вечерята беше много вкусна. Преядох и не ми остана място за повече.

Подир минута капитанът и Есра тръгнаха един до друг по черния път. Само след няколко метра Есра попита:

- Да отидем ли до брега на реката? Луната е пълна и там ще е светло.

- Както искаш - отвърна капитанът; стараеше се да прикрие чувствата си, но радостният му глас издаде колко му допада предложението.

Есра се усмихна закачливо.

- Какво ще кажеш да зарежем формалностите?

- Добре - съгласи се капитанът, смутен, но очевидно доволен.

- Беше прав - призна Есра, докато минаваха край наровата градина на баба Хатуч. Сведе глава да избегне клонка, надвиснала над оградата, и продължи: - Подозренията ни се оказаха неоснователни.

- Е, не съвсем. Благодарение на подозренията ви успяхме да заловим шайка контрабандисти.

- Но не заловихме убиеца - уточни тъжно Есра. - Питам се дали да не разпитаме Фаят.

- Знам, ти подозираш фундаменталистите, но този сценарий не ми се струва много реалистичен. - Капитанът заби поглед в прашния път, осветен от бледото лунно сияние, сякаш това, което търсеха, лежеше пред тях. - В района няма религиозни организации, способни да извършат такова убийство.

- Хората, свързани с курса по Коран, Абид ходжа, Фаят?

- Те? - повдигна вежди капитанът. - Хайде, хайде, те да извършат убийство? Изглеждат непримирими, но това е само поза. Всъщност са страхливци, плашат се от собствената си сянка. Без хаджи Сетар дори курса нямаше да успеят да организират.

- Чувал ли си за организацията „Хизбула“?

- Тук няма „Хизбула“. Подвизават се в района на Батман. Според мен зад убийството стоят сепаратистите.

- Има ли ги тук?

- Не се замесват във въоръжени конфликти, но съм сигурен, че провеждат агитационна пропаганда.

- Агитационна пропаганда?

- Така наричат акциите, предназначени да привлекат повече хора в организацията и да сеят несъгласие между населението и държавата - обясни капитанът.

- Не съм виждала нито терористи, нито подобни действия тук - възрази Есра.

Капитанът спря и се обърна към нея.

- Значи ти не допускаш убийството на хаджи Сетар да е свързано с подобна дейност? - попита.

Есра също спря. Погледна го. Хладният бриз от Ефрат довяваше силно ухание на олеандри, чиито цветове оставаха невидими в мрака. Бледата лунна светлина подчертаваше острите контури на лицето на капитана. Сърцето на Есра заби по-бързо, когато насочи поглед към него.

- Никакви доказателства не подкрепят подобно предположение. Но ти сигурно знаеш нещо, щом говориш така.

- Не знам нищо - възрази капитанът с ненужно рязък тон. -Искаш ли да сменим темата?

Поведението му ядоса Есра, но тя замълча. Вървяха безмълвно, докато не стигнаха древната река, окъпана в лунна светлина.

- Забележително - прошепна Есра при вида на Ефрат, ширнала се пред тях като сребърна лента между тъмните брегове.

Известно време съзерцава благоговейно реката, после измъкна пакет цигари от джоба си и извади една. Преди да ги прибере, се обърна към капитана, сякаш внезапно си бе спомнила, че е до нея.

- Искаш ли?

Капитанът не прояви дори престорена неохота.

- Лекарите няма да останат доволни, но какво пък? Днес ще изпуша още една.

Есра запали цигарите. Безформеният пушек се издигна във въздуха и се смеси с уханието на олеандрите.

- Да… - подхвана Есра, спомнила си разговора им в полицейския участък - беше започнал да ми разказваш как си про-пушил в Шърнак, но смени темата.

Капитанът се обърна и се взря мълчаливо в младата жена.

- Историята не е приятна - призна най-сетне той.

- Да беше се сетил, преди да я подхванеш - сряза го Есра. -Не е приятно да оставяш хората на тънат в догадки.

Капитанът не се обиди от обвинението, напротив - хареса му, че Есра се държи, сякаш са дългогодишни приятели.

- Щом ти е интересно, ще ти разкажа - съгласи се той. - Ей там има скала - посочи вляво към края на тръстиките. - Искаш ли да седнем?

Седнаха един до друг. Скалата, поглъщала цял ден слънчевите лъчи, беше още топла. При всяко движение дясната ръка на капитана докосваше лявото рамо на Есра. Но и двамата не се отместваха.

- Бях в Шърнак от шест месеца - подхвана той. - Тогава бях офицер. Провеждахме военни операции в планините, една след друга. През онази нощ бях заспал малко преди изгрев-слънце. Чух шум. Гласове, последвани от тишина. Отворих очи. Бях забравил къде съм. Погледнах към изсветляващото небе. По сивия небосклон се търкаляха черни облаци. Внезапно си припомних, че сме в планината. С усилие раздвижих вдървеното си от влагата тяло и седнах в спалния чувал. Видях двама души да спорят на няколко крачки от мен. Лесно разпо-

знах едрата фигура на сержант Решит, но не различавах с кого говори. „Какво става там“, извиках гневно. Сержант Решит тутакси застана мирно. „Сейтхан иска да говори с вас, лейтенанте -отвърна той с дълбок глас, по-подходящ за устен доклад. -Обясних му, че спите, но не иска да чуе…“ Погледнах към застаналия до Решит Сейтхан. Не различавах лицето му, но си представях презрителната му усмивка. Приближи до мен, все едно сержантът не съществуваше. „Ставайте, лейтенанте. Време е.“ Решит ни наблюдаваше, опитвайки се да проумее какво става. Сейтхан продължи: „Намерих ги. В укритие са. Бедирхан и неколцина други. На половин час път оттук са.“ Не отговорих веднага и безумната му дързост прерасна в неприкрито безочие: „Няма ли да дойдеш? Нали даде дума…“ - „Идвам“, прекъснах го рязко и се измъкнах от спалния чувал. Неспособен да разбере какво става, Решит попита: „Да събудя ли отряда, лейтенанте?“ - „Не - отсякох, докато си навличах анорака. - Отиваме само със Сейтхан.“ „Но, лейтенанте…“, подхвана Решит. „Никакво „но“ - прекъснах го. - Докато ме няма, ти командваш. Разбра ли?“ - „Слушам, лейтенанте“, отговори той, застанал мирно. Пет минути по-късно бяхме на пътя. От едната страна се издигаха стръмни скали, от другата имаше гъсти шубраци. Въпреки че носех анорак, сутрешният хлад се просмукваше чак в костите ми, а пушката ми натежаваше с всяка крачка. Стрелнах с поглед Сейтхан. Неуязвим и за тъмнината, и за студа, той подскачаше пъргаво като коза по дребните камъчета. Не след дълго пътят се стесни съвсем. Не исках Сейтхан да върви пред мен. Той забеляза колебанието ми, но тръгна напред, без да продума. Не каза нищо, обаче подлата му усмивчи-ца говореше много. Сейтхан не беше войник, а селски стражар, стрелец от рода Зеркул. Беше участвал в почти всички сражения в региона и неведнъж бе спасявал войници от засади. Бродеше сам из планините и мнозина се тревожеха да не бъде убит, но до ден днешен дори не бяха го ранявали. Вродената му воинска дарба пораждаше у мен по-скоро страх, отколкото страхопочитание. Страхът ми вероятно се дължеше на факта, че

при първото ми сражение се паникьосах и отстъпих, а Сейтхан го забеляза. Онзи ден дойде при мен веднага след схватката и не се поколеба да ме жегне: „Е, лейтенанте, останахте на задна линия, за да прочистите тила в разгара на битката ли?“ Унизи ме пред хората ми, но беше прав - наистина се уплаших и се отдръпнах в тила. Другите командири и войниците не ме укориха. И те като мен бяха добре обучени за партизанска война и бяха участвали в множество тежки маневри. Маневрите обаче са едно, а истинският живот - съвсем друго. Въпреки отлична-та подготовка, и те бяха преживявали същото, което изпитах аз онзи ден. При първия ожесточен конфликт и те се бяха разколебавали и отстъпвали. Оцелелите свикваха с тежките условия и научаваха правилата на войната. След няколко операции и аз преодолях страха. Сейтхан обаче не спря пред всички и при всяка възможност да взема на подбив малодушието ми. Два месеца по-късно пристигнах в полицейското управление след успешна акция и Сейтхан пак ме подхвана: „Пак ли замитахте тила, лейтенанте?“ Обърнах се и го халосах силно с юмрук по лицето. Той падна по гръб на земята и аз се нахвърлих върху него. Войниците едва успяха да ме издърпат. За момент зърнах през тълпата окървавеното му лице, но в очите му нямаше и помен от болка. Продължаваше да ме гледа, ухилен презрително. Същата вечер капитанът ме извика. Каза ми, че Сейтхан е невежа, но ни помага. Без него нямало да се справим, било наложително да се сдобрим. Не ми стана приятно, но нямаше как да не изпълня заповедта на командира. Две седмици след инцидента видях Сейтхан, облегнат на черницата в задния двор на полицейското управление. Отидох при него. Съзря ме, повдигна вежди и ме изгледа присмехулно както винаги. „Не искаш ли да сме приятели, Сейтхан?“, попитах го. „Невъзможно е, лейтенанте“, отвърна ми той. „Защо?“, настоях аз. „Защото сте страхливец“, отговори спокойно той. Кръвта нахлу в главата ми. Този човек ме гледаше в очите и накърняваше достойнството ми. Успях обаче да се овладея. „Не съм страхливец - възразих невъзмутимо като него. - При първата схватка се разколе-

100

бах, вярно, след това обаче видя що за човек съм.“ Той не продума. Пъхна ръка в джоба си, ухили се язвително и извади сребърна табакера с гравиран капак. В нея имаше дебели, ръчно свити цигари с контрабанден тютюн. Бях ги виждал и преди. През свободното си време Сейтхан винаги свиваше цигари. Очаквах да ми предложи, но той взе само една цигара и я запали. Всмукна силно, все едно не ме забелязва, и продължи: „Видях как се биеш. И все пак ти нямам доверие. Ами ако някой ден се разколебаеш? Ако побегнеш в разгара на битката?“ -„Знаеш, че никога не бих дезертирал така.“ - „Не знам. Откъде да знам?“ - „Добре тогава, Сейтхан, как да спечеля доверието ти?“ Той ме изгледа съсредоточено и за пръв път зърнах искреност в очите му. „Има начин. Но ще откажеш.“ - „Защо да откажа? Кажи какво искаш.“ - „Ще дойдеш ли с мен, когато открия Бедирхан?“ - „Разбира се. Целият отряд ще дойде.“ - „Не искам другите да идват. Искам да отидем само двамата.“ - „Само двамата? Добре, но защо?“ - „Трябва да убия брат си.“ - „А ако са много?“ - „Не бой се, ще го пипна, когато е сам.“ Поколебах се. Да му повярвам ли? „Няма да дойдеш, нали?“, попита отчаяно той. „Ще дойда - отвърнах. - Но при едно условие. Ще ми кажеш защо искаш да го убиеш.“ - „Добре“, съгласи се той и за-разказва историята си: „С Бедирхан сме близнаци. Приличахме си като две половинки на една ябълка. Баща ни е кръвен сродник на старейшината на клана ни. Уби човек и отиде в затвора. Старейшината ни отгледа. Бедирхан е по-умен от мен. Чете много. Старейшината го изпрати в града. Каза, че Бедирхан ще се изучи и ще ни стане адвокат, а аз ще остана тук и ще ги охранявам. Всички се радвахме, че Бедирхан ще се изучи и ще бъде адвокат. Но след като отиде в града, Бедирхан забрави клана и се присъедини към бунтовниците. Отхвърли традицията, тя вече не означаваше нищо за него. И на всичкото отгоре се върна тук и започна да стреля по собствения си клан. Обърна се срещу държавата си. Затова мой дълг е да го убия“. Наблюдавах лицето му, докато говореше. Гъстите му вежди се сключваха гневно, очите му блестяха като разжарени въглени. Думи-

101

те му звучаха убедително, но ми се струваше, че крие нещо. „Това ли е всичко?“, попитах. „Що за въпрос? - възкликна той, втренчен в мен, и поклати глава. - Ясно, няма да дойдеш с мен“. „Ще дойда.“ - „Наистина ли?“, усмихна ми се, разкривайки пожълтелите си от тютюна зъби. „Да. Но отсега нататък ще спреш да ме подкачаш.“ - „Добре, ще си мълча - съгласи се той. - Но не очаквай приятелство, докато не свършим тази работа.“ Така ми рече Сейтхан и затова двамата тръгнахме да търсим Бедирхан. Пътеката отвеждаше до дъбова гора. През нея вървяхме отново един до друг. „Леговището им е в другия край на гората“, обясни ми Сейтхан. „Отваряй си очите“, предупредих го и пръстът ми автоматично се насочи към спусъка на карабината. - Сигурно има часови.“ „Имаше, но аз се погрижих за него“, успокои ме той. Извади нещо от джоба си и ми го подаде. В дланта му лежеше голямо ухо. Кръвта по него още не беше засъхнала. „Кога го уби?“, попитах. „Преди час.“ - „Ами ако другарите му са забелязали?“ - „Няма начин - отвърна той, впил очи в ухото. - Нещастникът току-що бе застъпил на пост.“ Когато навлязохме в гората, захладня още повече и аз затреперих от студ. Не биваше обаче да се издавам, да не би Сейтхан да си помисли, че се треса от страх. Не след дълго видяхме вход на пещера, почти напълно закрит от гъсти шубраци. „Да хвърлим граната и да ги изловим като излизат“, прошепнах аз. „Има и друг вход. Ти ще хвърлиш гранатата оттук, а аз ще пазя отзад“, отвърна ми тихо той. „Не - възразих, - ще завардиш излаза и пак ще ме наричаш страхливец, който бяга от битките.“ - „Няма, лейтенанте, кълна се“, обеща сериозно той. „Не ти вярвам“, притиснах го. „Довери ми се. Знаеш, че аз трябва да убия Бедирхан. Иначе няма смисъл.“ Очите ми се насочиха към шубраците пред входа на пещерата. Осъзнах колко опасен и глупав е спорът ни и кимнах: „Добре. Ще преброя наум до сто и ще хвърля гранатата в пещерата“. В миг Сейтхан се плъзна към другия край на пещерата, тих като сянка. Аз пристъпих към входа и предпазливо отместих клонака. Извадих гранатата от колана си и започнах да броя до сто. После издърпах шплен-

102

тата и хвърлих гранатата вътре. Хукнах назад и залегнах в малка падина. Тъкмо се проснах на земята и гранатата избухна с гороломен трясък. Гъсти облаци дим се понесоха от отвора на пещерата и тутакси чух гърмежа на автомата „Калашников“ на Сейтхан. Прострелян мъж изкрещя от болка. Почаках предпазливо още известно време. В дъбовата гора настана мъртвешка тишина. Понечих да извикам Сейтхан, но в същия момент ка-лашникът му избоботи отново и в отговор проехтяха изстрели от пистолет. Гърмежите бяха приглушени. Явно Сейтхан бе влязъл в пещерата. После отново се възцари тишина. Приковал очи във входа на пещерата, го чаках да се появи, надал победоносен вик. Секундите отминаваха, но него го нямаше. Накрая не издържах и запълзях към отвора на пещерата, наострил слух да доловя и най-малкия звук отвътре. Стори ми се, че чувам стенание. После си помислих, че не е стон, а хлипане. Заинтригуван, се вмъкнах в пещерата. Беше необичайно светла. След миг забелязах, че гранатата е пробила отвор в тавана и ранните утринни лъчи се процеждат през сухите клони над него. Тръгнах напред, притиснал гръб към стената. Пръстът ми не се отлепяше от спусъка на карабината. Пред мен се изправяше скала и разделяше пещерата на две. Надникнах в другата част през отвор, широк колкото да пропусне един човек. На земята близо до излаза лежаха неподвижно двама души. Различих Сейтхан в сенките зад скалата. Бе коленичил до главата на трети мъж, сигурно брат му. Плачеше. Цялото му тяло се тресеше. „Непоклатимият ни воин се е размекнал“, помислих си. Тръгнах бав-но към него. Приближих се на няколко стъпки, той ме усети и скочи на крака, насочвайки пистолета си към мен. Тогава осъзнах, че не е Сейтхан. Обърнах карабината си към него. Би трябвало предимството да е на моя страна, защото бях въоръжен с карабина, но не вярвах много на превъзходството си -бях чувал, че Бедирхан е точен стрелец като брат си. Врагът ми се поколеба като мен, впил очи в лицето ми, несигурен какво да предприеме. Опитах се да пристъпя напред. „Не мърдай“, предупреди ме той. Приличаше на Сейтхан не само по фигурата и

103

къдравата коса, но и по гласа. „С теб е свършено - казах, -обкръжен си.“ - „Съмнявам се - отвърна тихо той. - Сейтхан е искал да ме убие сам. Не би довел други.“ Беше прав. Изненада ме. „Мислиш, че познаваш толкова добре брат си ли?“ - „Не мисля. Знам, че го познавам много добре - отвърна той с пре-секлив глас. - Приличаме си не само външно. Чувстваме и действаме еднакво.“ - „Поправи ме, ако греша, но ми се струва, че скърбиш за него“, отбелязах насмешливо. „Скърбя“, призна той. „Защо го уби тогава?“ - „Беше тъмно, не го познах“, обясни той. „Нямаше ли да го убиеш, ако го беше познал?“ - „Нямаше“, отсече той. „Но той щеше да те убие - продължих, за да му отвлека вниманието. - Жадуваше деня, когато ще те убие.“ -„Знам. По принуда.“ - „Не по принуда. Беше мъж със силна воля, готов да убие дори брат си от любов към родината и хората си.“ - „Наистина ли го вярваш?“, попита ме саркастично. „Разбира се. Месеци наред бях с него в планините. Разказа ми всичко.“ - „Сигурен съм, че не ти е разказал всичко.“ - „Как така?“, полюбопитствах. „Сейтхан нямаше друг избор, освен да ме убие. Иначе щяха да прокудят семейството ни. Дори да го избият. Имаме седем братя и сестри. Сейтхан трябваше да ме убие, за да защити майка ни, баща ни, братята и сестрите ни.“ -„Лъжеш! - изкрещях аз; силата на гнева ми изненада дори мен. -Искаше да те убие, та страната ни да остане непокътната, а близките му - силни.“ - „Аз съм разколникът. Аз се отрекох от семейството си и въстанах срещу клана, за да го освободя. А за да оцелее семейството ни, Сейтхан бе длъжен…“ С ъгълчето на окото си погледнах към Сейтхан, проснат на земята; две тъмни петна на гърдите му бълбукаха над анорака като изворчета. „Той не ми беше враг - продължи Бедирхан. - Беше мой брат. Предпочитам да ме бе прострелял!“ - „Лъжеш!“, повторих. „Не лъжа - отвърна той спокойно и хладнокръвно. - „В капан съм. Ако не ме убият днес, ще ме убият утре. Все ми е едно кой -брат ми или друг. Но ако Сейтхан ме бе убил, семейството ми, братята и сестрите ми, щяха да оцелеят. И Сейтхан също щеше да е жив.“ Спомних си странното поведение на Сейтхан и ду-

104

мите на терориста ми се проясниха. Погледнах го в очите. Бяха искрени като очите на Сейтхан в деня, когато сключихме споразумението си. Хрумна ми странна идея. За миг, само за миг, се замислих дали да не го предреша като Сейтхан. Никой нямаше да разбере. Бедирхан сякаш прочете мислите ми. „Ако имах втори шанс…“, прошепна обнадеждено. „Чак сега ли го разбра?“, прекъснах го. „Налага се да преживееш някои неща, за да ги разбереш.“ Вътрешният ми глас нашепваше да не му се доверявам - че ще отиде да убие старейшината на клана още щом го пусна. И аз ще понеса тежкото бреме на отговорността за случилото се. „Ако умра и аз, семейството ми ще изгуби двама синове едновременно - промълви той. - Трябва да сложим край на това кръвопролитие.“ - „Мълчи! - извиках отчаяно. - Не ти вярвам.“ - „Жалко - отвърна примирено той. -Трябва да си вярваме. Аз ти вярвам. Ето, вземи пистолета ми, ако искаш.“ - „Не - отказах, - не мога да те пусна“. Той ме погледна мълчаливо в очите с безнадеждността на човек, очакващ неизбежната смърт. Обърках се. Пуснех ли го, никой нямаше да разбере, че е Бедирхан. Никой освен майка му навярно. А и той нямаше да каже на никого. И поне един човек… не, не един, а цяло семейство щеше… Осъзнах, че съм започнал да насочвам надолу дулото на карабината. Сигурно бях полудял. Защо исках да го пусна? Защо се размеквах сега, след толкова дълги месеци на кървави схватки? Не знам, но необяснимо защо не успявах да се овладея. Пуснех ли го, навярно неговите братя и сестри, неговите деца нямаше да таят такава враждебност към войниците. Не бях сигурен, нямаше как да съм сигурен, но… В този момент в пещерата отекнаха изстрели. Натиснах спусъка на карабината и се проснах на земята. Тялото на Бедирхан се строполи под куршумите ми, тресейки се като листо под буреносен напор. Чух глас да казва: „Аз го застрелях. Аз го застрелях“. Обърнах се към Сейтхан, който с последните си сили бе успял да стреля с автомата си от мястото, където лежеше. „Аз го застрелях, лейтенанте. Не забравяйте, че аз го застрелях“, повтори той и отпусна глава върху земята. Отидох до него.

105

Беше подбелил очи. Опитах се да напипам пулса му. Сърцето му бе спряло да бие. Този път наистина бе мъртъв. Обърнах се към брат му. Гледаше ме с толкова умиротворено изражение, сякаш е поседнал да отпочине, облегнал гръб на стената. Гърдите му бяха разкъсани на парчета. Отвореше ли уста, от нея избликваше кръв, но се опитваше да ми каже нещо. Доближих ухо до устните му. „Кажи им, че Сейтхан ме е убил. Кажи им, че Сейтхан ме е убил.“ Не продумах. Тялото му се сгърчи. Станах и тръгнах към входа на пещерата. Навън вече се бе развиделило напълно. Включих радиостанцията си и в същия момент рукна силен дъжд. Обясних на сержант Решит къде се намирам, влязох в пещерата и извадих табакерата на Сейтхан от джоба му. Извадих късмет. Кръвта не беше стигнала до нея. Запалих цигара. Така пропуших за втори път.

Есра остана впечатлена от историята, но се опита да не го показва. Не се сдържа обаче и попита:

- Ти ли предаде телата на Бедирхан и Сейтхан на семейството им?

- Да. Посрещнаха тялото на Сейтхан с благоговение, сякаш е светец. Но дори не искаха да вземат тялото на Бедирхан. Погребаха Сейтхан с военни почести, в ковчег, покрит със знамето. Бедирхан бе погребан в планината, без ходжа и без церемония.

- Колко тъжно.

- Да - въздъхна дълбоко капитанът. - За жалост, има хиляди такива случаи. Но само пряко засегнатите знаят какво е. Мнозина не осъзнават каква война се води тук. Единствено изгубилите синове, съпрузи, братя и онези, които продължават да се бият, разбират какво се случва. Онези, които прекосяват в дъжд, сняг и мраз планините, долините и потоците и зад всяка скала ги дебне засада. Онези, които осакатяват или полудяват, и онези, които се връщат привидно невредими, но с натежали сърца. Те никога не забравят какво са преживели. И дори да се опитат да забравят, преживяното изплува в паметта им и съживява миналото. Онези, които наблюдават случващото

106

се по телевизора или се осведомяват от вестниците и споделят многословно възгледите си за войната, не разбират и дори не могат да си го представят.

Есра не обърна внимание на обвинителните нотки в гласа на капитана.

- Странно - сподели тя. - Докато ми разказваше историята, не правеше разлика между Сейтхан и Бедирхан. Ала единият е бил на ваша страна, а другият ви е бил враг.

- Дай ми още една цигара.

Запали я, всмукна дълбоко два пъти и се опита да обясни:

- Права си. Не изпитвах омраза към Бедирхан. Нито към Сейтхан. Съжалявах и двамата.

- А и, изглежда, си ги уважавал донякъде.

- Да, с уважението, което ловецът изпитва към плячката.

- Ловецът?

- Не ме разбирай погрешно. Не искам да кажа, че войната е едностранчива. Понякога, навярно дори по-често, ние сме плячката. Независимо колко жестоко, ужасно и непоносимо е това, което правим, ние сме изправени едни срещу други. И двете страни рискуват живота си. Случвало се е да говоря с водачите им по радиостанцията.

- Обаждаш им се да се предадат или нещо такова?

- Не, не, разговаряме. Не се ругаем, не се обиждаме, не се заплашваме. Просто си говорим - за футболни мачове и прочее. Сигурно ще ти прозвучи глупаво, но гласът на човека отсреща издава някаква близост към мен. Аз също съм я изпитвал. В такива моменти терористът, който дебна и който дебне мен, ми се струва по-близък от всеки, останал далеч от войната.

- Разбирам - прошепна Есра.

Внезапно капитанът се обърна към нея. Погледна я, сякаш виждаше непознат, сякаш тя му бе съвсем чужда. Есра, неспособна да разгадае изражението му в мрака, се усмихна невинно. Капитанът дори не забеляза усмивката и. Прииска му се да я попита: „Наистина ли разбираш?“ Въпросът стигна до върха на езика му, но той го възпря. Дълбоко в себе си усети познатия

107

хлад. След миг ръцете му щяха да затреперят. Опита се да ги скрие, та Есра да не забележи. Време бе да се връща в жилището си.

- Да тръгваме ли? - попита, едва смогвайки да контролира гласа си. - Късно е.

Есра усети, че докато и е разказвал историята, в съзнанието на капитана се е възродил всеки миг и той е преживял отново същия страх, същото вълнение, същото съжаление. Топло чувство, побрало състрадание, жалост и любов към капитана, се надигна у нея. Ако можеше, би прегърнала този войник, седнал до нея в униформата си, с препасан на колана пистолет, би го притиснала до гърдите си като момче, разбудено след кошмар, и би му повтаряла утешително, че всичко е свършило, всичко е отминало. Събра смелост обаче само да се съгласи.

- Да се връщаме - кимна тя.

Защото капитанът не искаше да я допусне до тревогите, страховете и вълненията си.

108

Осма плочка

По времето, когато Пизирис се възкачи на престола, ме обзеха първите трепети на юношеството и опитвах да се справя с безпощадното напрежение в своето пробуждащо се тяло. Татко се стремеше да ме изолира от всички други теми, стиснал здраво юздите ми, но жените станаха главното ми влечение и аз се превърнах в млад жребец, надушил неустоимата миризма на кобилите. Бях свидетел на огнената страст на дядо Митанува към Мащига. Да ми простят боговете, но съм длъжен да призная какво дълбоко вълнение ме обземаше при вида на младото тяло на красивата Мащига, чиито извивки скъпите дрехи подчертаваха още повече. Макар да не разбирах, че освен крайно непочтително деянието ми е и грях, който няма да остане ненаказан, когато лежах сам в леглото, неволно си представях Мащига.

Една нощ сънувах, че съм Митанува. Странен сън, наистина. Бях в своето тяло и същевременно бях станал Митанува. Намирах се в хладната спалня на долния етаж на двуетажния му дом и припявах арамейска песен, легнал по гръб в простор-ното легло, където дядо подремваше следобед. Усетих, че някой ме гледа. Обърнах глава и забелязах очертаните с антимон очи на Мащига да се впиват в мен. Сърцето ми заби лудешки, но успях да се усмихна на красивата жена. Мащига обаче не се усмихна. Легна до мен като нежно плискаща се вода, като лек ветрец. Надигна се и прокара длани по тялото ми. Горещината от дланите и проникна в мен и възпламени кръвта под кожата ми. Понечих да се изправя, за да я целуна, но тя ме спря и ме побутна да легна отново. Беше толкова уверена в себе си, все едно ми е майка, все едно, дано не обидя великата богиня Ку-паба, е моя създателка. Чудно, но случващото се ми доставяше безмерна наслада. Тя ме омагьосваше с очите си, с досега си. Опиянен я наблюдавах с премрежени очи какво прави с мен. Съблече ме внимателно. Срамувах се да погледна тялото си, но по огромното напрежение между краката ми съдех, че членът

109

ми е твърд и изопнат като копията на дворцовите стражи. Забелязах Мащига да поглежда натам и видях желанието да разпалва страните и жадно, ненаситно. Надигнах се да я погаля, ала с властен допир тя ме прикова обратно в леглото. Вдигна робата си до кръста и седна върху мен, все едно възсяда кон. Забелязах по краката ми да се стича течност. Отворих смаяно очи и с облекчение разбрах, че просто съм сънувал. Влагата между краката ми обаче не беше сън. Седнах бързо и погледнах надолу. Да, наистина бях мокър. Засрамих се, станах веднага и се измих. На другия ден отидох в храма и помолих боговете да ми простят за този ужасен сън. След този ден внимавах да не поглеждам към Мащига и да не оставам сам с нея, освен ако не бе абсолютно необходимо. Видех ли я обаче, винаги се изчервявах. Няколко пъти забелязах очертаните и с антимон очи да се взират замислено в мен. Това ме изпълваше с вълнение, но и със страх. Вълнувах се от проявения интерес на тази красива жена, а се страхувах, защото тя бе съпруга на дядо ми.

След като Мащига избяга, жените и момичетата започнаха да ме привличат още по-силно. Несъзнателно ги изпивах с поглед. Един ден плувах в Ефрат с Пирва, три години по-голям от мен, син на съседа и мой кръвен брат, с когото често ходех на лов. Попита ме: „Членът ти втвърдява ли се като моя?“ Опитах се да сменя темата, но приятелят ми упорстваше. Обясни ми, че било нормално. Трябвало да си намерим жени. Попитах го как и той ми отговори, че плаща четвърт шекел на една робиня в дома му за услугите и. Няколко пъти бил с нея. Аз отказах. Пирва се опита да ме придума. Жената била млада и красива. Аз обаче не можех да си представя да правя любов с жена, поточно робиня, която спи с всеки срещу пари. „Тогава ще трябва да почакаш до новогодишните празненства“, каза ми Пирва. „Новогодишните празненства? Защо?“, учудих се аз. „Нищичко ли не знаеш?“, присмя ми се Пирва. После ми разказа, че по време на новогодишните празненства храмовите проститутки правят любов доброволно в чест на богинята Купаба. На всеки, който имал право да влиза в храма, му било позволено да прави

110

любов с тях. Но те избирали с кого да се любят. „Ти си млад, силен, благородник - допълни Пирва. - Кого ще изберат, ако не теб?“

Знаех, че на празник храмовите проститутки правят доброволно любов в чест на богинята, но не се бях замислял, че ще настъпи денят да се възползвам от тази услуга. Навярно защото образованието ми повеляваше да прилагам наученото в полза на боговете и на техните любимци тук, на земята - царете. Учеха ме, че церемониите са необходими за умиротворяване на боговете, за усмиряване на гнева им, а не да задоволяват глада на тялото ми. Затруднявах се обаче да го обясня на желанието, пробуждащо се в кожата ми. И така, подтикнат от отчаянието на мъж, неспособен да овладее собственото си тяло, аз зачаках новогодишните празненства.

111

Девета глава

Есра наблюдаваше безпомощно развоя на събитията. Ненавиждаше пасивната си роля, ала не успяваше да помогне нито в разследването на убийството на хаджи Сетар, нито да накара мъжа, който я привличаше, да разтвори сърцето си за нея. Нощта, когато капитанът сподели преживяванията си, тя реши, че дебелата стена помежду им е рухнала. Но ненадейно, преди дори да осъзнае какво се случва, той отново издигна стената. Най-лошото обаче беше, че не може да му се ядоса за това. Разказвайки и историята си, той я бе лишил от последната и защитна броня - гнева. Човек, преживял толкова трудности, не заслужава гняв, а подкрепа. А той не го допускаше. Есра искаше да опознае капитана, да се сближи с него, но дори първите зрънца информация за живота му я доведоха чисто и просто до задънена улица. Той я смяташе за част от хората, които разсъждават за войната от удобно разстояние. И не грешеше много. Но необходимо ли е да кръстосваш въоръжен планините, за да имаш право да повдигнеш темата за войната? Нима тя също не изпитваше отрицателните последици от проклетата война, отнела живота на хиляди и спуснала се над страната им като тъмна сянка?

- Разбира се - промърмори Есра решително. - И аз имам право да говоря по въпроса.

Можеше обаче да го обясни на нормален човек, а не на мъж, чието настроение се променя за минути и побягва точно когато разговорът достигне най-съществения момент.

Седеше в беседката и такива мисли бушуваха в главата и. Когато тръгна да закара капитана до жилището му, Халаф забрави лампата в кухнята да свети. Друг път Есра веднага щеше да я изгаси, но сега не събра сили да стане. Приятелите и ги нямаше. Тимъти се бе заел с плочките, Кемал отиде в стаята на Елиф да обсъждат връзката си, Мурат и Теоман отдавна спяха, а при Бернд още светеше - както всяка вечер той се трудеше върху дипломната си работа на тема „Разрушителните въздей-

112

ствия върху развитието на цивилизацията в Месопотамия“. „Дали да не отида да помогна на Тим?“, помисли си Есра. Навярно работата щеше да избие от ума и тези сложни, заплетени въпроси. Баща и, Салим бей, доктор по философия, винаги наблягаше върху „правилното мислене“. Но има ли наистина такова мислене? Правилното мислене вероятно е присъщо само на усъвършенстван компютър. В живота, където на мястото на всеки разрешен проблем веднага се появява друг, до „правилното“ е възможно да се стигне само след дълъг низ от размишления и действия, който се повтаря при всеки въпрос или проблем. Нещо повече - успехът никога не е гарантиран. Бащата на Есра, Салим бей, го знаеше и въпреки това подчертаваше отново и отново колко е важно правилното мислене. Другата му крилата фраза бе: „Не се поставяй в центъра на събитията, моето момиче. Не си в състояние да разрешиш всички проблеми и не си способна да бъдеш навсякъде едновременно“. Баща и не обичаше празните приказки, но имаше ли доказателства, че прилага принципите си? Ако беше мислил правилно, едва ли щеше да напусне Есра и майка и и да заживее с жена на възрастта на дъщеря му.

- Това пък каква връзка има с правилното мислене? -промърмори тя. - Той просто се влюби.

Баща и също признаваше, че любовта няма нищо общо с правилното мислене и логиката. Или по-скоро любовта има своя собствена логика, а тя няма нищо общо с правилното мислене. Страстта движи нейната логика - напълно различен, сложен процес, постоянно препъващ, повличащ надолу и дезориентиращ разсъдъка. Баща и обичаше майка и и не си представяше как би живял без Есра, но всичко се промени, когато Нилгюн се появи в живота му.

- Уф, това е стара история - скастри се недоволно Есра.

По-добре да се занимава със своите проблеми, отколкото

да кори баща си. Все пак тя също се раздели със съпруга си. Нещо повече - раздели се, без да взема под внимание компромисите и усилията на Орхан да се сдобрят. „Но моят брак при-

113

ключи не заради любов“, помисли си Есра. Вече просто не можеха да живеят заедно. До такава степен, че Орхан я вбесяваше, каквото и да направеше, защото любовта му не бе искрена. А неискреността не означава ли липса на любов? Измъчваха я и отношенията и с капитана…

Мислите и се оплетоха в несигурност като маслинови клонки, подети от течението на Ефрат. Чу, че Халаф се връща. Той излезе от колата и изненадана усмивка се разля по устните му, когато забеляза ръководителя на екипа още да седи в беседката.

- Случило ли се е нещо, Есра ханъм? По това време обикновено сте в стаята си.

Есра погледна благодарно безгрижния, общителен младеж от Барак, готов да изпълни почти всичките им странични задължения.

- Не, не. Просто ми се прииска да поседя малко на прохлада.

- Добра идея. Да ви сваря ли чай?

- Не, благодаря.

- А кафе?

- Добре - прие Есра. Не и се пиеше кафе, но не желаеше да разочарова Халаф. - Но само ако и ти изпиеш една чаша с мен.

Проследи го с поглед как тръгва към кухнята. И директорът на Археологическия музей в Антеп, и приятелят на Кемал, Рю-стем бей, го бяха препоръчали. Бил готвач, шофьор и момче за всичко на анкарски археолози по време на разкопките им в Адияман. Екипът останал много доволен от работата му. Ха-лаф беше готвач по професия. Преди военната служба работел в „Имам Чаадаш“ - един от най-известните ресторанти в Антеп. След като се уволнил от армията, заминал за Истанбул и продължил да упражнява занаята - работил в „Бедир“, ресторант в Саматя. Познаваше не само богатата антепска кухня, съчетала турски, кюрдски и арабски кулинарни традиции, но и кухнята на почти всички турски райони - от Болу до Измир. Ала един ден колегата му, главният готвач Кара Нури от Урфа, засегнал достойнството му. Халаф извадил ножа за обезкостяване на

114

месо и наръгал на три места грубиянина. Излязъл от затвора, след като излежал едногодишната присъда, но не искал да остава в Истанбул и се върнал в Антеп. За съжаление, и в родния си град не успял да намери каквото търсел. Познатите му готвачи, дочули, че е бил в затвора, не искали да го наемат, за да не им навлече неприятности. Работел по малко ту тук, ту там и накрая, благодарение на Рюстем бей, започнал да работи на разкопки през летата. Плащали му добре и най-важното - хората проявявали разбиране и се отнасяли с него като с нормален човек.

Есра също бе доволна от Халаф. Младият мъж се държеше почтително, беше спретнат и честен. И главното - работеше усърдно. Понякога желанието му да услужи граничеше с натра-пливост, но никога не отказваше да изпълнява възложените му задачи и при нужда охотно се притичваше на помощ.

След десет минути Халаф наливаше каймаклията турско кафе от джезвето в миниатюрните чашки. Докато отнесе празното джезве в кухнята и се върне с две чаши вода, Есра вече бе отпила първата глътка.

- Златни ръце имаш, вкусно е.

- Да ти е сладко! - отвърна младият готвач. - Не може да се сравнява с кафето в нашето село, но го бива.

- Какво кафе правят в селото ти?

- В някои къщи в Барак, който може да си позволи, държи стая, за да кани там мъжете да си поговорят и да се разтушат. Приемат и гостите на селото. Всеки ден готвят ново ястие и обсъждат какво става в селото.

- Нещо като събрание - вметна Есра. - Като агората18 в древногръцките градове.

Халаф не схвана сравнението. Изгледа я учудено и продължи да разказва:

18 Агората е главният площад в древногръцките градове, разположен в средата на града; служил е за пазар, за религиозни чествания, там са произнасяли речи, провеждали са политически дискусии и пр. Като център на обществено-политическия живот агората е и мястото, където се провеждали заседанията на античното народно събрание. - Б. пр.

115

- Водят там и юношите; учат ги как да спазват обичаите и правилата за поведение. И аз съм се учил в такива стаи. Там поднасят много по-силно кафе от това и вкусът му е различен. Една глътка и си готов. Равнява се на пет глътки от това.

- Интересно. Някой ден трябва да посетим селото ти.

- Когато пожелаете, Есра ханъм - зарадва се Халаф. - Ще ми бъде много приятно. Но това, което ви разказвам, важеше допреди десет години. Днешните такива стаи, не са като някогашните. В къщите вече има телевизори. Вместо да ходят в стаите, селяните седят пред телевизора.

- Жалко за хубавото кафе - подхвърли полуразочаровано, полушеговито Есра.

- О, не, някои хора още варят горчиво кафе. Ще отидем при кюрда Решит, той е майстор на кафето.

- Халаф, тази сутрин каза на капитана, че си кюрд, но доколкото знам, хората от Барак са тюркмени.

- Права сте, Есра ханъм. Хората в Барак са тюркмени. Но кръвта се е смесила. Чрез браковете всички са станали сродници. Тюркмени са се сродили с араби, араби - с кюрди. Ама традициите на Барак не са изчезнали.

„Като хетите преди хиляди години - помисли си Есра. - И те са се сродили с арамейците и лувийците. По тези земи някои неща не се променят никога.“

- Дядото на моя дядо бил от Урфа. Шабан ага бил кюрд -продължи Халаф. - Убил двама в Сиверек, избягал и се преселил тук. Било по времето на Османската империя. Шабан ага бил авантюрист, жилав човек. Първо бил войник, а после станал офицер в османската армия. Не би могъл да живее тук, ако не бил офицер. Всеки принадлежи на клан и не приемат охотно чужденци. Но офицерският му чин променил всичко. Вдъхвал страхопочитание и клановете го уважавали. Ожени се за четири баракски жени. И четирите му родили деца. Купил земя от османците и продължил рода си. Така се появило село Алагьоз.

Спомнила си съмненията на капитана, Есра попита:

- Присъедини ли се някой от селото ти към сепаратистите?

116

- Един - отвърна раздразнено Халаф; темата очевидно не му беше приятна. - Синът на Айюш, Джемил. Преди две години отиде в планината, а тази зима върнаха тялото му. Убиха обаче и двама войници от селото ни - сина на Лудия Дюне, Ферит, и сина на Хако, Махмут. - Той се замисли, но след малко вдигна глава и попита: - Да не би с капитана да смятате, че сепаратистите стоят зад това?

- Аз не. Разбирам обаче какво е преживял капитанът. Какво ли не му е минало през главата.

- Да, но не мисли правилно. Тук няма сепаратисти. И дори да имаше, щяха да нападнат полицейския участък и да застрелят селските стражари. Нямаше да припарят до свят човек като хаджи Сетар.

- Откъде знаеш?

- Най-малкият син на клана Генджели, Махмут, е в планината. Бил командир, казват. Като момче Махмут беше много привързан към хаджи Сетар. Благоговееше пред вярата му, но го пратиха в Диарбекир. Там се промени. Запази обаче почитта си към хаджи Сетар. Преди да отиде в планината, винаги, когато се връщаше в града, се отбиваше в дома на стария хаджия, целуваше му ръка и го молеше за благословия. Искам да кажа, че няма никаква причина сепаратистите да набележат хаджи Сетар.

- Не знам - въздъхна колебливо Есра. - А какво мислиш за Фаят?

- Онзи, дето го ступах?

- Е, да речем не точно той, но приближените му. Абид ходжа например.

- Ако Абид ходжа беше истински мъж, първо щеше да защити честта си - отсече презрително Халаф. - По-голямата му сестра Белкъс от село Гьовен е любовница на Решат ага от години. Засърбят ли го ръцете, Решат ага отива в къщата и.

- Тя няма ли си съпруг?

- Съпругът и е в Германия. Не се обажда, не се интересува как е. Изоставена е. Ако Абид ходжа беше мъж на място, нямаше да оставя сестра си на произвола на Решат ага…

117

Есра бе виждала Решат ага само веднъж - мъж на около трийсет, смугъл, нисък, с квадратно лице и тънки мустачки. Винаги оглеждаше бдително хората от главата до петите, сякаш преценяваше дали са врагове или приятели.

- Не, Есра ханъм - продължи Халаф, - такова нещо те няма да направят. Те са просто алчни духовници. Има ли погребение с почерпка или раждане с шербет, там са. Но не са убийци.

- Фаят не се поколеба да дойде чак дотук да ни заплаши.

- Едноръкия Мемили го е подкокоросал. Фаят не би дошъл тук по своя воля.

- Кой тогава уби хаджи Сетар?

- Шехмуз, кой друг?

- Чу какво каза капитанът.

- Да. И мисля, че е станало точно както го описа Кемал бей. Първо са скрили антиките в колибата в лозето, после Шех-муз се е разделил с Бекир и е тръгнал към джамията.

- Не е ли твърде рисковано да извършиш две престъпления в една нощ?

- Шехмуз пет пари не дава за риска. Видял е, че нищо не е последвало след кражбата на антиките, и си е рекъл: „Защо да не отида да си разчистя сметките с хаджи Сетар още днес?“

- Кого ще обвинят хората от града според теб? - попита Есра.

- Щяхме да разберем, ако бяхме отишли в града днес.

- Чух, че според някои това се е случило, защото сме дошли ние и сме започнали да разкопаваме Черната гробница.

- Това са приказки на шайката на Едноръкия Мемили и Фаят. Никой друг не би казал такова нещо. Но нашите хора няма да им повярват, защото знаят от какво тесто са замесени Едноръкия Мемили и всички от курса по Коран.

- Няма ли да настояват да прекратим разкопките?

- Кой ще посмее? Нямат толкова кураж. Освен това вие не разкопавате Черната гробница. Копаете на двайсет метра от нея. А и никой не би гъкнал, дори да разкопавахте Черната гробница.

118

- Сигурен ли си? - попита удивено Есра.

- Сигурен съм, разбира се. Уважението и страхопочитанието към Черната гробница е останало в миналото. Сега хората се интересуват само как да печелят пари. Земята тук е в изобилие, всички имат ниви. Затова намерихме толкова трудно работници за разкопките. Никой не иска да се забърква с държавата и да си навлича главоболия.

- Ние държавата ли сме?

- Държавата сте. Нали сте в съдружие с капитан Ешреф? Не бойте се, никой няма да посегне на разкопките.

- Капитанът обаче не смята така…

- Капитанът е особняк, Есра ханъм. Между нас да си остане, но войниците го наричат Лудия Ешреф.

- Не си справедлив към капитана - прекъсна го рязко Есра. -Ешреф бей ни помага много.

Осъзнал, че е оплел конците, Халаф предприе отстъпление:

- Не се ядосвайте, Есра ханъм. Това е информация от втора ръка. Казвам ви само какво чух от войниците.

- Я виж, не знаех, че е време за кафе! - прекъсна нечий глас разговора им.

Застанал на няколко крачки зад тях, Тимъти клатеше глава с престорен гняв.

- Мислех, че сте в леглото. - Халаф стана. - Моля, седнете, веднага ще ви сваря кафе.

Американецът, с една глава по-висок от Халаф, приближи и го потупа приятелски по рамото.

- Шегувах се. Да пийнеш турско кафе след вечеря е добре, но преди лягане няма да те остави да мигнеш.

Халаф се обърна и погледна свенливо Есра.

- Ако нямате други въпроси, ще отида да измия чиниите.

Отчаяното му изражение и подсказа, че е била прекалено

рязка.

- Благодаря, Халаф. Кафето беше много вкусно. Благодаря и за разговора.

119

Белите зъби на Халаф грейнаха щастливо върху загорялото му от слънцето лице. Той взе празните чашки и тръгна към кухнята.

Американецът седна срещу Есра. Правата му кестенява коса бе подстригана възниско, а големите му кадифеночерни очи под изписаните като на жена вежди придаваха безгрижно и цинично, но дружелюбно изражение на лицето му. Късата му брада с цвят на мед, посребрена тук-там, се спускаше от слепоочията до брадичката правеше по-зрял вида на острите му черти в отличен синхрон с циничните искрици в очите му. „Красив мъж“, помисли си Есра. Поведението на Елиф бе лесно обяснимо, по-странно защо нея я привличаше капитан Ешреф, а не Тимъти. Открай време Есра смяташе, че любовта се поражда от потребност. Още при първата им среща усети, че Тимъти не се нуждае от никого. Вярно ли беше обаче? Нима всеки човек не се нуждае от някого, независимо колко е силен? Вероятно, но Тимъти сякаш бе изключение. С него човек можеше да се забавлява, но не и да завърже дълбоки отношения. Ала капитанът Ешреф… О, да, капитан Ешреф… Не разбираше защо го харесва толкова. Разбираше само, че този войник с изморена душа, понесъл изпитанията и превратностите на войната, и въздейства силно и я вълнува. Нямаше обаче време за романтични афери. Важните находки, открити при първите археологически разкопки под нейно ръководство, и предоставяха златна възможност за напредък в кариерата. Би следвало да им отреди първо място. Вярно, но интересът и към капитан Ешреф не намаляваше. „Не се поставяй в центъра на събитията - отекна в главата и гласът на баща и. - Не си в състояние да разрешиш всички проблеми и да бъдеш навсякъде едновременно.“ Навярно проблемът и се състоеше в това, че въпреки привидната си решимост и сила страдаше от дълбока липса на самоувереност. Тя подхранваше желанието и да се доказва, та всички да я смятат за непоклатима и безгрешна.

- Нещо те тревожи, а? - изтръгна я от мислите и изпълненият с любопитство глас на Тимъти. - По това време на нощта обикновено не се заседяваш тук.

120

- Не, няма нищо. Просто харесвам хладния нощен въздух.

- Понякога идва в повече. Внимавай да не настинеш.

- Говориш като местен. Познаваш района по-добре дори от мен, макар да си американец.

- Професор Уайс от „Йейл“ казва, че археолозите нямат родина. „Домът ви е там, където работите“ - това е лайтмотивът му. Преди десет години бях в Ирак. Там беше моята родина. Сега съм тук и това е моята родина.

- Все пак сигурно понякога ти липсва твоята страна.

- Разбира се. От време на време нощем мисля за Ню Хейвън и за летните вечери, които прекарвах със семейството си. Там летните нощи са много горещи. Влажна, задушлива горещина. Случеше ли се хладният океански бриз да стигне до Лонг Айлънд и до градината на двуетажната ни къща, вятърът разклащаше камбанките, накачени от татко по балкона, и те зазвънтяваха сладкогласно. Понякога дори тук чувам нежното им звънтене.

- Семейството ти в Ню Хейвън ли е?

Тимъти поклати тъжно глава.

- За съжаление, и майка ми, и баща ми са покойници.

- Съжалявам.

- Тъгувах много - поклати замислено глава Тимъти. - Но после осъзнах, че не бива да скърбя. Те живяха дълго и щастливо. Баща ми би могъл да загине през Втората световна война, а мама да стане жертва на улични хулигани. Слава богу, и двамата оцеляха. Живяха щастливо заедно, докато майка ми навърши седемдесет и една, а баща ми - седемдесет и пет. Умряха заедно при самолетна катастрофа. Единственото им желание, което не се изпълни, е да прегърнат внуците си.

- Нямаш ли деца?

- Нямам. - След кратко мълчание Тимъти смени темата с по-делови тон: - Прегледах плочките, които ни донесе капитан Ешреф.

- Повредени ли са?

121

- Не сериозно. Напукани са и понащърбени тук-там, но написаното се чете. Поне сме в състояние да го възстановим.

- Радвам се. Страхувах се историята на Патасана да не остане недовършена.

- Едва ли ще остане непълна. Положително ще се появят и другите плочки.

- Още нещо ме притеснява - плочките не са на сигурно място в училищното мазе.

- Опасяваш се да не ги откраднат ли?

- Да, но се тревожа повече, че условията ще ги повредят.

- Няма страшно. Вратата е здрава и е заключена. А и след като са издържали две хиляди и седемстотин години, едва ли ще им стане нещо за няколко седмици. Е, не е мазето на Бейнекската библиотека, макар да е тъмно и хладно.

- Бейнекската библиотека?

- Не си ли чувала за нея? - учуди се Тимъти и гласът му прозвуча не по-малко смаяно от нейния.

- Не съм - отвърна рязко тя, сякаш недоумяваше какво толкова е пропуснала.

Тимъти осъзна, че реакцията му е обидила младата жена.

- Извинявай, не исках да прозвуча като всезнайко. Бейнекската библиотека е много известна, та сметнах, че сигурно си я чувала.

- И къде се намира тази прословута библиотека?

- В моя университет, в „Йейл“. Там се съхраняват много от най-ценните книги и ръкописи на света. Тя е и чудо на модерната архитектура и изпъква сред другите университетски сгради в готически стил. Вместо от стъкло прозорците са от изключително тънък мрамор, за да предпазват книгите и документите от слънчевата светлина. Нивото на влажността и температурата вътре се поддържа от специална апаратура.

- Интересно - отбеляза тихо Есра, впечатлена от описанието.

- Ако дойдеш в САЩ, ще ти я покажа.

- С удоволствие… Нищо чудно плочките на Патасана да предизвикат фурор и от „Йейл“ да ни поканят да им гостуваме.

122

- Защо не? - промърмори замечтано Тимъти, сякаш си представяше бъдещата слава. - Плочките несъмнено ще предизвикат фурор. Кога точно ще се състои пресконференцията?

- Не знам. Зависи от Германския археологически институт. Ще разберем след ден-два. Но първо трябва да преведем плочките.

Тимъти сведе виновно глава.

- Права си, малко поизоставих превеждането. Обещавам утре цял ден да дешифрирам текста.

123

Девета плочка

О, усърдни читателю, ще ти разкажа за най-дълбокия срам и за най-окрилящата радост на ранната ми младост. Ще ти разкажа как юношата, станал жертва на собственото си тяло, падна в безпощадния капан на любовта и как започна да разцъфва гибелната му страст.

Занизаха се безнадеждни тъмни зимни дни и нощи, вятърът, натежал от новогодишните дъждове, затрополи по градските порти. Ала щом ярките лъчи спряха пред прага ни, пепелявоси-вите облаци по небето изтляха и щедрото слънце ни озари отново. Ефрат потече изобилна, житните стръкове се подадоха от земята и дърветата разцъфнаха прелестно. Поройните дъждове бяха измили и пречистили града ни и той се готвеше за нов живот като принцеса преди коронясването.

За разлика от другите празници новогодишните празненства не се провеждаха в двореца, а в малкия едноетажен храм сред плодородните поля отвъд Царската порта.

Най-сетне празненствата започнаха; чувствах се неспокоен и развълнуван. Не мигнах цяла нощ. На другия ден щях да преживея нещо неизпитвано досега - щях да правя любов с жена. Въртях се в леглото до зазоряване. Станах рано и събудих цялата къща. Татко отдаде нетърпението ми на вълнение от настъпването на Новата година. Изкъпахме се и облякохме най-красивите си дрехи. Тази година отново щях да стоя до татко както през предишните три.

Пристигнахме в двореца. Всички бяха заети с приготовления за празненството. Царят и царицата се бяха събудили рано-рано. В залата, украсена за тържеството, членовете на Панку, Съвета на благородниците, сред които аз и баща ми, и придворните чакаха царят и царицата да облекат пищните си роби, но те се бавеха.

Най-сетне царят и царицата излязоха от покоите си, облечени както подобава на сана им. Пред тях вървяха двама прислужници и един страж. Излязоха от двореца и ние ги послед-

124

вахме. Прекрачиха портата, а музиканти в червени роби заеха местата си от двете им страни и шествието тръгна. Музикантите засвириха, божествените певци запяха и затанцуваха. С уверена усмивка на лицето нашият цар Пизирис наблюдаваше танцьорите и крачеше бавно. Ние, благородниците, го следвахме. Зад нас се движеха придворните, понесли телета, овце, вино и храна за жертвоприношение на боговете. Накрая се редяха обикновените хора. Пъстроцветният ни весел парад мина през Царската порта и пое към малкия храм сред плодородните поля.

В храма главният жрец Валвазити посрещна царя и царицата. После произнесе приветствени молитви и заедно с другите жреци и музикантите влезе в храма. Които останаха в градината, продължиха да пеят. Двама придворни със стомни приближиха до царя и царицата. След като си измиха ръцете с донесената им вода, царят и царицата влязоха в храма. Неколцина благородници, включително аз и татко, ги последвахме. Щом пристъпихме вътре, жрецът Валвазити даде знак на другите жреци да запеят. Царят и царицата се поклониха почтително на боговете и седнаха на трона, а ние застанахме от лявата им страна с приведени глави. Щом песнопението секна, главният дворцов готвач влезе с вкусно изпечено месо, приготвено за жертвоприношение. Остави месото на свещените места в храма - в огнището, пред прозореца и до входа. После взе свещения съд с форма на лъв и поднесе виното в него на царя. Царят докосна виното с пръсти и главният готвач го принесе в дар на боговете.

Започна следващата част от церемонията. Царят и царицата станаха от трона и се поклониха на боговете. Музикантите и певците излязоха от храма. Внесоха вътре царските символи -закривен жезъл и златно копие. Царят взе жезъла и заедно с царицата отново седнаха на трона. Пак измиха ръцете на седналите царски височества. Внесоха в храма и свещената маса, отрупана с храна. Придворните започнаха да си подават самун хляб от ръка на ръка, докато хлябът стигна до главния придво-

125

рен. Той го разчупи на две половини. Двете половини тръгнаха отново от ръка на ръка, докато излязоха извън храма.

Музикантите засвириха, но не пееха. Изпълняваха само мелодии с инструментите си. Раздадоха храна и вино. Царят и царицата се изправиха, вдигнаха наздравица за боговете и свещената гощавка започна. Свещената маса бе отрупана с изкусителни храни и напитки - плодове, събрани от бреговете на Ефрат, овче и говеждо месо, дивеч, риба, изтънчени вина, бира, бял хляб и всичко, което може да си представи човек. Щом всички утолихме глада и жаждата си, главният жрец Валвазити ни даде знак да се изправим.

Цар Пизирис стана от почетното място на масата и каза: „На това празненство се нахранихме до насита и утолихме жаждата си в чест на бога на бурите. Благодарим му от сърце. Нека никога не ни лишава от закрила. Молим го да ни дари със здраве и да ни помага да побеждаваме враговете си. Нека с негова подкрепа държавата на хетите да възстанови някогашната си сила и слава. Нека властваме над четирите посоки, над цялата земя. Нека всички, които живеят по бреговете на Ефрат, да мълвят нашето име и да разнасят славата ни по света“.

Наблюдавах внимателно и забелязах как в очите на Пизирис просветва алчност, а гласът му трепери от амбиция. Татко също го забеляза и сведе глава пред неутолимата жажда за власт на този млад владетел.

Щом царят привърши речта си, песнопенията започнаха отново. След като приключиха и те, хората сведоха глави да изразят почитта си пред царя и царицата и се разотидоха. Царят и царицата излязоха последни от храма. За жалост, с татко бяхме длъжни да се върнем с тях. Отдавнашна традиция повеляваше дворцовите служители - до един - да следват царя и царицата до самия край на церемонията.

126

Десета глава

Тази сутрин всички от археологическия екип се събудиха преди изгрев-слънце. Далечният призив за молитва, носещ се от селото надолу по пътя, придаваше на атмосферата меланхолична, загадъчна нотка. Пръв бе станал Халаф. Вече бе сварил чай, стоплил вода за кафето на чужденците и сложил масата за закуска. Бернд и Тимъти пристигнаха преди другите. Тимъти носеше вчерашните си дрехи; днес нямаше да ходи на разкопките, а Бернд, обръснат, бе нахлупил широкополата си шапка в цвят каки. Въпреки насмешките на колегите си - „Същата шапка е носел Хуго Винклер през 1906-та при първите хетски разкопки в Боазкьой“ - германецът не излизаше без нея, защото смяташе, че го предпазва от жежкото слънце. След Тимъти и Бернд дойде Есра. Двамата чужденци и се усмихнаха учтиво. Преди тримата да успеят да продумат, Кемал, Мурат и Елиф също се появиха. Теоман го нямаше никакъв.

- Още ли не се е събудил? - попита Есра.

Кемал запази мълчание; снощният му разговор с Елиф явно не бе протекъл добре.

Отговори и Мурат:

- В тоалетната е. Отърча натам, преди да си измие лицето.

Тимъти се усмихна шеговито.

- Не съм изненадан. Хубавичко си похапна снощи.

Всички се засмяха, само Кемал и Елиф останаха сериозни.

Есра си помисли: „Тези двамата ще ни създадат проблеми“.

- Някой иска ли яйца? - попита Халаф, носейки към масата поднос със сирене.

- Какви ти яйца? - заяде се Кемал. - След час ще врим и кипим тук. Ще получим алергия от яйцата. Да ни разболееш ли искаш?

- Но господин Бернд каза, че не може да закусва без яйца -защити се Халаф.

Бернд се извърна бавно и изгледа самоуверено Кемал.

127

- Вярно е. Ако не хапна яйца сутрин, се чувствам гладен. Но не какви да е яйца, а пържени яйца с шунка.

- Яйца и шунка? - разкриви лице Кемал и посочи към храната на масата. - Два вида сирене, черни маслини, паста от зелени маслини, масло, мед, гроздова меласа, домати, краставици, зелени чушки… Не ти ли е достатъчно, Бернд?

- Хората във всяка страна закусват различно - отвърна Бернд. - А и ние не ядем маслини и сирене като вашите.

- Не ядете сирене? - смая се Мурат.

- Ядем, но нарязано на тънко швейцарско сирене с мармалад и кроасани. Аз обаче предпочитам яйца с шунка.

- Но това е нездравословно - възрази Кемал.

- Според мен е много здравословно - отсече Бернд. - Една руска поговорка гласи: „Изяж закуската сам, обядвай с приятели, а вечерята дай на врага си“.

Очите на Мурат се плъзнаха към Тимъти.

- Тимъти, човече - обърна се към него, все едно бяха стари приятели, - ти защо не придиряш? Чувал съм, че само корн-флейкс задоволява американците на закуска.

- Дезинформирали са те. Ядем и бъркани яйца с шунка. Но напоследък ям каквото има.

- В иракската пустиня трудно се намира шунка, а? - подкачи го Мурат.

- Вярно. Но, както виждаш, не се намира и в Турция.

- И това е добре - намеси се Кемал със сурово лице. - Иначе щяхме да се застояваме по цял ден в тоалетната като Теоман.

- Е, понеже няма шунка и яйца, няма и проблем - заключи Тимъти.

Отговорът му, съчетан с умората им в този ранен час, сложи временно край на разговора - докато Теоман не се върна от тоалетната.

- Едната ти гума е спукана - обяви той. - Тук е опасно. Не те съветвам да караш колело нощем.

- Но аз не съм карал колело снощи! - възкликна удивено Бернд.

128

- Случват се такива работи - обади се Тимъти. - Понякога гумата спада сама.

- Забрави колелото и виж себе си, братко Теоман - пошегува се Мурат. - Помислихме, че си паднал в дупката.

На Теоман му бе дошло до гуша от закачките на младия студент, но не издаде чувствата си.

- Думите ти доказват само, че остарее ли вълкът, става плячка на кучетата - отбеляза лаконично той.

Приглушен смях посрещна коментара му и понеже Мурат замълча, темата приключи.

Есра изглеждаше отнесена. Още от снощи обмисляше думите на Халаф. Възможно ли бе младият готвач да е прав? Дали доволните от живота местни жители бяха спрели да вярват в пророчества и суеверия? Или Халаф се опитваше да задържи екипа тук, опасявайки се да не си загуби работата, ако си тръгнат? Щеше да види как се държат местните работници на разкопките и да прецени дали Халаф е прав, или греши. Не беше сигурна обаче, че те изобщо ще дойдат на работа днес. Ако смятаха, че разкопките са виновни за случилото се, нямаше да се появят повече. Обикновено пътуваше с джипа до разкопките, но този път реши да се качи във вана, който вземаше работниците. Забележеше ли някакви признаци за колебание у тях, щеше да се постарае да ги убеди, че разкопките нямат нищо общо със злощастното събитие.

След кратката закуска Теоман и Кемал приготвиха оборудването за разкопките и всички се качиха в джипа. Щеше да шофира Кемал и понеже Елиф не искаше да се вози при него, предпочете да седне при Есра във вана, чийто шофьор щеше да е Мурат. Кемал откликна на необичайния ход на приятелката си с видимо напрежение, но замълча. Включи рязко двигателя на джипа и потегли безмълвно към древния хетски град. Пътниците във вана зачакаха Халаф, докато приготвяше закуската за разкопките и товареше храната и посудата в колата.

После ванът бързо пое по пътя. Околността бавно изсветля-ваше. Слънцето още не бе изгряло, но хапещият студ и тежката

129

мъгла над Ефрат чезнеха лека-полека с оттеглянето на мрака. Щяха да вземат работниците от каменния мост над пресъхналото речно корито на завоя на километър от училището. Всяка сутрин работниците ги чакаха търпеливо под голямото крушово дърво точно до моста. Наеха десет души от две села, и то само благодарение на хаджи Сетар - бедни селяни, но всички имаха ниви, макар и малки. Четирима ги осведомиха от самото начало, че ще напуснат разкопките, щом стане време да берат памука. Есра прецени, че дотогава работата им ще е намаляла и при необходимост ще наемат работници за по ден-два. След смъртта на хаджи Сетар обаче едва ли някой от града щеше да се съгласи да работи за тях, да не говорим, че съществуваше опасност да загубят всичките си помощници.

Седнала до Мурат, Есра не отлепяше очи от шосето. Вдишваше дълбоко от цигарата си и мислеше дали работниците ще ги чакат под дивото крушово дърво. Безпокойството и не стихна, докато не свърнаха на завоя и не видя закръгления Махо, отговорника на работниците.

- Дошли са - промълви тя. - Халаф беше прав. Дошли са.

- Защо? Защо да не дойдат? - учуди се Елиф, че Есра е изненадана от появата им.

Сънените и очи изгледаха объркано ръководителката на екипа. Вместо отговор Есра кимна с глава към групата:

- Всички са тук. И десетимата.

Впил поглед в шосето, Махо ги чакаше, а другите работници бяха клекнали под дървото. Само Шъхлъ се бе облегнал на дебелия ствол. Всички пушеха. Димът от цигарите им се процеждаше нагоре през тъмните клони на дивата круша и чезнеше в голямата и пазва.

- Приличат на ято гъски - отбеляза Мурат. - А Махо им е главатар - на една стъпка пред ятото, оглежда района и се пита къде да потърсят храна.

Елиф се подсмихна, но лицето на Есра остана сериозно.

- Лошо сравнение. Не са гъски, а хора.

130

Мурат не се опита да се защити. Задоволи се да се под-смихне като Елиф.

Работниците се раздвижиха още щом забелязаха вана. Изправиха се и тръгнаха към моста. Докато колата отби край шосето, те дръпнаха за последно от цигарите и хвърлиха угарките в сухото речно корито, обрасло от двете страни с розови и жълти олеандри. Двама от по-младите - единият мургав, а другият тъмнокос, но с по-светла кожа - изгледаха жените във вана и едва успяха да скрият жадните искри в очите си. Освен известно любопитство, породено от необичайното присъствие на Есра в колата, другите ги погледнаха както винаги - естествено и с уважение. Вратата на вана се отвори и всички начело с Махо се спуснаха едновременно да влязат.

- Селямалейкум - поздрави той, намъквайки едрото си тяло през вратата.

- Алейкумселям, Махо - отвърна му Есра.

Вече бе свикнала да ги поздравява така. Махо седна до Есра, а останалите се заблъскаха, къде на шега, къде на сериозно, настанявайки се на задните седалки. Ванът потегли и Махо се обърна към Есра:

- Има ли нещо, Есра ханъм, та сте дошли да ни вземете?

Тя се опита да запази спокойствие.

- О, не, няма нищо, Махо. Всеки ден пътувам с джипа. Днес реших да се повозя с вана за разнообразие. Вие как сте?

- Как мислите? - възкликна Махо и изгорялото му, изсъхнало от слънцето лице се сбърчи тъжно. - Чухме за хаджи Сетар. Отчаяни сме.

Есра въздъхна дълбоко.

- Да, новината натъжи и нас. Хаджи Сетар беше много добър човек.

- Като светец - обади се един от работниците. - Като Робин Худ.

- Много праведен мъж - додаде друг. - Никой не го е чувал да нарежда на някого какво да прави.

131

- Кой според вас го е сторил? - попита Есра, опитвайки се да разбере какво мислят работниците за престъплението.

- Някой, който не е тукашен - отговори решително Махо. -Никой местен не би убил хаджи Сетар.

На Есра и се стори, че обвиняват археологическия екип за случилото се, и понечи да попита какво означават думите му, но Шъхлъ я изпревари:

- Който го е убил, е прокълнат дявол. Човек не би могъл да извърши такова нещо.

- Ако открия убиеца на хаджи Сетар, ще го удуша с голи ръце - промърмори един от младите работници.

- Който убие престъпника, ще отиде на небето - уточни друг.

- Така каза Абид ходжа на погребалната церемония вчера. Да ликвидираш убиеца на хаджи Сетар е свещен дълг.

- Полицията залови Шехмуз - подметна Есра, за да проучи мнението на работниците по този въпрос.

- Онзи задник Шехмуз не може да извърши такова нещо -отсече Махо. - Сбъркали са. Някой отвън е виновен.

- Как така отвън?

- Според Касим сирийците стоят зад това.

- Кой Касим?

- Контрабандистът Касим. Собственикът на кафенето със стъклената витрина на пазара. Преди да сложат мините, пресичал границата два пъти дневно. Отказал се от тази работа, когато сложили мините, но познава много добре другата страна на границата. Познава всички в Халеп19. Хората и от двете страни на границата го обичат и уважават.

- Прочут е с горещата си кръв - промърмори благоговейно един от младежите.

- Робин Худ - уточни работникът, описал по същия начин хаджи Сетар. - Когато беше контрабандист, от всеки пет спечелени лири даваше три на бедните.

19 Халеп (тур.), Халеб (ар.), Алепо (бъл.) - град на територията на днешна Сирия. - Б. пр.

132

- И сега е такъв - добави хилавият мъж, свит в ъгъла на задната седалка.

- Всеки ден по време на рамазана раздава безплатна вечеря.

- Защо Касим подозира сирийците?

- Как защо? - изръмжа Махо. - Защото им спряхме водата. Натам течеше десет пъти повече вода, преди да построят язовира. Все едно им прерязахме вените.

- Добре де, но нали държавата е построила язовира? Какво общо има хаджи Сетар с това? - намръщи се Есра.

- Сирийците не правят разлика между държавата и хората. Разсъждават така: „Щом сте ни причинили зло, ние пък ще бутнем от минарето най-добрия, най-светия ви мъж за урок на другите“. Искали са да сплашат правителството.

Макар да не съзираше истина в детинските им изводи, те донякъде я успокоиха, защото явно никой не смяташе, че инцидентът е свързан с проклятието на Черната гробница или нещо подобно. Реши изобщо да не повдига темата, когато Шъхлъ се обади притеснено, сякаш да я обори:

- Вчера на погребението Абид ходжа каза, че инцидентът се дължи и на разкопаването на Черната гробница. Рече: „Не е правилно да се тревожат гробовете на светците“.

Махо се обърна назад и го изгледа гневно. Отначало Шъхлъ се опита просто да отвърне очи, но накрая се предаде и отпусна глава. Във вана се възцари мъртвешка тишина. Никой не продумваше. Вслушана в бученето на двигателя и трополене-то на инструментите при всяка грапавина на черния път, Есра разбра, че работниците вече са обсъждали въпроса помежду си. Явно бяха решили да продължат да работят на разкопките въпреки възраженията на Шъхлъ. Запита се дали и други работници споделят мнението му. Дори да имаше съмишленици, явно бяха малцинство. Всъщност дори Шъхлъ, въпреки внушенията на Абид ходжа, не изглеждаше категоричен. Все пак бе дошъл, не бе побягнал от разкопките. Затова Есра реши, че най-добрата защита е нападението.

133

- Вижте, приятели - подхвана тя. - Не знам какво мисли Абид ходжа, но смъртта на хаджи Сетар няма нищо общо с никакво проклятие. Вие участвате в разкопките. Не сме разместили нито един камък от Черната гробница, знаете го. Напротив - разчистихме я. Видяхте го със собствените си очи.

Във вана се надигнаха одобрителни гласове.

- Да, вярно е. Онзи Тимъти и германецът със студените очи, дето ги наричат неверници, дори те боядисаха собственоръчно гробницата отвън! - възкликна един.

- Никой не се е грижил толкова добре за Черната гробница -подкрепи го друг.

- Забравете тези врели-некипели, Есра ханъм - обади се Махо. - Абид ходжа повтаря думи на невежи хора. Да беше дошъл да види Черната гробница, та да разбере истината.

- Но ти не каза така на ходжата - вметна Шъхлъ и тутакси съжали.

Махо се обърна назад и го изпепели с поглед.

- Да се скараме ли искаш? - попита го на кюрдски. - Против волята си ли дойде, а? Не сме те молили да идваш. Ако пожелаеш, ще спра вана и ще слезеш.

Шъхлъ не отговори. Сведе отново глава, но Махо още не бе излял гнева си.

- Ако ще идваш, идвай - продължи той. - Недей да мътиш водата. Тук сме, за да припечелим нещо. Скъпият ти ходжа не се бои за прехраната си, защото всеки месец си получава заплатата от държавата и по цял ден мързелува. Ама ние ще гладуваме, ако не работим. „Работата е най-великата форма на богопочи-тание.“ Така са проповядвали Пророкът и светецът, погребан в Черната гробница. Къде тогава е проклятието?

Макар от речта на отговорника на работниците да разбра само думите „Черната гробница“, Есра долови смисъла и по жестовете и интонацията му. Махо продължи да мърмори недоволно на кюрдски по целия път до разкопките и само от време на време се обръщаше към Есра:

- Извинете ни, ние сме прости хорица.

134

Думите на Махо я успокоиха. През предното стъкло на вана, лъснато от Халаф до блясък предишната нощ, тя видя порутените стени на древния град и сърцето и заби развълнувано, все едно се връщаше в Истанбул след дълго пътуване.

135

Десета плочка

Щом церемонията приключи и царят и царицата влязоха в двореца, сладостно вълнение изпълни сърцето ми. Помолих татко за разрешение да си тръгна, получих го и веднага се запътих към храма. Докато минавах край дългите стени, украсени с барелефи, за миг очите ми се спряха върху изображението на Голата богиня, обвила гърдите си с длани. Краката ми по своя воля забавиха ход. Похотливи мисли обсебиха ума ми, пред очите ми се занизаха срамни образи. Усетих как лицето ми се стопля и бързо се отдалечих от барелефа, ядосан от непристойните мисли, обзели ме при вида на Голата богиня. Преди да изкача широките стъпала към храма, пазени от двете страни от двуглави сфинксове, сведох глава и долепих лице до земята. Застанах задъхан пред високата порта на храма. Не възнамерявах обаче да чакам - влязох веднага. Обзе ме чувството, че съм чужденец в този храм, в който бях идвал толкова пъти; попаднах сякаш на напълно непознато място, сред напълно непознати хора. Скрих се зад една от големите колони, за да не ме видят храмовите служители в такова състояние, и зачаках вълнението ми да отшуми. В същия момент забелязах барелефите на бога на бурите Тешуб, съпругата му, богинята на слънцето Хепат, и богинята Купаба да се взират в мен. Изглеждаха като живи. Слънчевите лъчи, струящи през прозорците, ги огряваха и ми се струваше, че могъщите господари се опитват да ми кажат нещо с очите си, окъпани в светлина. Навярно не одобряваха каквото се канех да направя. Навярно бях длъжен да чакам баща ми да ми намери подходяща съпруга, за да задоволя изгарящото ме любопитство, което изпълваше всеки мой ден и всяка моя нощ с непосилен копнеж, и да утоля непрестанното желание, разяждащо тялото ми. Това ли се опитваха да ми кажат застиналите лица на моите господари, истинските притежатели на съществото ми? Все пак в този град никой закон не задължаваше младежите да спят с храмовите проститутки. Колкото повече гледах лицата на нашите създатели, толко-

136

ва по-бързо се стопяваше смелостта ми. Тъкмо започвах да се убеждавам, че е най-добре да се върна у дома, когато някой ме докосна по рамото. Обърнах се и се озовах лице в лице с главния жрец Валвазити, все още в церемониални одежди.

„Какво правиш тук, млади Патасана? - попита ме и колебанието ми как да отговоря, съчетано с изражението ми, показаха ясно на главния жрец защо съм там. - Дошъл си да правиш любов с храмовите проститутки?“, намръщи се той.

Не знаех какво да кажа. Сведох глава, за да отбягна гневния му поглед. Главният жрец продължи да ме хока:

„И се срамуваш от този свещен ритуал! Срамуваш се да приемеш даровете и саможертвата на тези жени, които почитат богинята ни, предлагайки телата си.“

Колкото повече говореше, толкова по-силно ми се искаше земята да се разтвори и да ме погълне.

„Поведението ти издава невежество, но ти прощавам, понеже си млад. Няма нужда да се срамуваш, никой няма да те осъди. Богинята Купаба също иска да правиш любов с една от жените, които и служат. Изчисти срама от лицето си, страха от сърцето си и ме последвай, млади Патасана“, заключи той.

Тръгнах мълчаливо след него. Минахме край нашите богове и в дъното на просторната зала свърнахме в тъмен коридор с високи тавани, осветен от маслени лампи, окачени пред всяка стая. Тиха музика долиташе незнайно откъде и в съчетание с приятния аромат на тамян създаваха свят на сънищата. Ала обзелата ме тревога не ми позволяваше да прекрача в него. Главният жрец спря и ми посочи третата врата.

„Влез и чакай. Ще те изберат.“

Без да продумам, без дори да го погледна в лицето, аз се поклоних почтително и влязох в стаята.

Вътре нямаше никого. Музиката, която звучеше в коридора, се чуваше и тук и въздухът също бе натежал от аромата на тамян. До дясната стена имаше голямо легло, покрито с веза-на завивка. Сръчни ръце бяха избродирали изящно папратите по брега на Ефрат, птиците, прелитащи над водата, и рибите,

137

плуващи в нея. Пристъпих вътре и останах прав, несигурен какво да правя. После откъм коридора чух да се приближават стъпки. Седнах уплашено на леглото. Не след дълго вратата се отвори. Влязоха две жени с открити лица, но снежнобели роби скриваха телата им от главата до петите. Жените се усмихнаха почтително и ме поздравиха. По увереността им личеше, че са опитни храмови проститутки, добре обучени в любовните игри. Приближиха се и тогава зад тях забелязах трета жена, която се свенеше да се покаже. Двете жени отпред отстъпиха встрани и аз я видях по-ясно. Преди обаче да успея да я огледам добре, дали заради обаятелната и свенливост, заради светлината, озарила стаята, или заради изяществото и, стоплящо най-дълбоките кътчета на душата на наблюдателя, небесната и прелест ме заплени. Главата и бе сведена ниско. Черните и коси се спускаха по бялата роба, покриваща стройното и тяло. Тя повдигна леко глава и тъмнокафявите и очи ме погледнаха срамежливо, колебливо, като очи на кошута. Още при първия поглед тези топли очи ме пронизаха до самата сърцевина и аз разбрах, че пред мен стои първата ми любов, жената, която ще промени живота ми. Изпълнен с вълнение, страх и радост, аз изопнах рамене и вдигнах глава.

138

Единайсета глава

Двамата войници скочиха радостно на крака и тръгнаха към Есра. Разтреперани от страх и студ, цяла нощ бяха стояли на пост сред руините на древния град, издигащи се като зловещи призраци в мрака. Когато към полунощ вятърът задуха по-силно, процеждайки се със стенания през клоните на благоуханната дива маслина в подножието на Черната гробница, те отстъпиха назад сред отломките на двореца и започнаха да се молят утрото да настъпи по-бързо и да ругаят командира си, Лудия Ешреф. За щастие, вятърът стихна, мракът се разпръсна и джипът на археолозите се появи на тясното шосе, обвито в сивия светлик на зората. Войниците забелязаха колата, зарадваха се, че спасението им наближава, и бързо се заспускаха по хълма. Пръв от джипа слезе навъсеният Кемал. За тяхно разочарование съобщи, че ръководителят на разкопките е в друга кола, и те продължиха да чакат, ругаейки под нос. Ако зависеше от тях, щяха да си тръгнат незабавно, ала командирът строго им заповяда да не напускат мястото, преди да разговарят с Есра ханъм. Още един мъж бе вперил поглед в шосето - охранителят на разкопките Село. Пристигна почти едновременно с джипа и зачака Есра, унизен, задето не е изпълнил задължението си. След половин час ванът с Есра пристигна. Село и двамата войници я посрещнаха пред вратата на автомобила. Двамата войници изпревариха Село и в един глас обясниха на Есра желанието си да се върнат в полицейското управление. Тя им предложи да останат за закуска, но след отказа им разпореди на Мурат да ги откара до управлението. Макар и не особено доволен от поставената му задача, младият мъж се подчини и тръгна да закара до града войниците, изтощени от напрегнатата безсънна нощ.

След като Есра се погрижи за войниците, Село реши, че е дошъл неговият ред.

- Моля ви за прошка, Есра ханъм!

Есра погледна сериозно възрастния мъж пред нея.

139

- Не постъпи както трябва, Село. Назначихме те да пазиш разкопките, а ти ги предаде в ръцете на крадците.

- Нямах никаква представа, кълна се… - опита се да обясни Село. - Мемили е виновен за всичко. Излъга ме проклетникът!

- Ами ако и някой друг те излъже?

- О, не, няма да се повтори. Веднъж сглупих. Втори път няма да ме подведат.

Разкаянието на възрастния мъж трогна Есра.

- Допусна сериозна грешка - смутолеви объркано тя, - но няма да те уволня.

Село и се усмихна благодарно, показвайки и малкото си останали зъби, до един пожълтели от тютюна.

- Аллах да ви благослови.

- Но ако още веднъж напуснеш разкопките без разрешение или допуснеш някого тук…

- Кълна се, кълна се в живота на новородения си внук, няма да се повтори! Не само хората на Едноръкия Мемили, от днес нататък тук няма да припари дори овца на глух овчар…

Очевидно смяташе да продължава в този дух, но Есра го прекъсна:

- Добре, Село, занапред внимавай повече.

Село замълча, но благодарната усмивка не слезе от устните му. Решила, че вече са изгубили достатъчно време, Есра тръгна право към древната библиотека. Искаше да разбере какви щети са нанесли Шехмуз и приятелите му на разкопките. Следвана по петите от колегите си, тя пое по каменистата земя, мина през отломките от стената и се насочи към руините на библиотеката. Клекна на пода на двореца, осеян с чакъл и парчета глинени тухли, и започна да оглежда пораженията.

Шехмуз и Бекир бяха копали в квадрат 5Д, който археологическият екип тъкмо бе започнал да проучва. Накрая бяха прикрили майсторски изкопа. Не беше лесно обаче да се заблуди тренирано око; всеки опитен археолог би разбрал от пръв поглед къде са копали иманярите, защото там земята бе по-тъмна и по-рохка. Пораженията не изглеждаха сериозни. Крадците не

140

бяха успели да намерят тук нищо освен плочките и бяха изоставили библиотеката. Статуетките на жената и сърната, огърлицата и бокалът явно бяха изкопани от друго място. Есра се запита къде ли са ги намерили. „Най-вероятно в храма“, помисли си. Но откритието и не я развълнува особено, защото плочките на Патасана бяха по-ценни от всички неоткрити храмове и всички заровени съкровища на света.

- Тези момчета копаят по-внимателно от нас! - възкликна Кемал, коленичил до Есра.

- Браво на тях! - обади се Есра. - Не са нанесли сериозни поражения.

- Не разбирам откъде са се научили да копаят систематично като нас.

- От археолозите, естествено - отговори Есра и се изправи. - Халаф твърди, че Едноръкия Мемили кара хората си да работят на разкопки, та да усвоят правилните техники.

- Ама че хитри лисици! - смая се Кемал и погледна към Елиф, но тя се направи, че не го вижда.

- Да се залавяме за работа! - подтикна ги Есра, хвърляйки око към порозовялата светлина на небето. Обърна се към Бернд: - Вие разкопавайте библиотеката. Ние с Теоман ще проверим храма.

Бернд привика екипа си, а другите работници се отправиха към храма с Есра, Теоман и Кемал. След няколко метра Есра се обърна и извика на Елиф, която се помайваше край Бернд:

- Няма ли да дойдеш?

- Ще направя няколко снимки тук - отвърна младата жена и извади фотоапарата си от чантата. - За съдебния процес.

- Добре, но не се бави. Ще ни трябват и снимки от другите места, където са копали иманярите.

Докато Есра и колегите и стигнат до храма, екипът на Бернд вече се бе заловил за работа.

Руините на древния град се простираха на няколко километра околовръст. Източната и южната част на града граничеха с Ефрат, а северната - с речно корито: навремето оттук в голяма-

141

та река се бе вливала кристално чиста вода, но понастоящем теренът представляваше блато. На запад градът граничеше с асфалтовото шосе. За разлика от околните поля, местността с руините бе осеяна със сухи бурени. Капителите на колоните - базалтови камъни с издълбани в тях йероглифи, - стърчащите останки от порутена арка, стотиците глинени тухли и мраморните късове сред полюшваната от вятъра жълта трева продължаваха да устояват на времето като упорити свидетели на отминал живот. Ала неоспоримото доказателство за съществуването на града бяха останките от двореца, библиотеката и храма в крепостта, кацнали върху върха на хълма край Ефрат.

Археологическият екип бе започнал да разкопава първо библиотеката и храма. За разкопките на библиотеката отговаряше Бернд, а на храма - Теоман. Кемал изпълняваше функцията на полеви директор. Мурат, момчето за всичко, получаваше всякакви задачи, а Елиф водеше записки, когато не снимаше. Есра ръководеше всички, даваше указания, разпределяше задълженията и следеше разкопките да не се отклоняват от общия график и план. Щом откриха плочките на Патасана обаче, Есра съсредоточи вниманието си върху библиотеката. От хетските плочки, намерени в Хатуша, и от асирийските източници, открити при разкопките в Ниневия, знаеше, че в този град е имало богата библиотека. Ала, честно казано, никога бе предполагала, че ще се натъкнат на текстове като тези на Патасана. Откриеха ли всичко, написано от него, не само щяха да разполагат с най-древните неофициални исторически документи, намерени досега, но и да предоставят на историците и археолозите неоценима възможност да научат подробно какво се е случило с този хетски метрополис, завзет от асирийците през 705 г. пр.н.е. Затова, докато вървеше към храма да провери пораженията в този участък, от ума и не излизаха неоткритите плочки на Патасана.

На около стотина метра надолу по хълма се спускаше главният път. Той свързваше двореца и храма и него хетските царе бяха използвали за празнични шествия. Някога украсени

142

с красиви барелефи, сега стените и другите руини край пътя се бяха превърнали в свърталище на гущерите. Есра и колегите и стигнаха до храма и установиха, че за разлика от библиотеката тук не личеше от пръв поглед откъде иманярите са откраднали находките. Наложи се да оглеждат сантиметър по сантиметър храма с непокътнато стълбище, но с порутени и погребани колони и дебели каменни стени. След час търсене най-сетне откриха, че иманярите са копали на съвсем неочаквано място - в градината на храма, до основите на рухнала стена на десет метра от сфинкса, от който бе запазена само задната част.

И понеже в библиотеката Шехмуз и Бекир бяха прикрили вещо следите си след разкопаването на находките, ако не знаеха, че мястото е плячкосано, археолозите никога нямаше да забележат разкопаното място.

Есра и Теоман коленичиха и запрокарваха длани по земята, сякаш да разберат какво се крие долу и да разгадаят какво е станало. Кемал, петима работници и Елиф, присъединила се току-що, стояха около тях и мълчаливо очакваха да ги осведомят какво се е случило. Размачквайки пръстта в шепа, Есра вдигна глава и погледна към Теоман:

- И ти ли си мислиш същото?

- Да, струва ми се.

Кемал не разбираше какво говорят и промърмори недоволно:

- Защо не споделите мислите си, та да узнаем и ние тайната?

- Мисля, че стоим точно над оброчището - обясни въодушевено Есра.

Кемал обаче, обсебен изцяло от мисли за Елиф, продължи да недоумява.

- Как стигнахте до това заключение?

- Лесно - отвърна Есра. - Щом от едно място са изкопани три находки, значи има още.

Елиф веднага насочи фотоапарата си към въпросното място и започна да снима.

143

- А защо да не е домът на богат човек например? - възрази Кемал.

- До стълбището на храма?

- Съгласен съм с Есра - намеси се Теоман. - Залата за жертвоприношения не може да се намира нависоко, защото в нея са донасяли тежки предмети - животни като сърни и свине, големи бурета с вино и зехтин. До нея трябва да се стига лесно.

Доводите на приятеля му звучаха логично, но Кемал не отстъпваше:

- Няма как да сме сигурни, преди да разкопаем.

- Какво? Да оставим центъра на храма и да започнем да копаем тук? - промърмори Теоман.

- Да не прибързваме - намеси се Есра, стана и изтупа праха от дланите си. - Тази вечер ще обмислим пложението и ще решим. Не е редно да си променяме плановете ей така.

Теоман въздъхна облекчено.

- Напълно си права - съгласи се той. - Не бива да сменяме безогледно местата, които проучваме.

Кемал не възрази.

- Добре - заключи Есра. - Да се залавяме за работа. Вече изгубихме много време.

Теоман събра работниците и тръгна към храма, а Кемал се извърна, изгледа Елиф и ги последва. Есра забеляза изражението му - смесица от гняв и обида. Реши да извика Елиф, но младата жена я изпревари и тръгна мълчаливо с екипа. Елиф също виждаше колко унило крачи Кемал след другите, но продължи да го пренебрегва. Раздразнена от поведението и, Есра не се сдържа и я попита:

- Колко ще продължи това?

- Почти приключих - отвърна Елиф, сметнала, че става дума за снимките.

- Имам предвид разпрата ви с Кемал.

Елиф свали фотоапарата. Стрелна с поглед Кемал, вече по-отдалечил се от тях.

144

- Съвсем е излязъл от релсите. Обсебващ е. Ревнува ме от всеки, с когото прекарвам времето си.

- Но и ти му даваш поводи да ревнува.

Реакцията на Есра - неин шеф и приятелка, стъписа Елиф и тя погледна втрещено. Опита да се защити:

- Не знаеш какво става…

- Снощи видях достатъчно. Подведе го, а му бе обещала да дойдеш. Чака те часове наред.

- Добре де, вчера сбърках - призна Елиф, ядосана от вмешателството на Есра. - И се извиних. Но той не миряса.

- Чудя се как ли щеше да постъпиш ти на негово място.

Елиф се надяваше Есра да я подкрепи, а сега излизаше, че

сякаш застава на страната на Кемал.

- Отнася се с мен като с недвижимо имущество; все едно принадлежа единствено на него. Но аз имам свой живот.

- Не казвам, че одобрявам поведението на Кемал, но е редно и ти да си по-внимателна.

- Внимателна съм, но не му е достатъчно - прекъсна я Елиф с напрегнат глас, който се извисяваше все по-гръмко. -Където и да отида, накъдето и да погледна, каквото и да облека, все съм виновна за нещо. Какво да направя?

Усетила напрежението у Елиф, Есра смекчи тона:

- Не бива да се тормозите. Това вреди и на вас, и на…

Преди да успее да изрече „и на другите край вас“, Елиф я

прекъсна.

- И на разкопките, нали? - процеди тя през зъби.

Очите на двете жени се срещнаха. За пръв път, откакто се бяха запознали, Елиф поглеждаше Есра предизвикателно.

- Мислиш само за разкопките. За нищо друго. Ами хората, с които живееш, приятелите ти? Техните грижи, техните тревоги?

Есра я слушаше, изумена от обвинителния и тон.

- Археолозите трябвало да са и психолози, нали така разправяше. А не намираш време дори да поговориш с мен. Твърдиш, че сме приятелки, но това са само приказки…

145

Думите на младата жена звучаха остро като ножове и нараняваха. И най-важното - бяха истина. Есра никога не бе изслушвала тревогите на Елиф и не бе споделяла своите с нея. Беше я критикувала, поучавала, поздравявала, но само по отношение на работата. Спомни си как се бяха запознали. Елиф седеше в стария фотьойл пред скромното бюро на Есра в тесния и кабинет и и обясняваше, че е студентка по фотография, но се интересува и от археология. Искала да се включи в екипа на Есра. Завършила добра гимназия и владеела сносно английски. Есра отдавна търсеше надежден фотограф и сега я слушаше съсредоточено. Насърчена от усмивката и, Елиф развълнувано разтвори зеления албум, който носеше, и започна да и показва снимките си. Не бяха никак лоши. Така Елиф се присъедини към археологическия екип. Есра се привърза още повече към нея след първите им разкопки, но явно не съумяваше да и покаже приятелските си чувства.

- Когато започнах да излизам с Кемал, се посъветвах с теб -продължи да се оплаква Елиф. - Помниш ли? Питах те що за човек е. „О, добро момче е“, отвърна ти. Бързаше да приключиш темата. Не ме цениш като човек, а…

- Грешиш - прекъсна я Есра. - Обичам те като сестра.

- Е, не съм забелязала такава близост.

- Опитвам се да се отнасям еднакво с всички.

- Еднакво не означава по един и същи начин, а със същата загриженост - укори я Елиф. - Загрижеността ти към нас не се равнява дори на една десета от загрижеността ти за разкопките…

Есра си помисли, че Елиф е права, и сърцето и се сви тъжно. Но имаше толкова грижи! Чудеше се кой проблем да разреши първо. Освен това не бяха дошли тук на почивка. Най-важното наистина бяха разкопките, работата и. „Не, Елиф не е разстроена заради мен. Струва ми се наистина влюбена в Тим. Натискът на Кемал е изопнал нервите и до крайност. Избрах възможно най-лошия момент за разговор - помисли си Есра. -А сега горката си изпусна съвсем нервите.“ Реши да проявява

146

повече разбиране към нея. Усмихна и се и пристъпи към младата жена.

- Виж, Елиф… - сложи длан върху рамото и. Елиф се отдръпна, сякаш да побегне. Есра не я пусна. - Възможно е да не съм ти обръщала достатъчно внимание. Но в момента ни е много трудно.

Есра усети как младата жена трепери. След като бе изляла цялото си напрежение, натрупано през предишната нощ, сега плачеше. В колебание дали да я прегърне, или да я изчака да се овладее, известно време Есра постоя объркано. Накрая застана пред нея и понечи да избърше сълзите и. Елиф извърна лице, но после внезапно я прегърна.

- Какъв идиот съм, а? - проплака тя.

Отначало поведението и се стори странно на Есра, но сетне я трогна и тя прегърна Елиф нежно като сестра. Развълнува се и я достраша да не би да се разплаче, ако си отвори устата да каже нещо.

- Трябва да си помагаме повече - едва успя да отрони, галейки Елиф по косата. Постояха прегърнати, докато Елиф спря да плаче. Тогава Есра проговори: - Хайде да се успокоим. Ако някой ни види, хубавичко ще ни се посмее.

- Добре - кимна младата жена, подсмръкна и се отдръпна от Есра.

- Не бой се, всичко ще бъде наред - утеши я тя.

Докато наблюдаваше как Елиф се спуска по стълбите на храма, Есра си спомни през какъв ад бе минала с Орхан. Особено в периода след сватбата им. Непрекъснато и даваше съвети как да се облича: „Не, тази дреха е прекалено тясна. Онази е разголена.“ Същото, от което се оплакваше Елиф. Случеше ли се Есра да заговори приятел от университета, Орхан се сърдеше и ревнуваше. Защо се държат така някои мъже? Защото се страхуват да не изгубят любимите си? Добре де, но ако тя те разлюби? Тогава какво? Ами ако Елиф не обича Кемал? Никой не може да я вини за това. Единственото разрешение е Кемал да го преглътне и да я забрави. Вглъбена в тези мисли, Есра за-

147

беляза Мурат да идва откъм двореца. Бързаше, почти тичаше. Любопитна какво се е случило, Есра тръгна към него.

- Търсех те - извика и младият мъж още на няколко метра от нея.

- Какво става?

- Убили са главния стражар на селото.

- Какво? - смая се Есра. - Какви ги говориш?

- Убили са старейшината на клана Тюркоглу.

- Решат ага?

- Да! В покрайнините на село Гьовен. Обезглавили са го. И са сложили главата му в скута.

- Господи! - ужаси се Есра.

Решат ага бе слабоват, среден на ръст мъж, най-много че-тирийсетгодишен, но изглеждаше по-възрастен. Имаше тънки мустачки и винаги носеше костюм. Живите му, сивкавосини очи искряха шеговито под тънките му вежди. На Есра и се струваше, че прилича повече на благовъзпитан дребен градски бизнесмен, отколкото на свиреп, страховит ага. Говореха, че не носи оръжие, но приближените му го следваха навсякъде.

- Сам ли е бил? - учуди се тя.

- Да. Хората му гонели фусти в Гьовен. Не били с него.

- Кой ти каза?

- Първо войниците, после овчарят, който намерил тялото му. Беше в полицейския участък да даде показания, та говорих и с него. Излязъл от къщи в полунощ. Освен стадата на своето село пасе и добитъка на село Гьовен. По пътя към Гьовен видял нещо като призрак. Луната е пълна, но била зад гърба му и светлината идвала изотзад, та не различил ясно фигурата. Кучетата се разлаяли лудешки и той разбрал, че нещо не е наред. Продължил напред и тогава го видял - обезглавено тяло. Уплашил се и се отдръпнал от трупа. В този момент забелязал главата в скута му…

Сцената изплува пред очите на Есра. На пуст път лежи тяло, в скута му е поставена глава с изхвръкнали, недоумяващи очи,

148

а в небето виси пълната луна. От няколко метра в него се взира овчар, уплашен до смърт от зловещата гледка.

- Овчарят хукнал като обезумял към селото си - продължи Мурат. - Затропал по вратите и се опитал да извика, но от ужас не успявал да издаде нито звук. Хората се разбудили, ама минало доста време, докато го успокоят. Още трепереше от ужас, когато го видях.

- Видял ли е някого край убития?

- Твърди, че видял мъж да лети в мрака.

- Това пък какво означава?

- Така казва овчарят: „Един мъж побягна и се понесе по вятъра“. Капитанът мисли като теб - пастирът се е паникьосал и му се е сторило, че мъжът не бяга, а лети.

- Никой не знае кой е убиецът, нали?

- Капитан Ешреф смята, че са терористите. Каза ми: „Предупреди Есра ханъм да внимава“.

Есра разбра истинския смисъл на посланието: „Както виждаш, оказах се прав“. Усети как у нея се надига лек гняв. Но после се запита дали гневът и е основателен. Ами ако капитанът е прав и сепаратистите наистина са извършили убийствата?

- Какво става? - попита Мурат, смутен от необяснимото мълчание на Есра. - Първо хаджи Сетар, сега главният стражар на селото Решат… Дали не ги е убил един и същ човек, как мислиш?

- Не знам - призна Есра. Денят едва започваше, но гласът и прозвуча изморено и отчаяно. - Надявам се да не е така. Иначе местните ще свържат убийствата с проклятието на Черната гробница.

С особено изражение Мурат пристъпи по-близо до нея.

- Ами ако са прави? Ако наистина сме прокълнати?

До този момент Есра не бе споменавала нито дума за манията на Мурат по мистиката, но понеже сега тя засягаше разкопките, не се сдържа и извика:

- Не изглупявай!

149

- Не изглупявам. Нали в плочките си Патасана споменава проклятие, спуснало се над бреговете на Ефрат като тъмна стена? Нима не предупреждава читателя първо да измоли милост от боговете, преди да докосне плочките? Иначе рискува да го прокълнат.

Връзката, която Мурат намираше между плочките на Патасана и убийствата, бе напълно безпочвена, но Есра я побиха тръпки.

- Полудя ли?! - изкрещя му тя, навярно порицавайки и себе си, защото идеята му я уплаши. - Тълкуваш случилото се сега въз основа на вярванията на култура, съществувала преди две хиляди и седемстотин години…

- Днес също… - подхвана Мурат, но Есра го прекъсна:

- Престани! Имаме достатъчно проблеми и без твоите суеверия.

- Но…

- Никакво „но“! Забрави тези глупости. Ако ли не, по-добре напусни разкопките! - След кратко колебание попита с подозрително изражение: - Разказа ли на някой друг за убийството на Решат ага?

- Ннн-не - заекна младият мъж. - Сметнах за редно да уведомя първо теб.

- Браво! Аз ще съобщя на другите. Чуя ли от някой твоите идеи за проклятието, особено от работниците, повече няма да те взема на разкопки с мен, да знаеш.

Есра се обърна и се отдалечи от Мурат, а той остана да се взира безпомощно в учителката си. Тя тръгна бързо към крепостта, сякаш разстоянието между нея и Мурат я спасяваше от проблемите и. Не искаше да мисли кой е извършил убийствата и защо, не искаше да разсъждава на сляпо, не искаше да подозира никого и да води спорове със себе си. Разумът и обаче не и се подчиняваше и най-невероятни предположения кръжаха в главата и. Вместо да родят някакво заключение обаче, усърдните и размишления винаги я отвеждаха до едно и също място -тъмната, хлъзгава несигурност. Навярно щеше да е най-добре

150

да прекрати разкопките. Първо хаджи Сетар, после главният стражар на селото Решат ага. Смъртта танцуваше около тях. Хаджи Сетар им бе по-близък от всеки друг в района, а селото, където бяха убили Решат ага, се намираше едва на няколко километра от лагера им. Дали не беше техен ред? Струваше ли си да излага на опасност живота на колегите си заради разкопките?

Спря пред руините на крепостта. Небето бе почервеняло и след малко слънцето щеше да се появи иззад оранжевите облаци. Тръгна към най-отдалечените останки от крепостните кули, докато пред очите и се ширнаха сините води на Ефрат. Реката лъкатушеше като гигантска змия през кафеникавата долина.

Облегна се върху разрушената кула и седна. Извади цигара и я запали. Вдъхна дълбоко. „Няма смисъл да упорствам“, помисли си, издишвайки дима. Дръпна пак от цигарата. Или преувеличава? Не! Някаква зла прокоба наистина бе надвиснала над тях. Бяха извършени две убийства; членовете на археологическия екип бяха неспокойни, местните - също. Капитанът се безпокоеше и тя самата едва се владееше. Спънките се редяха една след друга. Не, не биваше да рискува. Съвестта щеше да я измъчва до края на живота и, ако на някого от екипа и се случеше нещо. А и нямаше да настъпи краят на света, ако почакат, докато разкрият всички плочки на Патасана.

151

Единайсета плочка

Аз, Патасана, внук на мъдреца Митанува, син на писаря Арарас, аз, обреченият на мрачни мечти и любов, разчупих черупката на детството, за да удавя разума си в лудия водовъртеж на младостта.

Името на чернокосото момиче с очи на кошута, облечено в бяло, което срещнах в дома на богинята Купаба, бе Ашмуникал; не след дълго щях да го науча.

Имаше тънка талия, беше висока и стройна, с кожа по-гладка от слонова кост и глас на славей; не след дълго щях да го науча.

Беше нежна, мека, топла, със сладки устни, със сияйни очи; не след дълго щях да го науча.

Тя щеше да ме засрами, да ме възнесе, да ме удави в скръб, да умре за мен, да ме изостави да тъна в страх и болка; не след дълго щях да го науча.

Щеше да ме превърне в подлец, в страхливец, в предател, в сплетник; не след дълго щях да го науча.

Не знаех, че боговете са скрили жестоката ми орис в тъмните очи на Ашмуникал, най-красивото момиче по бреговете на Ефрат, но не след дълго щях да го науча.

Започнах да се уча още в първия миг, щом срещнах Ашмуникал в храма. Двете храмови проститутки, които вървяха към мен, забелязаха, че не отлепям очи от Ашмуникал, и също се обърнаха да я погледнат. Видяха как Ашмуникал ме поглежда премрежено иззад дългите си мигли и излязоха от стаята с многозначителни, топли усмивки. Така между мен и Ашмуникал не остана никаква пречка освен разстоянието; ако не броим мълчанието. Мълчанието зееше като огромна пропаст и постепенно все повече се разширяваше. В този момент Ашмуникал прояви повече смелост от мен. „Аз съм Ашмуникал и служа на богинята Купаба. Избрах те, за да почетем заедно богинята в нейно присъствие - промълви тя с разтреперан глас. С всяка следваща дума обаче увереността и растеше. - Аз, най-младата

152

от храмовите проститутки, недокосвана досега, ти се предлагам. Моля те да благословиш с мен това ложе“, рече и пристъпи към мен. Докосна сплетените ми длани с дългите си, тънки пръсти. Благоговението пред красотата, застанала пред мен, и свянът ми ме превърнаха в абсолютен глупак. Кръвта във вените ми замръзна и аз се вкамених като сфинкса пред храмовата порта. Все едно пред мен не стоеше жена, а богиня. Не съумявах да си спомня дори най-невинния образ от любовните блянове, мяркали ми се в сънищата. Не след дълго Ашмуникал разбра, че съм по-смутен дори от нея, и моят свян я успокои. Навярно се бе страхувала да не попадне на мъж, който ще я нарани и унизи заради неопитността и. Моята срамежливост обаче, по-силна от нейната, разсея опасенията и. А и тя бе длъжна да преодолее страха си, защото церемонията принадлежеше на нея. Тя беше главното действащо лице и отговаряше пред богинята Купаба. Въпреки налегналите я тревоги трябваше да изпълни дълга си успешно и докрай. Ако пожелаех, нищо не ми пречеше на мига да побягна от храма, но за нея нямаше път за бягство. А и тя не възнамеряваше да бяга. Като осъзна колко съм нервен, събра смелост. Тръгна към леглото и ми махна да я последвам. Стъписах се още повече. Представих си как се събличам пред нея. Представих си стройното си тяло, острите си рамене и хилави ръце, тъй недостойни за това красиво момиче. Но я последвах към леглото. Тя седна и ми посочи да се настаня до нея. Подчиних се. Намирахме се един до друг. Тя ме улови за ръката и ме погледна, ала аз извърнах безпомощно очи, сякаш бе прокажена. Погледът ми се плъзна по стройното и тяло и под бялата роба зърнах розовите и зърна - две неразпукнати пъпки. Устата ми пресъхна, дланите ми се изпотиха. Надявах се да не забележи как овлажняват. Сякаш чула желанието ми, Ашмуникал плъзна дългите си, тънки пръсти от ръцете към гърдите ми. Погали ме несръчно. Преструваше се на опитна, но действията и разкриваха колко е неловка. Дори аз, въпреки моята неопитност, го разбирах. Колкото до мен, не съумявах даже да я погледна благодарно, камо ли да я докосна.

153

После, не знам как се случи, но очите ни се срещнаха. Искаше се ми се да сведа поглед, но не успявах. Смайващите тъмни кладенци ме омагьосаха. Тези две тъмни очи плениха ума, сърцето ми, тялото ми. Ашмуникал не забелязваше състоянието ми и се усмихваше ласкаво, за да ме успокои. Усмивката и ме окуражи донякъде. Успях да и се усмихна. Тя посегна пак към ръцете ми и аз бързо избърсах потните си длани в дрехата си. Хвана дясната ми ръка и я вдигна към лицето си. То пламтеше. Най-после размърдах пръсти и я погалих леко по бузата. Ашмуникал притисна по-силно дланта ми към лицето си. Очите и се впиха в моите. Не остана и следа от предишната и свенливост. По лицето и се изписа решимостта на жена, наясно какво иска. Пусна ръката ми и се изправи. Застана пред мен и започна да се съблича. Докато ми предлагаше най-безценното съкровище на земята, аз, глупакът, срам за мъжкия род, сведох глава. И в този момент осъзнах каква беда ме чака. Органът ми, който ставаше потвърд от меч, помислех ли си за жена, да не говорим за красива жена като Ашмуникал, отказваше да издаде присъствието си, изчезна, стопи се между краката ми. Въздъхнах уплашено и засрамено. Мина ми мисълта да стана и да побягна. Но гордостта не ми позволи. Тук ме доведе не кой да е, а главният жрец Валвазити; не можех да изоставя ей така красивата Аш-минукал. Бях длъжен да дочакам края. Ашмуникал легна гола в леглото с престорено свенливо изражение, закрила гърдите си с длани, уж се срамуваше. Подкани ме да легна до нея. Подчиних се мълчаливо. Краката и и устните и бяха разтворени. Най-красивата жена по бреговете на Ефрат ме чакаше с разтворени бедра да изора плодородната и нива, а аз се взирах безпомощно в нея като селянин със счупен плуг. Ашмуникал явно не разбираше напълно състоянието ми и се опита да ме съблече. Помъчих се да я забавя, но тя упорстваше. Най-сетне свали дрехите ми. Сега слабоватата ми фигура лежеше до нейното несравнимо тяло, украсено с плодовете от градините на боговете. Почувствах се ужасно неловко, посегнах да се облека - не би: Ашмуникал ме спря. „Не се страхувай - прошепна тя. - Про-

154

сто ме докосни. Поеми езика ми в устата си, стопли кожата ми с твоята, сложи длан между краката ми.“ Посрамен като военачалник, отдавна изгубил битката, я послушах. Целунах я и усетих сладкия мед на устните и, почувствах топлината на кожата и с кръвта си, навлажних пръстите си с росата на слабините и. Чух я да простенва дълбоко, а тялото и се отърка нежно в моето и потръпна. Аз също се притиснах към нея, но напразно. Беше очевидно, че боговете са ми забранили да правя любов в този ден. Ашмуникал легна отново до мен, изтри капките пот от челото ми - пот, избликнала от отачаянието ми - и ме целуна по устните. „Моят мъж - рече тя, - ти си моят първи мъж.“ При тези думи аз се разплаках. Първо тихо, после захлипах. Ашмуникал ме прегърна, сгуши главата ми в пазвата си, избърса очите ми с длани и целуна сълзите ми. Погали ме по косата и ме утешаваше, докато се успокоих и заспах в обятията и. Заспа и тя. Когато се събудих, нея я нямаше. Беше ме изоставила; бях сам със своята безпомощност, със своя срам и страх.

155

Дванайсета глава

Есра не сподели страховете си с никого; нито докато почиваха сутринта, та работниците да закусят, нито по пладне, когато приключваха работа. Искаше поне днес разкопките да продължат спокойно, а и определено не желаеше работниците да чуят лошата новина от нея след разговора им призори. Нямаше сили за повече разисквания с Шъхлъ и с другарите му. До края на работния ден снова между библиотеката и храма, привидно погълната от разкопките, а всъщност обмисляше дали да ги прекрати. Оглеждаше всеки камък, всяка отломка от древния град с тъжни очи, сякаш ги виждаше за последно. Дори трите плочки, намерени в библиотеката, не я разведриха. Какво не би дала обаче да сподели вълнението на Бернд, който възкликна радостно: „Ако продължава така, за нула време ще открием всички плочки на Патасана!“, и се зае да почиства с четчица прашния клинопис. Ала злощастните инциденти, спуснали се върху тях като тъмни облаци, хвърляха сянка върху сърцето и и помрачаваха радостта и. Първите разкопки под нейно ръководство щяха да останат недовършени и плочките на Патасана - навярно най-значимата находка от десетилетия насам - нямаше да видят бял свят, въпреки че бяха толкова близо до откриването им. Каква несправедливост! Не, лош късмет… Налагаше се да отменят и пресконференцията. Германците щяха да се ядосат. И какво от това? Все пак плочките на Патасана не бяха по-важни от човешки живот. Навярно нямаше да види повече и Ешреф. Сещаше се едва сега. „За какво съм се загрижила, за бога! Какво като не го видя? Та той не означава нищо за мен“, рече си, опитвайки се да прогони от съзнанието си смуглото лице на капитана. Така и не успя. Припомни си историята, която и разказа вчера, и как после едва не побягна от нея. Обзе я тъга, но се постара да се овладее.

- Копай по-внимателно! - порица млад работник. - Не чуваш ли как кънти долу. Сигурно има нещо.

156

Работникът се изчерви. Жена да го кори на всеослушание си беше истинско мъчение за него. Стрелна с поглед другите работници, но като установи, че никой не му обръща внимание, се поуспокои. Започна да копае по-внимателно. А и Есра не се задържа дълго край него. Запъти се към работниците в долната част на библиотеката.

Единствено Мурат разбираше колко е напрегната. Но коленичил до Бернд, му помагаше мълчаливо да почистят плочките и се стараеше да не се набива на очи след сутрешното мъмрене.

Спряха работа, когато слънчевите лъчи заструиха отвесно върху тях. Този път Есра не се качи във вана, а в джипа при Бернд, Теоман и Кемал; Елиф ги изгледа като плахо коте. Мурат отново се качи във вана при работниците. Макар и сама с приятелите си в джипа, Есра пак не събра кураж да им съобщи за убийството на Решат ага. Пътуваха по шосето, а от двете им страни се ширеха ниви с царевица и памук. „Ще им кажа, когато се върнем в училището“, помисли си тя. Не бързаше да ги осведоми; при очевидната необходимост да прекрати разкопките дълбоко в сърцето си се надяваше да продължат да работят. С наближаването на училището за пореден път промени решението си. Сметна за по-разумно най-напред да говори с Тим, а после да обсъди положението с останалите от екипа. Американецът имаше дългогодишен опит; не биваше да прекратява разкопките, преди да се е допитала първо до него.

Стигнаха училището. В беседката Халаф си говореше с дете от селото. Като ги видя, стана и тръгна да ги посрещне, преди дори да са успели да паркират на сянката. Елиф изненада Есра, запътвайки се право към детето в беседката.

- Здравей, Ханефи - поздрави младата жена.

- Здравей - отвърна и момчето с блеснали, очертани с антимон очи. - Готови ли са снимките?

Елиф погали късо подстриганата коса на детето.

- Днес ще са готови. За тях ли си дошъл?

- Не, доведох баба.

- О, баба ти е тук?

157

- Да, тук е.

- Къде е?

- Вътре - момчето кимна към училището.

- Хайде, заведи ме да я поздравя.

Елиф тръгна към сградата с детето, а Есра изгледа въпросително Халаф, протегнал ръка да вземе чантата и.

- Внукът на Неверницата Надиде - обясни той и пое чантата. - Леля Надиде. Дойде при Тим и донесе ведро с кисело мляко и кошница черници.

- Защо и е притрябвал Тим?

- Клетата невежа душа си мисли, че Америка е колкото нашия градец тук. Сещаш ли се? По-големият и брат избягал в Америка, когато арменците се изселили?

Есра не си спомни.

- Тим ни разказва за нея снощи - обясни Халаф. - Тя е дъщерята на арменския пастор Киркор. Убили го. По-големият и брат Дикран се опитал да избяга с майка си и с невръстната Надя. Горкото момиченце обаче не можело да ходи, толкова малко било. Брат и я оставил при турските им съседи и избягал с майка си в Америка.

- Да, да, спомних си.

- След години Надиде получила писмо от брат си, от Америка. На плика имало адрес. Надиде помолила сина си да напише писмо на брат и. Писмата от Америка обаче спрели да пристигат. Цели петдесет години - лесно е да се каже, трудно да се преживее - не получила друго писмо от брат си. После странната старица се натъкнала на нашия Тим. Дошла е да го моли за помощ. Надява се да знае нещо за брат и.

Есра поклати глава и се засмя.

- И как Тим ще намери брат и? Отдавна ли говорят?

- Цял час - отговори Халаф и добави угрижено: - Сигурно още не си чула новината…

- Чакай малко - възпря го тя, осъзнала какво се кани да и каже.

158

Не искаше Теоман и Бернд, които носеха плочките, да ги чуят. Двамата приближиха.

- В мазето ли да ги оставим или в стаята на Тим? - попита Бернд.

Кемал също се завтече да им помогне.

- В мазето - отвърна Есра и извади ключа от джоба си. -Ето - подаде го на Кемал, който не носеше нищо.

Кемал взе ключа и тръгна пред другите. Есра проследи с поглед как бързат да се освободят от тежкия товар, да го складират в мазето и после да вземат топъл душ, за да измият прахоляка от телата си.

- Кажи ми сега какво има? - обърна се тя към Халаф.

- Абид ходжа най-сетне е възвърнал достойнството си -отговори Халаф. - Тази сутрин отрязал главата на Решат ага и му я сложил в ръцете.

- Откъде знаеш, че Абид ходжа е убил агата?

- Че кой друг да го убие? Изправиш ли се срещу клана Тюркоглу, все едно каниш смъртта на гости. А по тези земи да накърниш честта на някого е най-добрият начин да си подпишеш смъртната присъда. Чия чест опетни Решат ага? Честта на Абид ходжа. Двамата враждуват отдавна, та затова…

- Но нали твърдеше, че Абид ходжа бил страхливец?

- Не само аз. Всички, дори брат му, се присмиват на малодушието му. Но сме сгрешили. Освен това тихите води са най-дълбоки. Докато е правел път на мравката, явно е кроял планове да убие Решат ага. Заслужава уважение.

- Разбираш ли, че превъзнасяш убиец?

- Решат ага е по-голям убиец - отвърна решително Халаф. -Причини страдания на десетки. Отнемаше им земите и жените. Ако събереш всички, избити от него и хората му, ще се напълно цяло гробище. Кучият син нахрани кучетата с две млади момчета, само на по осемнайсет, защото преди пет години помагали на терористите. След година пък накара да хвърлят един нещастник от Мардин в мелницата. Стана на кайма. Убиваше

159

невинни хора, за да се хвали, че ликвидира терористи, и държавата да продължи да го наема за стражар.

Есра не вярваше на ушите си.

- Арестували ли са Абид ходжа? - попита, за да смени темата.

- Не знам. Ако зависеше от мен, щях да го арестувам. Искаш ли да кажем на капитана?

- Вече се опитахме да му помогнем, но сгрешихме.

Доброто настроение на Халаф тутакси помрачня.

- Защо говорите така, Есра ханъм? - попита той обидено. -Нали задържаха Шехмуз и Бекир?

- Да, но за кражба на исторически артефакти, а не за убийството на хаджи Сетар.

- Те са го убили. А Абид ходжа е убил Решат ага - настоя упорито Халаф. - Бавно, но сигурно всичко, което казвам, ще се окаже истина.

Есра го изгледа изпитателно и заключи:

- Дано да си прав. Ако някой ме търси, при Тим съм. Трябва да обсъдим нещо.

- Обядът е почти готов. Направих алиназик20 с ориз. С киселец и домати. А за десерт - сладки като мед смокини на Неверницата Надиде.

Есра се усмихна и поклати глава. Разговорите с този всезнайко от Барак, винаги осведомен какво се случва по бреговете на Ефрат, я разведряваха и повдигаха духа и. Макар да бе изпълнена с колебания за бъдещето на разкопките, Халаф за кой ли път успя да я разсмее. Тръгна към стаята на Тим поуспокоена и с по-леко сърце.

Тим тъкмо се сбогуваше с Неверницата Надиде. Американецът, Елиф, Ханефи и възрастната жена бяха станали. Старицата носеше черна забрадка с ръчно избродирани цветя. Няколко кичура от къносаната и коса се подаваха изпод забрадката. Беше облечена в бледосиня памучна рокля. Големите и стъпала стърчаха от грубите и черни обувки. Макар и попрегърбена

20 Патладжани с цедено кисело мляско и чесън. - Б. пр.

160

от годините, изглеждаше здрава. Лицето и бе по-тъмно и по-сбръчкано от лицето на баба Хатуч, но очите и, пълни с живот, отговаряха напълно на описанието на Мурат. Тя забеляза първа Есра, ала когато очите им се срещнаха, ги сведе смутено.

- Добре дошла - поздрави я Есра от прага.

- Благодаря, момичето ми - отвърна Надиде. - Надявам се да си добре.

- Благодаря, стараем се да сме добре.

- Аллах добруване да ти дава - каза Надиде и се обърна към американеца: - Отивам си. След няколко дни ще дойда да проверя дали имаш вести.

Есра приближи до ученическия чин, който служеше за бюро на Тимъти, а Елиф тръгна да изпрати възрастната жена и внука и.

- Как мислиш? Ще успееш ли да намериш малкия и брат?

- Големия и брат - поправи я Тимъти. В ръката си държеше прокъсано от старост писмо. - Изпратено е преди петдесет години от Ню Йорк. Нищо чудно къщата от адреса на подателя отдавна да я няма. Но горката жена е отчаяна. Имам близки приятели в този район. Ще се свържа с тях и ще ги помоля да посетят адреса. Съмнявам се, но може пък да открият нещо.

Есра погледна писмото в ръцете на Тим - протрито от разгъване и сгъване, с избледняло черно мастило, добило кафеникав оттенък. Взе писмото, страхувайки се да не се разпадне между пръстите и.

- Петдесет години… - промълви смаяно. - Как го е запазила толкова време.

- Била го държала в Корана, но се обзалагам, че е било в Библията.

- Ако беше така, щеше да ти каже. Сигурно се досеща, че си християнин.

- Съмнявам се. По-скоро е подозрителна, защото работя с вас.

Есра му върна писмото.

161

- Правеше ли такива добри дела и в Ирак? - Изражението и издаваше и завист, и възхищение.

- В Ирак не се натъкнах на никого с роднини в Америка -отговори Тимъти, взе внимателно писмото, сякаш съхранението му бе свещен дълг, и го пъхна в бележника върху чина.

Старанието му и се стори попресилено, но реши да смени темата и да премине към въпроса, който я измъчваше:

- Дойдох да поговорим за разкопките. Чу ли новината?

- За убийството на агата?

- Да… Две убийства за два дни. Какво ще правим, Тим? Започвам да се страхувам.

Американецът я изслуша спокойно и и посочи свободния стол.

- Седни да поговорим.

Есра продължи да споделя тревогите си:

- Наистина не знам как да постъпя. Страхувам се да не пострада някой от екипа. Убиецът или убийците витаят около нас. Чудя се дали да не прекратим разкопките.

- Случилото се е ужасно - съгласи се Тимъти. Дясната му ръка започна да приглажда брадата му с цвят на мед, както правеше винаги, подхванеше ли важна тема. - И аз се притесних, когато разбрах. Но после си помислих, че тези престъпления нямат нищо общо с нас. Всъщност не е сигурно дали двете убийства са свързани. Халаф твърди, че второто е убийство на честта. Възможно е да е така или да не е така.

На Есра и олекна, задето Тимъти не възприема инцидента толкова сериозно, но все пак попита:

- А слуховете? Някои от местните смятат нас отговорни за убийствата.

- Не отдаваме ли прекалено голямо значение на слуховете. С изключение на малцина фанатици и неколцина иманяри никой в града не говори за проклятия. Защо да прекратяваме разкопките?

- Както ти казах, страхувам се да не пострада човек от екипа.

162

- Никой няма да посмее да ни нападне. Знаят, че капитанът ни пази.

- Но сепаратистите едва ли ще да се уплашат от това -възрази тревожно Есра. - Убивали са учители, отвличали са инженери…

- Но в този район няма сепаратисти!

- Капитанът твърди, че изпълняват тайни операции и кланът Генчели ги подкрепя. Най-младият им син, Махмут, бил в планината. По думите на капитана, Мюслим, старейшината на клана, симпатизира на сепаратистите и най-малкото би им съдействал охотно.

Тимъти се облегна назад и поклати глава:

- Капитанът не гледа обективно на събитията. Така става, когато човек участва дълго във война. Най-добре не приемай твърде на сериозно идеите му.

- Не си ли малко несправедлив? - попита Есра, леко обидена от думите му. - Капитанът ни помага много. Ако не беше той, нищо чудно отдавна да бяхме прекратили разкопките.

- Не ме разбра правилно - обясни Тимъти. - И аз харесвам капитана. Не се съмнявам, че е честен войник. Но страда от нещо като болест. Нарича се военен синдром. Поражда лудост, параноя.

- Звучиш като човек, който говори от личен опит - констатира Есра с въпросителна усмивка.

- Защото съм воювал - отвърна американецът. - Бях морски пехотинец във Виетнамската война.

Усмивката на Есра застина.

- Шегуваш ли се?

- Защо да се шегувам? Не ти ли приличам на човек, способен да участва във война?

Очите на Есра се плъзнаха по атлетичното му, мускулесто тяло.

- Не, не - поклати глава тя. - Друго имах предвид. Чудно как човек като теб е участвал във война, при това на хиляди километри от дома?

163

- Вярно е, бих се във Виетнам. В сърцето на конфликта. И останах там, докато САЩ не изгубиха войната.

Изненадата по лицето на Есра се превърна в подозрение. От време на време и се беше струвало, че пропуска нещо, скрито зад широките познания, богатия опит и зрялото поведение на Тимъти. Изглеждаше и необичайно човек да се държи толкова добре и да не допуска грешки. От друга страна, нямаше причина да се съмнява в него. Сега обаче за пръв път разбра, че колегата, комуто се доверява най-много, е участвал във война.

- Не работиш за ЦРУ, нали, Тим? - попита го полушеговито тя.

Американецът се засмя гръмко.

- Стреляш право в целта - отговори и, когато се овладя. -В момента разговаряш с експерта на ЦРУ по Близкия изток Тимъти Хърли. Провеждам разузнавателна операция. И използвам археологията като прикритие.

- Не вземаш насериозно въпроса ми! - укори го Есра, опитвайки се да замаскира подозренията си с насмешка. - Не забравяй, че един от пионерите на археологическите разкопки в този регион е бил прочутият английски шпионин Лорънс.

- Разбира се, права си. Именно неговия пример следвам -кимна Тимъти, доволен от възможността да доукраси шегата. -Той ми е кумир. Всъщност кодовото ми име в ЦРУ е Лорънс. Но моето не е Лорънс Арабски, а Лорънс Баракски.

Есра също се засмя.

- Параноята е заразна - отбеляза Тимъти с по-сериозен тон. - И ти си я пипнала от капитана.

- Наистина ли си се бил във Виетнам?

- Нали ти казах.

- Защо се би?

Усмивката и се бе стопила; наблюдаваше колегата си с очи, изпълнени с недоумение.

- Учих в „Йейл“ с военна стипендия. Татко беше началник смяна в завод за производство на телевизори. Нямаше достатъчно пари да ме изпрати в „Йейл“. Можех да уча само ако ми

164

отпуснат стипендия. А студентите, които получават стипендия от военните, си изплащат дълга, като служат в армията.

- Значи не си участвал по собствено желание?

Тимъти обмисля въпроса известно време и накрая отговори:

- Всъщност исках да участвам във война. Бях млад. И не особено предприемчив. Още нямах цел в живота. Исках да изпъкна. През онези дни протестите срещу войната вече започваха, но аз не се включих в тях. Навярно защото бях срамежлив, а и защото не харесвах хората, които ги оглавяваха. Мислех ги за дългокоси, безотговорни нехранимайковци, които пушат трева и запълват времето си с оргии. Желанието ми да воювам отчасти се дължеше на тях. Исках да докажа патриотизма си. Навярно ти се струва глупаво, но ако го приемеш като опит на млад мъж, който не разполага с много варианти за избор да намери себе си, ще ме разбереш донякъде. Опитът не приключи добре, разбира се… - Тимъти се замисли още по-дълбоко.

- Нали не си убил никого? - попита Есра.

Мъчеше се да проумее какво е преживял Тимъти и как се е чувствал. Но най-вече се опитваше да разбере какво се крие зад привидно съвършения му характер.

Тимъти сякаш не чу въпроса. Лицето му остана сериозно, а изразът на очите му не се промени.

- Сигурно е било ужасно - настоя Есра.

Тимъти кимна бавно в потвърждение на думите и.

- Но и научих много. Макар и да плащаш висока цена, войната е една от най-добрите школи на света.

- Предпочитам тази школа да не съществуваше.

- Невъзможно е - каза Тимъти, завръщайки се от дълбините на съзнанието си. - Как си представяш историята без войни? Социология, икономика, психология? Дори медицината преживя разцвет, когато нацистите използваха евреите като лабораторни мишки. Войната е форма на съществуване на човечеството. Това важи и за обществото, и за отделната личност. Няма игра, която да изважда по-сполучливо наяве злото у нас.

165

Човечеството никога не се е отказвало от нея и се съмнявам някога да се откаже.

Есра погледна колегата си, изненадана от отговора му.

- Да не би да защитаваш войната?

- Не! В никакъв случай. Опитвам се да разбера загадъчните същества, наречени човешки същества.

- Човешки същества?! - възкликна Есра. - Но войните избухват заради държавни и класови интереси! Правилно ли е да виним обикновения човек?

- Права си отчасти. Войните са се водили и се водят заради интересите на класите и държавите. Но в крайна сметка обикновените хора вадят ножовете, дърпат спусъците, хвърлят бомбите и карат танковете. Обикновените хора в униформи имам предвид. Малцина са войниците, оказали съпротива. Колко пъти в историята войниците от две враждуващи армии са се обединявали, заявявали са: „Достатъчно! Не искаме се бием повече!“, и са хвърляли оръжията? Готов съм обаче да ти дам хиляди примери за хора, които обичат да убиват и са превърнали това в професия.

- Чакай! - възнегодува Есра. -Дезертьорството се смята за престъпление, забрави ли? Възможно е дори да ги екзекутират като предатели на държавата.

- И бездруго е възможно да загинат на бойното поле. Не е ли по-добре да жертваш живота си за справедлива кауза, за мир?

- Това е въпрос на мироглед - отвърна Есра, притисната в ъгъла. - Ако се изгради силна култура, застъпваща се за мира…

- Именно! Стремежът към мир не е вроден. Хората влагат много повече усилия в желанието да убиват, отколкото да не убиват. Мирът изисква външен стимул.

- Нима това не важи и за войната?! - възкликна Есра. -Правителствата не биха рискували да подпалят война, ако народът не е подготвен предварително.

- Вероятно, но стократно е доказано, че войната е лошо, ужасно нещо. Защо хората се оставят толкова лесно да ги

166

въвлекат в разрушение с гибелни последици? А щом се оставят, значи мотивът трябва да се търси в нагласите на човешкото съзнание, а не само в безжалостната държавна политика и в интересите на алчните класи.

Есра не споделяше възгледите на колегата си, но мнението му я заинтригува.

- Интересно… - промълви тя.

Не го каза просто за да поддържа разговора, а защото Тимъти наистина я бе изненадал. Винаги го беше смятала за човек с положителен поглед върху живота. Не само тя, всички в екипа мислеха така, съдейки по поведението му. Сега обаче думите му подсказваха точно обратното.

- Не вярваш, че хората са добри.

- А ти? - отвърна Тимъти. - Виж историята на последните пет хилядолетия. Пълна е с унищожение, кръвопролития и войни.

- Но и с великолепни градове, научни открития, безсмъртни произведения на изкуството. Вероятно хората не са изцяло добри, но не са и изцяло зли. Според мен доброто и злото са по равно.

- А според мен злото е повече от доброто. Злото винаги е по-привлекателно от доброто.

Тимъти изрече думите категорично, по-скоро я осведомяваше, че за него са неоспорима истина. Есра усети, че е време да смени темата.

- Както и да е… - махна с ръка тя. - Не знам как подхванахме този въпрос, но е време да се залавям за работа. Как мислиш, да обсъдим ли с капитана проблема с разкопките?

Тимъти въздъхна и пак приглади брада.

- Според мен не бива дори да повдигаме темата пред него. Достатъчно е да го помолим да ни охранява.

- Ами ако ни посъветва да прекратим разкопките, защото не е сигурен, че може да ни опази?

- Няма да го направи. - В черните очи на Тимъти проблеснаха палави искрици. - Ще се вслуша в твоето мнение.

167

Есра се изчерви. Значи Тимъти вече бе доловил задълбочаващата се близост между нея и капитана.

- Притеснява се да не ни се случи нещо - констатира привидно нехайно тя. - И с право.

- Мисля, че преувеличава. И дори предупрежденията му да са основателни, просто е длъжен да ни предпази.

Есра все така се колебаеше.

- Значи според теб трябва да продължим разкопките въпреки всичко?

Американецът я погледна, сякаш не вряваше на ушите си.

- Не те разбирам! - възнегодува гневно. - Готовността ти да побегнеш всеки момент ме изненадва повече от убийствата.

- Но аз нося отговорност и за другите в екипа.

- Мислиш, че те ще поискат да прекратим разкопките?

- Мурат иска.

- Той е хлапе. Бернд, Кемал, Елиф и даже Теоман, всички се гордеят, че участват в тези разкопки. Не виждаш ли какво вълнение се изписва по лицата им, когато открием нова плочка?

- Имаш право. Днес намерихме още три. Някои са счупени, но не са в толкова лошо състояние, та да не успеем да ги разчетем.

- Точно това очаквах да чуя! С малко късмет скоро ще открием всички плочки на Патасана. - Замълча, усмихна се на Есра и добави: - Забъркала си се в проблеми, които нямат нищо общо с нас. Имало ги е, преди да дойдем, и ще продължат да съществуват и след като си тръгнем. Ала плочките на Патасана не се намират навсякъде. Ако ги разчетем, целият свят ще се запознае с Патасана и с най-ранните неофициални писмени документи в историята. Като ръководител на разкопките си длъжна да мислиш как да разгласиш това необичайно събитие, а не да се ангажираш с престъпления, чието разкриване е работа на полицията. Не е ли време да се съсредоточиш само и единствено върху разкопките?

168

Дванайсета плочка

Когато видях Ашмуникал в стаята в храма, реших, че моментът е настъпил. Представих си как измивам душата си в тази безумна река, как задоволявам плътта си на тази божествена трапеза, как утолявам жаждата си с небесно вино. Ала сгреших. Любовта е изпитание, тайнство, мисия. Разбрах го, щом се събудих в свещената постеля на богинята в храма и видях, че Ашмуникал не е при мен. Огледах цялата стая с тревожния поглед на агънце, изгубило майка си, но нея я нямаше. Станах и облякох хилавото си тяло в пищното одеяние. Излязох с надеждата да я открия в коридора, сякаш ми се полагаше по право, ала тя не беше и там. Музиката вече не се чуваше, пламъците на лампите в коридора мъждукаха немощно. Най-безсрамно спирах пред вратите и се ослушвах - отвътре не долиташе нито звук. Сякаш всички се бяха разотишли и в храма бяхме останали само аз и моят срам. И, разбира се, всезнаещите и всевиж-дащи богове, които предопределят всяка наша крачка. Тръгнах уплашено към голямата зала. В дъното на коридора чух шепот и се посмутих. Влязох в голямата зала, осветена от изтляващата светлина на вечерното слънце, и заварих Валвазити да мъмри друг жрец. За миг си помислих дали да го попитам за Ашмуникал, но щом улових погледа на главния жрец да се насочва към мен, тръгнах към изхода. След няколко крачки обаче дълбокият глас на Валвазити ме спря: „Почакай, млади Патасана!“

Застинах. Валвазити закрачи към мен. Чаках, засрамен, объркан и любопитен какво ще ми каже. Навярно Ашмуникал бе разказала на всички какво се е случило. Не, изглеждаше твърде благородна. И ако все пак го бе направила? Ако след като е излязла от стаята, е разказала на другите храмови проститутки за моето безсилие, за това, че ми липсва мъжественост. Не бих и го простил. Главният жрец застана срещу мен. „Ти обиди боговете“, рече ми. Думите му ме сломиха. Значи момичето, което обичах и боготворях като богиня, ме бе унижило жестоко, осмивайки на всеослушание безсилието ми. До-

169

като тези мисли пробягваха през ума ми, Валвазити продължи: „Когато дойде тук, се срамуваше да правиш любов с храмовите проститутки, с тези свети жени. Сега, изглежда, се чувстваш по-добре. Явно преклонението пред боговете ти е доставило удоволствие. Но това не означава, че боговете ти прощават. Утре ще донесеш дар на богинята Купаба и ще я помолиш за прошка“.

Осъзнах, че несправедливо съм обвинил Ашмуникал. Тя не бе разкрила нищо пред никого. Главният жрец и храмовите проститутки смятаха, че всичко е минало, както се полага. Докато обещавах на Валвазити още призори да поднеса даровете на богинята Купаба, мислено благодарях на Ашмуникал и си казвах, че съм бил прав да я обикна. Ето че и аз бях намерил своята възлюбена. Но коя всъщност бе Ашмуникал? Без малко отново да изгубя самообладание и да попитам главния жрец. Отворих уста, но младият жрец ме прекъсна - приближи до нас и уведоми Валвазити, че храмовите стражи са пристигнали. Отложих въпросите за Ашмуникал и се сбогувах И бездруго утре щях да се върна в храма да донеса даровете за богинята. Тогава главният жрец щеше да е по-благосклонен към мен. Ако откажеше да ми обясни коя е Ашмуникал, сам щях да разбера и да се оженя за нея. На кого ще дадат момичето за съпруга, ако не на сина на дясната ръка на царя, на бъдещия дворцов писар? Докато вървях към портата на храма, вглъбен в тези разсъждения, една ужасна мисъл сграбчи сърцето ми и го затъмни по-плътно от зловещ облак на хоризонта. Ами ако не съм в състояние да правя любов с Ашмуникал и след като се оженя за нея? Ако напълно съм изгубил мъжествеността си? Докато слизах по стъпалата, продължавах да се боря с тази гибелна представа. „Но в такъв случай мъжествеността ми нямаше да се събужда в моята стая, в моето легло“, опитах да се успокоя. Зарекох се да прогоня мрачните опасения от ума си; мъжествеността ми бе изневерила заради силното вълнение. Разумът ме убеждаваше, че съм прав, но не успявах да се отърся от безпокойството. Ами ако пак се проваля? Не, в никакъв случай. В нашата спал-

170

ня, когато сме само двамата, всичко ще бъде различно и аз ще докажа мъжествеността си. Утре, да, утре щях да разбера коя е Ашмуникал, къде живее и на кой род е потомка. Как бих могъл да се досетя, че отговорите на тези въпроси ще ме съсипят? Ако в онзи ден бях прозрял какво непоправимо бедствие ще ми причини моята любов и ще обрече на гибел хората в този град; ако в неспособността си да правя любов с нея бях разчел знака от боговете, навярно не бих потърсил отново Ашмуникал. Или напротив? Наистина ли щях да се откажа от нея? Не знам. Изпитвах толкова дълбоко и пламенно желание! Навярно дори и да знаех за надвисналите нещастия, пак щях да я потърся и да я намеря. Навярно не бих се поколебал да извърша с нея непростимите грехове, разгневили боговете, да хвърля със собствените си ръце всички - от кръглоликите бебета и красивите жени до гърбавите старци и дръзките воини - в огъня и да заживея в сянката на смъртта.

171

Тринайсета глава

„Как да се радваш на успехите, когато дните са помрачени от новини за смърт? Когато двама души са убити буквално до теб през един ден, как да останеш безразличен към трагедията?“ Такива мисли кръжаха в ума на Есра, когато се оттегли в стаята си и си легна веднага след обяда. Прозорецът бе разтворен широко и топлият ветрец довяваше вътре леко ухание на сухи треви и цветя, обжарени от слънцето. Есра обаче не бе в състояние да се наслади на благоуханието. Изтри с длан капките пот, оросили челото и, и се обърна трескаво на една страна. Щеше да и се отрази добре да подремне, но убийствата обсебваха ума и и не и позволяваха да отдъхне. Ала думите на Тимъти и фактът, че колегите и приемат сравнително спокойно новината за насилствената смърт на Решат ага и само Мурат и Кемал свързват инцидента с разкопките, разсеяха донякъде тревогите и. Всъщност Есра дори започна да се самообвинява, задето се е паникьосала и е обмисляла да прекрати работата на екипа. Щом обаче остана сама в стаята си, съмненията, че зад двете последователни убийства се крие някакъв умисъл, я за-глождиха отново. Вероятно нямаха нищо общо с разкопките, но несъмнено помежду им съществуваше връзка. От друга страна, не откриваше никакво сходство между двата зловещи случая. Пътищата на Решат ага и хаджи Сетар никога не бяха се пресичали и двамата бяха пълни противоположности. Хаджи Сетар бе спокоен, надежден и почтен, а Решат ага - жесток, коварен и груб. Самите убийства също не си приличаха. Свързваше ги единствено загадъчността, в която бяха обвити - нещо нехарактерно за този регион. Хилядолетия наред причина за повечето убийства по тези земи бе отмъстителната нагласа, нашепваща „око за око, зъб за зъб“, и следователно ги извършваха открито. Понеже убийството се смяташе за средство да спасиш чест или да дадеш урок на врага, колкото повече хора научеха за него или станеха очевидци, толкова по-добре. Колкото по-надалеч се разнесеше вестта за убийството, толкова по-голямо

172

уважение спечелваха кланът или семейството, отговорни за насилието, защото дързостта им възстановяваше накърненото им достойнство. Извоюваното страхопочитание на общността омаловажаваше факта, че убиецът ще бъде хвърлен задълго в затвора или на свой ред ще бъде убит от врага. А убийствата на хаджи Сетар и Решат ага бяха забулени в тайнственост. Вместо да оповести причината за деянието си, убиецът просто бе изчезнал. И точно затова Есра се чувстваше объркана и подозираше, че злокобните събития от последните два дни са свързани някак с разкопките. „Навярно истинският проблем съм аз“, промърмори тя, обръщайки се за пореден път в леглото; може би убийствата не бяха свързани с разкопките и помежду си. Вероятно всичките и заключения са безпочвени. Но пък безпокойството и не се бе появило от нищото. Макар напоследък заплашителните обаждания да бяха секнали, все пак беше получавала такива. Предупреждаваха я да стои далеч от Черната гробница и бяха ограбили разкопките. Капитан Ешреф настояваше, че сепаратистите търсят възможност да нападнат. И най-важното - бяха убити двама души. Като ръководител на разкопките тя, естествено, отговаряше за безопасността на приятелите си. Ако всичко това не се бе случило, щеше да посвещава, разбира се, цялото си внимание на плочките на Патасана, вместо да се изтощава от размишления за убийствата. Или не? Зададе си въпроса, сякаш се съмняваше дали ще си отговори честно. „Тогава нямаше ли да се тревожиш?“, промърмори си тя. Спомни си какъв страх я обзе, когато чу добрата новина, че я назначават за ръководител на разкопките. Очакваше тази възможност от години. При всички досегашни експедиции с нейно участие винаги бе поемала охотно възложените и отговорности, винаги се бе съобразявала с другите членове на екипа. Сега и бяха предоставили дългоочаквания шанс. А тя се уплаши. Не че бе неспособна да го оползотвори - разполагаше с достатъчно знания и, най-важното - с достатъчно опит. Въпреки това се страхуваше да приеме предложението. Обади се на баща си. Отначало Селим бей се изненада, като чу колебливия

173

глас на дъщеря си. Помисли си, че нещо лошо се е случило, но когато чу добрата новина, възкликна радостно: „Браво, моето момиче! Винаги си била силна и решителна, винаги си знаела какво искаш. Гордея се с теб. Трябва да го отпразнуваме! Утре ще излезем на вечеря. Ще хапнем риба край Босфора“. Есра не очакваше такава реакция. Искаше да му каже колко се страхува и как се нуждае от помощта му. Но се смути да сподели проблемите си, след като той я обсипа с похвали, и просто му благодари. Остави телефонната слушалка и сълзите и потекоха. Същите чувства изпита, когато баща и се влюби в Нилгюн и реши да напусне дома им. На майката на Есра и през ум не и минаваше да приеме раздялата с мъжа, с когото бе споделяла толкова години. Не му каза направо, че няма да допусне той да си отиде, и се поддаде на изкушението да създава проблеми и да протака процеса възможно най-дълго. Есра също искаше баща и да остане, но се постара да не разкрива чувствата си. Всъщност активно го подкрепяше и критикуваше майка си. Имаше добра връзка с баща си; през детството и двамата се разбираха чудесно, а когато Есра поотрасна, станаха нещо като приятели. Баща и, красив, умен и толерантен, имаше и приятно чувство за хумор. Понякога майка и го обвиняваше в безотговорност, но Есра осъзнаваше, че баща и просто гледа на живота по съвсем различен начин. Тя го смяташе за властелин на живота. Обсъждаха философски проблеми часове наред, а после си връзваха червено-жълтите шалчета и отиваха на мача на „Галатасарай“ или на кино. Не, той не я възпитаваше като син, но и не се отнасяше с нея, както повечето бащи се отнасят с дъщерите си. Майка и се придържаше упорито към традицията. Когато беше с баща си, Есра се чувстваше по-зряла, по-умна от другите и тази разлика я радваше. Ето защо, макар да се отчая, че той ще напусне дома им, тя предпочете да подкрепи баща си, когато той се влюби в друга. Не беше като другите момичета, като приятелките си. Вътрешно се гневеше на баща си, ала съветваше майка си да се държи разумно и да не усложнява още повече положението. В името на зрелостта се срещаше и се държеше

174

мило с Нилгюн, въпреки че тази жена, само седем години по-голяма от нея, я изпълваше с безумна ревност, защото и отнемаше бащата. И в отговор на нейното зряло поведение баща и я обсипваше с още по-щедри похвали и непрекъснат повтаряше колко неповторима е дъщеря му. „Есра е различна - умна, логична, зряла, опитна, предприемчива и самоуверена.“

„Наистина ли съм самоуверена? Или всъщност поначало ми липсва самоувереност - питаше се тя. - Изглеждала съм такава, защото татко го е искал. Опитвала съм се да се държа самоуверено, за да ме обича и да ме цени. Нима татко не го е съзнавал? Или когато ми казва, че се поставям в центъра на света, в действителност има предвид моята неувереност? Дали е така? Дали именно липсата на самоувереност не подхранва амбицията ми, стремежа ми винаги да дърпам юздите? Навярно това, че татко ни напусна, е причина да съм подозрителна, да искам да контролирам всичко. Само така се чувствам в безопасност. Не, май прекалявам, несправедлива съм към себе си. На разкопките наистина се сблъскваме със сериозни проблеми. Всеки на мое място щеше да се разтревожи… Освен Бернд може би. Никое събитие не е достатъчно злощастно, за да развълнува леденостудените му стоманеносини очи. О, хайде, дали щеше да е толкова хладнокръвен, ако жена му Вартухи беше на разкопките?“

Изнервена до крайност, Есра седна в леглото. Не биваше да се измъчва с такива безплодни мисли. Чакаше я работа, върху която трябваше да се съсредоточи. Очите и се плъзнаха към телефона, оставен до пакета с цигари върху шкафчето до леглото. Взе го и набра номера на полицейския участък. Войникът, който отговори на обаждането, веднага позна гласа и и се развълнува. Дали войниците бяха усетили, че става нещо между нея и капитана? „Дори да не са сигурни, малобройната им общност без жени навярно е преценила, че с капитана сме добра двойка“, помисли си Есра и поруменя.

- Ще ме свържеш ли с капитана? - попита го тя.

- Слушам!

175

Отговорът на войника я накара да се усмихне. След няколко секунди чу гласа на капитана:

- Здравей, Есра.

- Здравей, Ешреф. Как си?

- Добре - отвърна наперено той. - А ти?

- Малко притеснена - призна тя, изненадана от самонадеяния му тон. - Убили са Решат Тюркоглу. Започвам да се съмнявам дали сме в безопасност.

- Не бой се, всичко е наред.

Самоувереността на капитана я стъписа още повече.

- Как така? За три дни станаха две убийства!

- Положението е под контрол, повярвай ми.

Изненадата на Есра се превърна в любопитство.

- Явно има нови разкрития - констатира тя с надежда капитанът да и обясни подробностите.

- Да, необходимо е само малко търпение.

- Ще бъдем търпеливи, разбира се, стига да не ни се случи нещо.

- Довери ми се. Никой няма да ви навреди.

- Искаш да кажеш, че си заловил убиеца?

- Моля те, не ми задавай въпроси - отвърна неспокойно той. - От утре нататък няма да имаш поводи за тревога, обещавам ти.

На Есра и стана ясно, че няма да изкопчи повече информация.

- Надявам се - гласът и издаде колебанието и дали да му повярва, или не.

- Утре ще се чуем и ще се увериш. Дочуване засега.

- Дочуване - сбогува се Есра, но добави, преди връзката да прекъсне: - Пази се.

- Не бой се, вече съм неуязвим пред болката.

„Това пък какво означава?“, озадачи се Есра. Не бе вложила кой знае какъв смисъл в това „пази се“, но капитанът очевидно го прие сериозно. Думите му прозвучаха като на човек, комуто предстои битка. „Сигурно наистина са открили убиеца“, каза си

176

радостно Есра. Краят на тревогите и явно наближаваше. Обзе я непреодолимо желание да съобщи новината на приятелите си. Размисли за момент и се отказа. Ами ако капитанът греши и останат с празни ръце както след залавянето на Шехмуз? Най-добре да не споделя с никого. Ако капитанът се окаже прав, той и бездруго ще съобщи на всички, а ако сгреши, няма да е вдъхвал напразни надежди.

В този момент някой почука на вратата и. Опомни се бързо и стана. Пред прага стоеше длъгнестият Кемал.

- Разполагаш ли с малко време?

- Влизай - подкани го тя, разбрала веднага защо е дошъл.

С приведени рамене Кемал тръгна унило към масата в средата на стаята.

- Какво да правя с това момиче? - попита преди да седне.

- Кое момиче?

Кемал изгледа обидено Есра.

- Ще си тръгна, ако не искаш да ме изслушаш.

- Съжалявам - извини се тя и застана до приятеля си. - Не исках да те засегна. Но ти наистина правиш от мухата слон.

- Нима? Влюбен съм в нея! Тя е всичко за мен.

„Този човек определено е хлътнал до уши“, помисли си Есра и седна на стола до него.

- Тогава проявявай повече разбиране към нея - посъветва го назидателно тя. - Няма да спечелиш любовта и, като я задушаваш.

- Задушавам ли я?

- Непрекъснато я следиш и постоянно си пъхаш носа в личния и живот.

- Защото я обичам.

- Прекалената обич понякога потиска. Като всеки човек, Елиф има свои желания и чувства. Не може да живее, съобразявайки се с твоите желания. Остави и свобода. Позволи и да те опознае. Уважавай желанията и.

Разочарован, Кемал поклати глава.

177

- Никой не я уважава повече от мен. Но тя не ме уважава, не се съобразява с желанията ми.

Вдигна глава и Есра изпита облекчение, като го видя, че не плаче.

- Ти си добър приятел. И силен човек. Искам да съм като теб - призна Кемал.

Есра се усмихна горчиво.

- Грешиш. Не съм толкова силна, колкото изглеждам. На твое място и аз щях да съм объркана.

- Но щеше да се съвземеш бързо и да си стъпиш на краката. Аз не съм като теб.

„Хората ме преценяват неправилно - помисли си Есра. -Заблуждавам ги, като се преструвам на силна, решителна, разумна. А не съм такава.“ Каква беше тогава? Страхливка без самочувствие? Есра се смути. Вдигна глава и видя светлокафявите очи на Кемал да се взират в нея. Разчорли приятелски светлокестенявата му коса.

- Не се притеснявай. Всичко ще отмине.

- Съмнявам се. Ще свърши зле, усещам го, и ще изгубя Елиф. Навярно вече съм я изгубил.

- Сега ти се струва така, но трудностите ни напоследък помрачават и твоето настроение. - След кратко мълчание добави насърчително: - Повярвай ми, Душата ти скоро ще се разведри.

Пожела си наум на другия ден убиецът да е заловен.

178

Тринайсета плочка

От храма се върнах у дома. Опитах се да разсея мрачното си настроение и да го заменя с окриляващи, добри мисли. На другия ден щях да отнеса дарове в храма и да потърся Ашмуникал.

Зачаках нетърпеливо татко да се прибере. Щом пристигна, веднага се явих пред него. Казах му, че съм видял богинята Купаба насън и тя ме е извикала в храма. Баща ми Арарас ме изгледа изпитателно от главата до петите и промълви: „Боговете искат дар“.

Благодарих мислено на бога на бурите, че татко ми повярва. „Трябва да поднесем на богинята Купаба най-ценни дарове“, добави той.

Когато се събудих на другата сутрин, ме очакваха стомна с най-хубавото вино, вкусно изпечен бял хляб, глинено гърне с мед и тлъсто агне. Баща ми бе разтълкувал съня ми като знак, свързан със съдбата ми. От страх да не разгневи боговете и да не ги настрои срещу мен прояви голяма щедрост. Накратко, лъжата ми постигна целта си. С тези дарове лесно щях да спечеля благоразположението на Валвазити. Наредих да натоварят даровете за боговете на каруца, теглена от муле, и поех към храма с двама от робите ни. Пристигнахме. Влязох в голямата зала, където приемаха жертвоприношенията. Записаха името ми на плочка и аз предадох даровете си. Изпратих робите вкъщи с каруцата и се качих на горния етаж да се срещна с Валвазити. Отдадох почит на боговете в главното помещение на храма и влязох в свещената стая на върховния жрец. Валвазити ми се усмихна благосклонно.

„Млади Патасана, внук на мъдрия Митанува, син на благородния Арарас, добре направи, че дойде в храма още сутринта! Така спечели обичта и доверието на боговете - похвали ме той. -Показа страхопочитанието си към тях. Не си забравил, надявам се, да да донесеш дарове на богинята Купаба.“

179

В отговор аз му подадох плочките, връчени ми от служителите в залата за жертвоприношения, с думите: „Не съм забравил, върховни жрецо“.

Валвазити погледна уж небрежно плочките, прочете какво съм донесъл и заключи: „Боговете ще ти простят, Патасана. Но повече не допускай същата грешка, не извършвай същия грях“.

„Боговете са всемогъщи и всеопрощаващи - отвърнах аз. -Те са нашите господари. Аз съм млад, неопитен, невеж. Обещавам да не извършвам отново същия грях, велики Валвазити.“ Валвазити остана доволен от речта ми. Застана до мен и ме докосна по главата.

„Очаква те светло бъдеще, млади Патасана - обнадежди ме той. - Ако се прекланяш пред боговете, ако ги радваш с ценни дарове, те ще те закрилят и радват на свой ред.“

Благосклонните думи на Валвазити ме окуражиха. Реших, че моментът е подходящ да попитам за Ашмуникал.

„Върховни жрецо - подхванах, просвайки се в краката му. - Велики господарю, прости ми, но имам една молба. Когато вчера изпълнявах свещените ритуали в храма, срещнах жена, с която искам да се обвържа, докато съм жив. Срещата ни се осъществи благодарение на теб, велики господарю, наместнико на боговете на тази земя. Ние станахме едно пред боговете. С твое позволение и с позволението на боговете искам да опозная тази жена и да я взема за своя съпруга.“

Валвазити ме улови за ръката и ме изправи на крака. Тогава забелязах смутеното изражение на стария жрец. „Клето момче, по-добре да се престорим, че не съм чул молбата ти, да се престорим, че никога не сме водили този разговор“.

Разбрах отговора му, но въпреки това настоях: „Моля те, велики господарю, не ме отпращай така. Умолявам те, кажи ми какво се е случило.“

Валвазити се приближи до мен и ме сграбчи за раменете. „Млади Патасана, влюбил си се в най-неподходящата жена. Сега тя принадлежи на цар Пизирис.“

180

При тези думите на Валвазити сърцето ми се разтуптя от страх като сърцето на младия пастир, когото водите на Ефрат отнесоха преди година. Както онзи пастир се е опитвал да се бори с течението, улавяйки се за всяка клонка и всеки храст по пътя си, така и аз направих отчаян опит: „Но нали Пизирис има царица?“

Валвазити поклати безнадеждно глава.

„Пизирис няма да направи Ашмуникал царица. Тя ще му служи в харема.“

„А защо тогава на вчерашната церемония Ашмуникал беше храмова проститутка?“, смаях се аз.

„Защото не иска Пизирис. Знае, че няма начин да престъпи волята му. Затова горкото момиче потърси спасение при боговете. Искаше да дари девствеността си на някого, избран от боговете, а не на цар, когото не иска. Така се срещнахте. Тази сутрин отиде в двореца като наложница в царския харем.“ Всяка негова дума ускоряваше гибелта ми по-безмилостно от удар. Клетата Ашмуникал, да попадне в ръцете на непохватен идиот като мен, неспособен да даде израз на страстта си; така и не бе успяла да дари девствеността си на боговете. Докато тези мисли пробягваха през главата ми, Валвазити се възползва от мълчанието ми да ме предупреди: „Слушай, Патасана, обичам те като роден син. Макар и лудетина, дядо ти Митанува ми беше най-близък приятел, а колкото до баща ти Арарас, през целия си живот не съм виждал по-почтен дворцов служител. Ти си от техния род, във вените ти тече тяхната кръв. Угаси огъня, запален от Ашмуникал, и приеми отредената ти съдба. Не забравяй, че нашият цар е земен представител на боговете и техен любимец. Да се противопоставиш на него, е равносилно да въстанеш срещу боговете“.

Валвазити беше прав. Щом нашият цар бе пожелал Ашмуникал, трябваше да се смиря, да се подчиня на повелята му и да забравя първата си любов Ашмуникал - благородна, красива и чиста като богиня. Бях длъжен да понеса болката си сам, без да разкривам любовта си пред никого.

181

Четиринайсета глава

До нея нямаше никого. За миг Есра не успя да си спомни къде е; почувства се захвърлена в необятна празнота. Така се чувстваше и през първите дни след раздялата с Орхан. Дни наред не съумяваше да свикне да се събужда сама в леглото. Но от развода и минаха години. Защо историята се повтаряше сега? Седна объркана в леглото. Спомни си разговора с Кемал и как се отпусна изтощена в леглото, след като приятелят и си отиде. Погледна през прозореца; меките лъчи на следобедното слънце струяха в стаята през евтиното парче плат, което и служеше за перде. Явно бе спала дълго. И никой не бе дошъл да я събуди. Ядоса се, че се е отнесла така, защото искаше да прегледа записките от началото на разкопките. Прозя се и стана. Погледна се в малкото огледало, окачено на стената. Изглеждаше изморена, а кичурите коса, прилепнали по потното и чело, и придаваха още по-жалък вид. Не хареса образа си в огледалото, но не се разтревожи. Пооправи косата си с ръце и излезе от стаята.

Веднага усети уханието на пълнен патладжан, носещо се от кухнята на Халаф, който вече приготвяше вечерята. В отговор на изричната им молба днес Халаф щеше да ги гости с пълнен патладжан и пилаф, а не с типичните за района ястия. За гарнитура предвиждаше краставици с кисело мляко с джоджен и чесън.

За да не я заговори бъбривият готвач, Есра промърмори кратко: „Бог да благослови ръцете ти“, и се запъти към класната стая, където бяха Теоман и другите мъже. Пред входа на училището се сблъска с Бернд.

- Тъкмо идвах при теб - усмихна и се германецът. - Хер Кренкер ми се обади преди малко. Искат да свикат пресконференцията следващата сряда. Пита дали си съгласна.

Есра се паникьоса.

- Сряда? Толкова скоро?

- Дотогава има четири дни - успокои я германецът, който очевидно одобряваше датата.

182

- Не знам - подвоуми се Есра, уплашена да не би да не успее да се подготви. - Да го обсъдим и с другите.

- Добре, ще поговорим и с тях, но искам да те осведомя за още нещо.

Есра се втренчи в лицето му, опасявайки се да не е възникнал поредният проблем.

- Какво има?

- Да се поразходим, ако имаш време - предложи Бернд.

- Бях тръгнала към стаята с компютрите. Не съм се отбивала там следобеда.

- Отидоха да плуват. Само Тим е тук. Дешифрира плочките, както обеща.

- Елиф и Кемал също ли отидоха?

- Да. Всички са на реката.

Есра се усмихна, доволна от новината.

- Ако искаш, отиди и ти да поплуваш - предложи учтиво Бернд.

За кратко Есра се поколеба, но размисли.

- Не, сега не съм в състояние да плувам. Ще видя как върви работата на Тим и ще се поразходим.

Влязоха заедно в стаята на американеца. Тим преписваше начисто преводите на плочките. Стана веднага, помаха им да приближат и се обърна към Есра:

- Опитвам се да приключа навреме с плочките, както обещах.

- Има ли нова информация?

- Не, няма, но това несъмнено са най-древните неофициални исторически документи, открити досега. Всяка дума, всеки преведен ред го доказва.

- Отлично - въодушеви се Есра.

- Защо не седнете?

- Не искаме да те безпокоим. Просто наминахме. Обадил се е професор Кренкер от Германския институт. Питат дали ще успеем да проведем пресконференцията в сряда.

183

Бернд се понамръщи. Стана му неприятно, че Есра съобщава новината на Тимъти преди него.

- Аз не възразявам - отвърна Тимъти.

Есра се изненада от отговора му, защото смяташе, че американецът ще предпочете да изчакат още известно време.

- На мен ми се струва малко рано.

- Дотогава има четири дълги дни - възрази и Тимъти, без да скрива, че не споделя мнението и по въпроса. - Нали и бездруго обсъждахме да го направим през следващата седмица.

- Да - намеси се Бернд, явно доволен от думите на Тимъти. -Институтът носи основната отговорност, а оттам твърдят, че са готови.

- Както и да е - прекъсна ги Есра и се запъти към вратата. - Ще го обсъдим довечера. Сега ще те оставим да работиш на спокойствие.

- Добре, ще се видим на вечеря - кимна Тимъти.

След като излязоха от училището, Есра и Бернд не тръгнаха към беседката. Закрачиха по засенчения от тополи път по посока към съседното село. Дневната горещина бе започнала да отстъпва пред вечерната прохлада.

- Както знаеш - подхвана Бернд, - истанбулският клон на института не намери лесно средства за разкопките. Колегите в Германия не очакваха да открием значими находки, понеже тук неколкократно са работили археологически екипи. Повечето настояваха средствата да се насочат към по-важни проучвания.

От хода на разговора Есра остана с впечатлението, че германецът иска да се потупа по гърба, и реши да го прекъсне:

- Но в крайна сметка ни финансираха.

- Да, благодарение на хер Кренкер. Ако той не се бе постарал да ги убеди, нямаше да получим нищо.

Есра кимна в знак на съгласие.

- Имаш право. Много сме задължени на хер Кренкер.

- Той ни помогна. А сега ние трябва да му помогнем.

Есра спря и погледна германския си колега, почти с цяла

педя по-висок от нея.

184

- Споровете в централата на института продължават -обясни Бернд. - Някои оценяват инвестициите в тези разкопки като прекалено големи. На следващото съвещание след петнайсет дни ще повдигнат отново въпроса.

Есра остана доволна, че първоначалните и опасения за насоката на разговора не се оправдават.

- Ясно. Професорът иска да проведе пресконференцията възможно най-скоро, за да затвори устата на опозицията.

- Да, точно това имам предвид.

- В такъв случай не ни остава нищо друго, освен да проведем пресконференцията в сряда.

- Именно.

- Тогава въпросът е решен! Никой не иска да ни спрат средствата.

- Но - изгледа я плахо Бернд - по-добре другите от екипа да не разбират за разногласията в института.

- Не бой се - намигна му Есра. - Никой няма да узнае. Само трябва веднага да започнем да се подготвяме за пресконференцията.

- Подготовката няма да ни отнеме много време. Тимъти познава съвършено тази територия. Той ще ни насочва.

- Имаш право. Чака го доста работа. И това ще обсъдим довечера.

Вървяха по засенчения от тополите път, докато не видяха селската джамия.

- Да се връщаме - предложи Есра, забелязала, че наближават селото. - Младите сигурно са се прибрали вече.

Бернд се съгласи и двамата поеха обратно. Повървяха мълчаливо известно време. Мълчанието явно не смущаваше германеца - крачеше бодро по пътя, ала Есра се чувстваше неловко.

- Искам да те питам нещо…

Любопитството я глождеше още откакто предишния ден видя Бернд да пише писмо. Поколеба се за момент, чудейки се дали е редно да си пъха носа в личния му живот. Но понеже

185

беше доловила нескритото удоволствие на Бернд да разправя за съпругата си, Есра се реши да разведри обстановката с приятен разговор, вместо да продължават да вървят, потънали в мълчание.

- Не е ли по-лесно да се обаждаш на съпругата си по телефона, вместо да и пишеш писма?

Есра забеляза как лицето на Бернд поруменя леко.

- Съжалявам - извини се тя учтиво. - Не ми отговаряй, ако не искаш. Просто съм любопитна…

- Защо да не ти отговоря? - Бернд явно не се бе почувствал засегнат. - Говорим и по телефона. Но по-добре успявам да изразя мислите си в писма, а и Вартухи обича да и пиша.

- И тя ли ти пише?

- Не, за съжаление. Не обича да пише. Обажда ми се, когато получи писмо от мен.

Есра се засмя.

- И тогава говорите по телефона?

Бернд също се засмя.

- Да, да, разговаряме, когато се обажда, но по телефона думите звучат… ммм…

- Студено?

- Да, не успявам да изразя чувствата си. Сигурно аз съм виновен. Не съм като другите, които водят съвсем нормални разговори по телефона.

- Не си виновен. И аз бих искала мъжът, когото обичам, да ми пише писма. Но любов като вашата се среща рядко. Съпругата ти е щастлива жена.

Бернд поаленя по-видимо.

- И съпругата ми казва така. Всъщност аз съм щастливецът.

Обърна се към Есра, погледна я и продължи да говори, сякаш се страхуваше, че не му вярва:

- Красотата и ме заплени още щом я зърнах, седнала в градината на Хайделбергския университет. Беше прекрасна - с къдрава черна коса, смугла, с блестящи черни очи. Не знаех обаче, че тя е човекът, когото търся.

186

- Човекът, когото си търсил?

- Нали казват, че търсим сродна душа. Някой, който споделя повечето ни възгледи, чието присъствие ни умиротворява. Някой, за когото знаем, че ще обичаме до края.

„Съществува ли наистина такава любов?“, запита се Есра.

- Оказа се, че за мен Вартухи е този човек - продължи германецът. - Половинката, която ме допълва.

- И тя ли е археолог?

- Да, учихме в един университет. Беше дошла от Франция. Както казах, отначало ме привлече външността и, смуглата и красота. Ала щом я опознах, разбрах, че не мога да живея без нея.

Есра го погледна удивено.

- Откога сте заедно? - попита тя не за да поддържа разговора, а искрено заинтригувана.

- От седем години - отговори германецът със грейнали очи, сякаш си припомня сладък спомен. - А сме женени от три.

- Прости дързостта ми, но седем години са много време. Никога ли не си се отегчавал от нея?

- Не, никога - поклати глава Бернд. - С нея никога не изпитвам отегчение.

- Навярно защото сте разделени често заради разкопките.

- Разделяме се за пръв път. Винаги ходим заедно на разкопки.

Есра го изгледа възхитена.

- Двамата явно сте от рода на изчезващите любовници. Аз започнах да се отегчавам през втората година от брака ми.

- Значи не си открила подходящия човек.

- Честно казано, не вярвам, че такова нещо съществува. Бях влюбена в Орхан, бившия ми съпруг. Ала с времето магията на любовта изтлява.

Замълча. Понечи да добави: „Вероятно просто не съм била готова за брак“, но размисли. Когато му каза, че иска да се разведат, Орхан я обвини в безотговорност и незрялост. Укори я, че върви по стъпките на баща си. Забележките му за баща и

187

разпалиха поредната ожесточена разпра помежду им. Дни наред не си продумаха, но се оказа полезно, защото помогна на Орхан да свикне с мисълта за развода. Орхан беше като Бернд. Непрекъснато повтаряше: „Чувствам се завършен, когато съм с теб“, „Чувствам се като половин човек без теб“. Бе научила къде се корени тази идея от баща си. В „Пирът“, базиран върху лекция, изнесена от Аристофан, Платон разказва как Зевс, изпълнен със завист към андрогините - съвършени човешки същества с по четири ръце, четири крака и две глави, -ги разделя. Оттогава хората цял живот търсят половинките си. Независимо кой говори за такава любов - прочути мислители като Сократ или Платон, или предани любовници като Орхан и Бернд, Есра недоумяваше. Възможно ли е някой да открие себе си у друг? Или да ограничи намирането на своето „аз“ само до един човек? Ами другите житейски сфери - археологията, приятелите, семейството? Безкрайните варианти за общуване и за осъзнаване на по-дълбокия ни потенциал, които светът ни предоставя? Случва ли се наистина две същества, слети в едно, да създадат идеална хармония? Да, двама души понякога изпитват едни и същи чувства, радват се и тъгуват заедно, усещат еднакво вълнение, когато правят любов, мислят, разговарят, работят, слушат музика, но да ги споделят постоянно е възможно само по силата на някакво чудо или ако и двамата се самозалъгват. Да бъдеш винаги в хармония с другия, означава да разрушиш красотата на тази хармония, да я лишиш от смисъл. Според Есра описаното от Орхан и Бернд като „постоянна хармония“ бе равносилно на дълги, отегчителни часове, изпълнени с болезнено познати действия и досадно единомислие.

Въпреки обвиненията на Орхан Есра всъщност не споделяше мнението на баща си по въпроса. Баща и твърдеше, че е влюбен в Нилгюн, но някога бе изпитвал същите чувства и към майката на Есра. Любовта му към Нилгюн някой ден щеше да изтлее, както страстта към бившата му съпруга бе залиняла с течение на времето. Дори да не е влюбен в съпругата си, необходимо ли бе да я изоставя в името на мимолетна страст?

188

Та нали двамата се уважаваха, разбираха се и имаха дъщеря, която - както той твърдеше - обичаше с цялото си сърце? В крайна сметка Есра се оказа права. Любовницата, превъзнасяна първоначално от него до небесата, постепенно се превърна в обект на постоянни насмешки. Есра предвиждаше подобен край, но не го споделяше с баща си. Не му го натякваше и сега.

- Май се отнесе нанякъде - обади се Бернд. - За какво се замисли?

- Че не съм завършен човек - отвърна Есра с иронична усмивка. - Май не съм способна да обичам някого задълго. Не съм в състояние да понеса такава близост.

Очакваше Бернд да и отговори с учтива реплика от рода на „О, драга, как изобщо ти хрумна това?“ Германецът обаче не се поколеба да разкрие истинските си мисли по въпроса.

- Не мога да преценя дали си незавършена личност, или не, но несъмнено не си щастлива, защото не си намерила истинската любов.

„Защо пък да не съм щастлива - каза си Есра. - По-скоро те са нещастни. Изборът им ги ограничава, отдалечава ги от истинското щастие, изпълва живота им със забрани. Толкова ли е красиво да поставиш възлюбения в центъра на живота си и да рискуваш да го направи на пух и прах, когато реши да си тръгне? Или да превръщаш живота на другия в затвор, както постъпва Кемал с Елиф?“ Не сподели обаче мислите си с Бернд.

- Какво да сторя? Бог ме е създал такава - отвърна примирено тя.

- Ще се промениш, когато откриеш подходящия човек.

Виж го ти! Осмелява се да я утешава!

- Добре. Колко обичаш съпругата си? - попита Есра, решила да превърне разговора им в игра.

- Много. За нея съм готов на всичко.

Непоколебимото изражение, с което Бернд произнесе детинското си откровение, я разсмя.

- Твърдението ти е твърде общо. Дотолкова, че звучи безсмислено. Ако поиска например да загърбиш кариерата си?

189

- Няма да го направи.

- Да речем, че го направи.

- Не би го поискала, но съм готов да се откажа от кариерата си. Не бих и отказал нищо.

- Нима?

- Разбира се! Веднъж участвах заради нея в митинг против геноцида срещу арменците. Страхувам се до смърт от полицаите, но когато те се нахвърлиха върху три жени, сред които и Вартухи, аз ги нападнах. Поступаха ме, отведоха ме в полицейския участък и едва не ме изключиха от университета. Но не съжалявам, защото станах герой в очите на Вартухи. След онзи ден тя ме заобича още повече.

Решителното изражение на Бернд подсказа на Есра, че говори истината. И все пак не се сдържа да изрази съмненията си:

- Чудесно е да си обект на такава любов, но е и страшно.

- Защо да е страшно?

- Ами ако Вартухи реши да те напусне?

- Няма. Ще ме обича, докато аз я обичам.

- Хайде, хайде! Дори сиамските близнаци не живеят толкова синхронно.

- Не говоря за физическа, а за духовна хармония.

- Ахаа - проточи колебливо Есра. - Е, признавам, че не разбирам.

Бернд я изгледа любопитно.

- Странно! Обикновено жените не мислят като теб. Роман-тичната любов е една от малкото магически думи в живота им.

- Имаш право. Любовта е много важна за жените. И мнозина вярват искрено в нея. Но в крайна сметка извличат повече болка, отколкото радост, а някои я използват да шантажират мъжете. Както и да е… Това е друга тема. Всъщност твоето отношение също ме изненада.

- Защо?

- Не съм очаквала да чуя такава любовна история от германец - обясни шеговито Есра. - Сигурен ли си, че дядо ти не

190

е французин? Или италианец? Да не би някои от роднините ти да са емигрирали в Бразилия?

Бернд се засмя.

- Очевидно не си чела „Страданията на младия Вертер“ на Гьоте - в закачливия му тон се долавяха и леко обвинителни нотки. - Гьоте е бил непоправим романтик. За него любовта е луда река, която пречиства и извисява душата.

191

Четиринайсета плочка

Едва открих Ашмуникал, първата си любов, и я изгубих. Заскитах безцелно. Храмът остана зад мен, думите на Валвазити останаха зад мен, Ашмуникал също оставаше зад мен. Налагаше се да изтрия спомена за нейния лик, за уханието и вкуса и, за мелодичния и глас и да я забравя завинаги.

Тръгнах из пазара, защурах се като призрак между търговците, робите и купувачите. После се запътих към Стената на пратениците, а оттам - към Водната порта и надолу към Ефрат. Размътените води на древната река имаха цвят на кръв. Краката сами носеха тялото ми по брега. Продължих, докато стигнах мястото срещу малкия остров, където дядо Митанува се бе скрил за три дни и три нощи след смъртта на съпругата си Туна-ви. Паднах на колене и заплаках. Бяха ме учили, че мъжете не бива да плачат. Болката и гневът ми обаче бяха толкова силни, че ми беше все едно. От гърлото ми се изтръгваха сърцераздирателни стонове. Бях ядосан на боговете и на царя. Гневях се на Ашмуникал, макар да нямаше вина, и най-вече се гневях на себе си. Накрая се съвзех, сълзите пречистиха яростта ми и тъмната мъка в сърцето ми. Втренчих се в малкия остров по средата на реката. Призоваваше ме да надмогна участта си, както ковчегът, спасил семейството и животните на шумереца Ур-Напищи по време на Големия потоп, погубил всички други живи същества. Дали и аз като дядо да не се оттегля за няколко дни на острова? Но тогава тайната за любовта ми щеше да излезе наяве. Само бог Тешуб знае какво би ме сполетяло, ако жестокият цар Пизирис разбереше, че съм влюбен в Ашмуникал, неговата млада любовница. Оплаквах изгубената си любов, но същевременно се страхувах от мъстта на царя. Как копнеех дядо Митанува да е до мен в този момент! Той щеше да ме посъветва как да постъпя и да ми вдъхне кураж. Сам-самичък обаче, аз, глупавият, страхлив и жалък влюбен Патасана можех единствено да плача и да теша бурята в сърцето си със сълзи. Опасната ми любов щеше да остане тайна между мен и върхов-

192

ния жрец. Вярвах му; той не би я разкрил пред царя. Валвазити проявяваше дължимото уважение по време на церемониите, но не ми изглеждаше особено привързан към владетеля. Колкото до Ашмуникал, бях сигурен, че вече ме е забравила. И защо да помни неспособен мъж като мен? Седях на брега на Ефрат, докато се спусна нощта и вълците се върнаха в леговищата си, а птиците - в гнездата си. Изтрих сълзите от очите си и се запътих към града.

В приглушената светлина на фенерите майка ми не забеляза подутите ми очи и окаяното ми състояние. Колкото до баща ми, зловещите облаци, надвиснали над него, го заслепяваха дотам, че не виждаше по-далеч от носа си, камо ли да съзре тъгата на младия си син.

193

Петнайсета глава

На смрачаване археолозите седнаха да вечерят под звуците на монотонната песен на щурците.

- О, да, вечерята, за която мечтаех дни наред! - възкликна Теоман и лакомо задъвка патладжана, пълнен с говежда кайма. -Обожавам това ястие!

Мурат, позабравил лекцията, изчетена му от Есра сутринта, започна веднага да го подкача:

- Хайде, Теоман, онзиден твърдеше, че любимото ти ястие е чалбур21.

Роденият в Измир Теоман тутакси възрази:

- Затваряй си устата, младежо! - Мурат нямаше мяра и ше-гичките му понякога идваха до гуша на Теоман. - Обичам и чалбур, но пълнените патладжани са съвсем друга категория. Знаеш ли от какво се страхувам най-много? Че като остарея, лекарите ще ми забранят да ям патладжан.

- В Америка от патладжани правят фураж за конете-опита се и Тимъти да подразни археолога.

Отговори му обаче Халаф, запътил се към масата с паница пилаф:

- О, хайде, Тим! Патладжанът е царят на зеленчуците. Не ти прилича да го подценяваш така. Там, където съм роден, готвят петнайсет различни ястия с патладжан.

Мурат не повярва на готвача.

- Ама че си самохвалко, Халаф! Как ще се сготвят петнайсет ястия от патладжан?

- Не си измислям. - Халаф остави паницата с пилаф на масата, скръсти ръце и погледна Мурат. - Ако не ми вярваш, ще ги изредя, а ти брой: пържен патладжан, карнъярък, кебап с патладжани, пълнен патладжан, кълцан патладжан, алиназик, баба ханнуч, мъджънк ашъ, тюрлюгювеч, имамбаялдъ, сакъз кебап, туршия от патладжани, рачел от патладжани и „Еврейски гост“. Станаха ли петнайсет?

21 Забулени яйца с кисело мляко. - Б. пр.

194

- Да, но какво означава „Еврейски гост“?

- Ястие, разбира се.

Теоман погледна недоверчиво готвача.

- Не се обиждай, Халаф, но този „Еврейски гост“ и на мен не ми звучи убедително.

- Е, щом се съмняваш, ще ти кажа рецептата - отвърна Халаф и веднага изпълни заканата си: - Първо нарязваш патладжаните. После запържваш лук и говежда кайма в тиган. Добавяш доматен сос и патладжаните. Оставяш ги да поврят и добавяш счукано жито. После го готвиш като пилаф. Така се прави „Еврейски гост“.

Мурат не можа да измисли как да му отговори. Теоман обаче преглътна доволно поредния залък от пълнения патладжан и рече:

- Не знам за „Еврейския гост“, но откакто вкусих карнъярък, не мога да живея без него. А майка ми го прави толкова вкусно, пръстите да си оближеш!

- Моля? - възмути се Халаф. - Нашият карнъярък не ти харесва значи?

- Не, не, братко - проломоти Теоман, загреба с вилицата голяма хапка от пълнения патладжан и я лапна. - Нищо подобно! И вашият е вкусен.

- Наистина - съгласи се Кемал, който по принцип не се спогаждаше с готвача. - Златни ръце имаш, Халаф.

За пръв път от началото на разкопките младият мъж казваше добра дума за Халаф и той го изгледа смаяно. Ала не забрави да отговори:

- Добър апетит!

Промяната у Кемал не убягна и на Есра. Дали разговорът им му се бе отразил благотворно? Не само тя забелязваше старанието на Кемал - следобеда Елиф се притесняваше как ще се държи приятелят и, когато отидат да плуват, но той бе далеч по-сговорчив. Представяше си го как мърмори обвинително: „Защо си сложила такъв бански?“, но Кемал не оправда опасенията и. Шегуваше се с Мурат и Теоман и изобщо не и обръща-

195

ше внимание. „Дано ме остави на мира отсега нататък“, помисли си младата жена и погледна крадешком към Тимъти. Кемал я забеляза, ала не реагира.

- Как беше водата? - попита американецът.

- Чудесна - отговори веднага Мурат. - Е, Теоман още не се е научил да плува „кучешката“.

Халаф им бе показал как става. Така плуваха местните деца - притиснали ръце към корема, пляскаха с крака във водата, оставяйки след себе си разпенена диря като моторни лодки. Въпреки усилията на Халаф обаче археолозите все още не бяха усвоили техниката.

- Ами вие? - възкликна Теоман, посягайки към паницата с пилаф. - Аз поне изминавам няколко метра. Ти и Кемал не успявате дори да се задържите над водата.

- Ти не се ли опита? - обърна се Бернд към Елиф.

- Не - отговори младата жена. - И бездруго не съм кой знае какъв плувец. С „кучешката“ ще се удавя при първия опит.

- И според мен не бива да пробваш - подкрепи я Халаф, застанал до масата. - Момичетата не умеят да плуват така.

Есра наблюдаваше как приятелите и си разменят обичайните закачки и настроението и се разведри.

- Аз обаче умея - включи се и тя в разговора.

- Извинете ме, но и вие не сте по-добра от Теоман бей. Изминавате един метър, ако извадите късмет, и после плувате по обикновения начин.

- Весело ви е сега, но леля Хатуч видяла Есра и Елиф да плуват. Оплака ми се: „Теоман, момчето ми, не е ли грях момичетата да влизат във водата толкова разголени?“.

- Леле! - възкликна Есра като попарена. - Трябва да внимаваме повече.

Какато винаги Халаф се опита да ги успокои:

- Не се впрягайте. Искала е просто да види как ще реагирате. Има си телевизор вкъщи. Всеки ден гледа бразилски сапунени опери.

196

- Все пак е по-добре да не се набиваме на очи, когато плуваме - настоя Есра.

После на лицето и се изписа сериозно изражение и всички на масата притихнаха. Известно време се чуваше само потрак-ването на вилиците по чиниите. Есра заговори, когато Халаф взе празната тава от пълнените патладжани и се върна в кухнята.

- Тази вечер трябва да обсъдим два въпроса - подхвана делово тя, давайки им знак, че съвещанието е започнало.

С изключение на почивните дни всяка вечер разискваха свършената през деня работа и обсъждаха задачите за следващия ден.

- Първият въпрос е изключително важен - продължи Есра и погледна съсредоточено приятелите си, които довършваха вечерята. - Както знаете, Германският археологически институт поиска да обявим на международна пресконференция откриването на плочките на Патасана. И университетът, и ние откликнахме положително на молбата им. Пресконференцията ще се проведе в сряда.

- Не е ли прекалено рано? - възрази Кемал.

- Не мисля - обади се Бернд. - Все пак няма да описваме плочките една по една. Ще покажем на журналистите няколко плочки и ще им обясним защо находката е толкова съществена.

- Не бива да отлагаме - подкрепи го Есра. - Нямаме друг избор. Трябва да се подготвим за сряда.

Възцари се мълчание, подсказващо, че всички одобряват думите и.

- Тим, Бернд и аз ще говорим на пресконференцията -продължи Есра. - Понеже е международна, държа Бернд и Тимъти да говорят. Така ще подчертаем международния характер на разкопките и ще успеем да отговорим на въпросите, които журналистите ще ни задават на английски и на немски.

- Мъдро решение - кимна Теоман. - Къде ще се проведе пресконференцията?

Мурат се намеси с обичайната си припряност:

197

- Да я проведем на разкопките, в храма!

Тимъти го погледна и се усмихна разбиращо.

- Знам колко силно е желанието ти да ги впечатлим, но не съм съгласен с теб. Опитът ме е научил, че когато пресконференциите се провеждат на открито, журналистите бързо се разсейват и се съсредоточават повече върху руините, отколкото върху говорещите. Затова е по-добре пресконференцията да се проведе на закрито.

- Мястото вече е уточнено - намеси се Бернд. - Петзвезд-ният хотел в Антеп. Разполагат с климатици и всякакви удобства. В тази жега това е единственият начин да задържим журналистите в залата.

- Имаш право, но няма ли да поискат да видят разкопките?

- И това е обмислено. След пресконференцията всички ще се качат в автобуси под наем, които ще ги откарат до разкопките, за да снимат.

- Трябва да бъдем съвършени домакини - вметна замислено Есра. - Кметът ще ни помогне ли?

- Разбира се - отговори Халаф, върнал се от кухнята. -Кметът Едип бей ще се радва да ви съдейства.

- Сигурен ли си? Когато пристигнахме, заяви, че нямат средства да ни помагат.

- Защото се страхуваше да не стоварите цялата работа върху кметството. Вече видя, че нямате такива намерения, и се успокои. Разказва на всички каква изключителна и модерна жена сте. Освен това ще идват журналисти. Едип бей няма да остави такава възможност да му се изплъзне.

Есра поклати изненадано глава.

- Добре! Ще отида да поговоря с Едип бей.

- От коя партия е този Едип бей? - полюбопитства Теоман, сякаш това имаше нещо общо с темата.

Злостна усмивка се разля по широкото лице на Халаф.

- Няма партия. Съюзява се с всяка партия, която дойде на власт. Така де… зависи откъде духа вятърът.

198

- Какво значение има от коя партия е? - прекъсна безсмисленото разискване Есра. - Минаваме на втория въпрос. Днес открихме място, което смятаме, че е залата за жертвоприношения в храма. Иманярите са извадили статуите оттам, затова е добре да съсредоточим усилията си в този район.

- Звучи логично - съгласи се Бернд. - Сигурно ще попаднем на интересни находки.

Теоман смяташе, че след като откриха плочките на Патасана, на разкопките в храма отделя твърде малко внимание, затова възрази:

- Според мен трябва да продължим да копаем в храма. Да не променяме плана на разкопките само заради няколко находки.

Кемал недоумяваше защо приятелят му се инати.

- Щом иманярите вече са изкопали съществени находки от това място, защо да не съсредоточим усилията си там? - попита той.

- Говориш като човек, който никога не е участвал в разкопки - скастри го Теоман. - Ако започнем да разкопаваме залата за жертвоприношения, бог знае колко време ще ни отнеме.

- Но разкопките на храма, така или иначе, може да продължат с месеци - не пропусна да се намеси Мурат.

Тези думи бяха сламката, която прекърши гърба на камилата.

- Има си хас и ти да не споделиш мнението си! - избухна Теоман. - Хлапето с жълто около устата вече се смята за експерт.

Мурат нямаше да се засегне толкова, ако друг, а не Теоман, бе произнесъл тези думи. Досега обаче от всички членове на археологическия екип Мурат се спогаждаше най-добре с Теоман. Младият мъж погледна обидено приятеля си, стана и тръгна бързо нанякъде, без да продума.

- Виж какво направи! - възкликна Елиф и последва Мурат.

Възцари се тягостно мълчание. На Есра и дожаля най-много

за Мурат. Тази сутрин го скастри, а сега, преди да е преглътнал разговора им, Теоман накърни гордостта му. Кой би изтърпял

199

толкова хокане за един ден? Есра понечи да направи забележка на Теоман заради прекалено грубото му отношение към Мурат, но гласът на Елиф я изпревари.

- Нещо ме ужили по крака! - извика младата жена.

Всички я погледнаха стъписано - та тя се намираше едва

на няколко крачки от масата. Не виждаха какво се е случило. Кемал скочи пръв от стола.

- Какво стана? - попита той.

Елиф стискаше дясното си стъпало и подскачаше на място.

- Големият ми пръст гори… пари!

Другите тутакси последваха Кемал.

- Видя ли какво те ужили?

- Не. Не видях.

Всички се скупчиха около нея, а тя се облегна на Кемал и застена:

- Пръстът ми гори…

Халаф дойде последен. Обходи земята около тях с лъча на фенерчето и откри какво бе ужилило Елиф - жълт скорпион, който бягаше към тревата.

- Ето го! - извика Халаф. - О, не, жълт е! Много е отровен!

Другите обкръжиха любопитно уплашения скорпион, чийто опит за бягство бе предотвратен от тежкия десен крак на Халаф, стоварил се върху му. Щом смачка скорпиона, готвачът вдигна стъпало, за да покаже смазаното му тяло.

- Гледайте, опашката му още мърда! - възкликна той и пак започна да тъпче скорпиона.

След като извърши успешно екзекуцията, тръгна към Елиф, стиснал фенерчето. Подутото и зачервено място върху големия и пръст се виждаше дори на приглушената светлина.

Като опитен лекар Халаф веднага разпореди какво да правят:

- Трябва да срежем ухапаното място и да изсмучем отровата.

- Нищо подобно! - сряза го Есра. - Трябва да я заведем незабавно в болницата.

200

- Халаф е прав - обади се Тим.

- Не, ще я закараме в болницата - възрази Кемал. Враждебността помежду им очевидно се бе възпламенила отново. - Ще я закараме с джипа. - Обърна се към Елиф: - Можеш ли да ходиш, или да те пренеса до колата?

Елиф поклати глава да покаже, че ще успее да стигне до джипа. Тимъти обаче още се колебаеше.

- Да дойда ли с вас? - попита той.

- Няма нужда - отсече остро Кемал. - Аз ще я заведа.

- Главният лекар в Американската болница ми е приятел -настоя Тимъти.

- Казах ти, че няма нужда! - кресна Кемал.

- Не викай!

Тимъти сграбчи Кемал за яката и силните му ръце повдигнаха младия мъж над земята. Кемал не очакваше такава реакция. И не само той. Всички, дори Елиф, внезапно забравила болката, се взираха в Тимъти. Забелязал втренчените им погледи Тимъти пусна яката на Кемал като горещ картоф.

- Много съжалявам - извини се тихо. - Изпуснах си нервите.

- Е, щях да ти го върна тъпкано, ако не трябваше да водя Елиф в болницата! - извика гневно Кемал.

- Съжалявам - повтори Тимъти.

Реакцията му стъписа и Есра. Какво му стана на този уравновесен американец? Ала нямаше време за размишления. Беше наложително веднага да закарат Елиф в болницата. Последва Кемал и Елиф, запътили се към джипа.

- И аз ще дойда с вас. Няма да се справите сами.

Кемал не възрази. Тимъти настигна Есра.

- Заведете я в Американската болница - каза и смутено. -Познавам главния лекар, Дейвид. Помоли го от мое име да ви помогне.

Беше очевидно, че се разкайва за постъпката си. Вероятно наистина си бе изпуснал нервите за момент. Есра го докосна признателно по ръката.

201

- Благодаря.

Първо настаниха Елиф в джипа. Трудно и с помощта на Есра младата жена легна на задната седалка. Със сгърчено от болка лице стискаше десния си крак с две ръце и току простенваше:

- Много боли!

- Ще ви се обадим възможно най-скоро - извика Есра на другите през прозореца на джипа, докато Кемал палеше двигателя.

Джипът изчезна бързо в мрака, изпроводен от загрижените погледи на приятелите им.

- Кракът ми гори - простена отново Елиф. - Ще се поохлади, ако го подам през прозореца.

- Не ми се вижда разумно - възрази Есра.

- Моля те, боли ме ужасно.

Кемал не издържа и се намеси:

- Подай го през прозореца. Току-виж, помогнало.

- Добре, но да не стърчи много. Опазил ни бог да се закачи за нещо! - примири се Есра.

Младата жена бързо протегна крака си навън, сякаш това щеше да я спаси от всички болки.

- Олекна ми - промърмори, усетила вятъра върху кожата си.

Есра търсеше нещо меко, за да го подложи под крака на

Елиф, когато изстрели процепиха нощната тишина.

- Какво беше това? - сепна се Кемал.

- Стрелба - отговори Есра, подлагайки длан под крака на Елиф. - Сигурно има сватба или нещо такова.

- Не ми прозвуча като сватба. По-скоро приличаше на престрелка - отсъди Кемал.

Есра си спомни думите на капитана: „Не бой се, вече съм неуязвим за болката“. Дали бяха заловили убиеца?

- Прав си, вероятно е престрелка - прошепна тя. - Дано не попаднем в схватката.

- Едва ли - успокои я Кемал. - Досега щяха да са блокирали пътя и да разберем.

202

Кемал продължи да натиска педала на газта докрай и да увеличава скоростта. Изяждаха бързо асфалта, осветен от сиянието на пълната луна, а дърветата, пустите ниви и виждащите се тук-там между тях води на Ефрат пробягваха край джипа. Сега изстрелите долитаха по-отблизо. Схватката явно се водеше в село Гьовен, което тъкмо подминаваха. „Където са убили Решат ага“, помисли си Есра. Селото се намираше на около половин километър от шосето. Щом се отдалечиха по пътя, изстрелите затихнаха.

Очевидно капитанът е имал предвид тази нощна атака, когато и съобщи, че на другия ден ще научат всичко. Сигурно са се надявали да заловят убиеца. Навярно не са очаквали да окаже съпротива. Есра се ужаси. Ами ако застрелят Ешреф? Не, невъзможно, той е опитен войник.

Вслушана в изстрелите, Елиф сякаш бе забравила болката. Взираше се уплашено през прозореца и се опитваше да разбере какво става. Щом страховете и се разсеяха обаче, отново усети нетърпимото парене - разпространяваше се от стъпалото към цялото и тяло. Есра се стараеше да я успокоява, но мисълта, че може да убият Ешреф, не и даваше мира. Не, няма как! Кой знае в колко битки е участвал! А и те бяха издебнали престъпника, едва ли щяха да нападнат, без да вземат необходимите мерки. Въпреки тези утешителни мисли Есра не успяваше да заглуши обзелото я безпокойство. Насочила очи към стенещата млада жена и мислите си - към Ешреф, чакаше стрелбата да престане. Но огънят не секваше, както и тревогата, която я глождеше.

203

Петнайсета плочка

Цар Пизирис тревожеше татко. Не приличаше на предшествениците си. Не беше нито страхлив и лишен от самоувереност като Астарус, нито храбър и мъдър като Каманас. Пизирис бе амбициозен, коварен и жесток. И в резултат на тези свои черти бързо стана неоспорим властник. Градът обаче, това малко царство не бе достатъчно за Пизирис. Действията на все повечето арамейски жители от семитско потекло, като асирийците например, безпокояха Пизирис. Обсеби го идеята, че не след дълго асирийците ще предадат ключовете на града на арамейците. Мечтаеше да възроди великото хетско царство. Ала само безумец би повярвал, че Асирийската империя, под чието господство живеехме, ще позволи това да се случи, да не говорим колко трудно биха се обединили отново малките градове-държави, в които се бе превърнало някогашното хетско царство. Така или иначе, заслепен от налудничавата си амбиция, Пизирис не виждаше действителността. И понеже се смяташе за всезнаещ, не обръщаше внимание на татковите предупреждения. Горкият ми баща предчувстваше, че наближава бедствие, но неспособен да усмири стремежите на младия цар, се гърчеше в безпомощно отчаяние.

Пизирис смяташе историята за нещо просто като играта на шах, която прадедите ни бяха научили от египтяните. Придържаше се силно и сляпо към убеждението, че ще успее да възроди великата ни империя с дребните ни сплетни. В шаха фигурите не се движат по своя воля; местят се само на квадрата, където ги поставиш. Царете около нас обаче бяха хитри поне колкото Пизирис и достатъчно решителни и опитни да защитават интересите си.

Пизирис вярваше, че богът на бурите и небесата Тешуб, съпругата му, богинята на слънцето Хепат, синът им Шарума и богинята Купаба са на негова страна, защото сънищата му и предсказанията на оракулите му го обещаваха. Но и асирийците имаха могъщи богове - Асур, Енлил, Шамаш и Ищар, богинята

204

на земята и небето. Опиянен от разточителните си сънища, Пизирис забравяше реалността и стъпка по стъпка осъществяваше замисления си подмолен план.

В най-строга тайна се пишеха писма и споразумения. Изпрати първите писма до по-незначителните хетски царе - Унки, бивш цар на Хати, а сега цар на Амк; Пнаму, цар на Самал; Тархулара, цар на Гургум; Алумари, цар на Милидия; Кушташ-пи, цар на Кумух; Урики, цар на Куе; Вашшурме, цар на Табал. Така Пизирис искаше да прецени как тези царства, до едно под асирийско господство, ще приемат идеята му. Получените отговори обаче бяха извънредно предпазливи. Царете припомняха как асирийците са избивали войниците им като жертвени агнета, как са одирали живи и млади, и стари, как са набучвали главите им на кол и са опожарявали градовете им. Царствата не искаха безпричинно да се хвърлят отново в огъня.

Но Пизирис не забелязваше колебанието им и със сляпо упорство продължаваше да осъществява мечтата си. Изпрати писма до фригийския цар Мидас и урартския цар Сардур -смъртни врагове на Асирия, - но не по пратеници. Отнесе ги лично баща ми Арарас. Пизирис му заповяда да им занесе в дар два златни подноса, златен слънчев диск, символизиращ бога на бурите, сребърен елен, символизиращ бога, покровител на нашия град, церемониална секира на бога на планините с двуглав лъв и джинове и други ценности. Заръча му да се опита да прозре намеренията на двамата царе.

Не бе забравена и Асирийската империя. За да създаде впечатление, че в нашето царство всичко е спокойно, за да приспи подозренията на жестокия Тиглатпилесер и да предотврати преждевременно нападение, Пизирис плащаше надлежно данъците и изпращаше на асирийците ценни дарове. И въпреки това се оказа недостатъчно да спаси малкия ни град - в крайна сметка той стана жертва на гнева на тираничния Тиглатпилесер.

Аз, заслепен от любов към Ашмуникал, разбрах какво се е случило много по-късно.

205

Шестнайсета глава

Неспособна да осъзнае какво точно се случва, Есра мислеше само за стрелбата в селото. Чудеше се дали да не позвъни в полицейския участък и да попита какво става, но какво ли щяха да и обяснят? А и уместно ли бе да се обажда, докато Елиф стене от болка до нея? Джипът лъкатушеше по неравните тесни улици на Антеп към каменната сграда на Американската болница „Азария Смит“, а конвулсиите на Елиф се засилиха. Слава богу, благоразумният Тимъти вече се бе обадил на главния лекар. Медицинският екип ги чакаше пред входа и веднага откараха Елиф в спешното отделение. Беше късно - десет през нощта, - но доктор Дейвид бе дошъл в болницата. Лично той извърши първата процедура. После, забелязал побледнелите от страх лица на Есра и Кемал, приближи до тях с окуражителна усмивка и им обясни:

- Няма нищо страшно. Отровата на турските скорпиони обикновено не е смъртоносна. Опасна е само за пациенти, алергични към нея. Бих и антиалергична инжекция, преди да влея серум. Положението е овладяно.

- Чувствам се ужасно! - простена Елиф въпреки успокоителните думи.

Приятелите и погледнаха очаквателно лекаря.

- Възможно ли е да е закъсняла алергична реакция? - прошепна си Дейвид замислено. После се усмихна, забелязал тревогата в очите на двамата придружители на пациентката. - Не се паникьосвайте, животът и не е в опасност. Но за по-сигурно ще я наблюдаваме известно време. Ще остане тук тази, а вероятно и следващата нощ.

- Направете каквото трябва, докторе. Както прецените… -кимна Есра.

- Не се бойте. Вече направихме всичко възможно. Сега ще чакаме ефектът от отровата да премине. Ще отнеме няколко часа. Тук ли ще останете?

206

- Да, тя не бива да е сама в такова състояние - отвърна Кемал.

- Тогава ще ви настаним в стая с три легла, за да бъдете при нея.

Есра го погледна признателно.

- Чудесно! Благодарим за помощта, докторе.

- Няма нищо, това ми е работата.

Сините очи на Дейвид приличаха на очите на Бернд, но не излъчваха студ. Лекарят бе връстник на Тимъти; олисялата му рано коса подчертаваше високото чело. Тънката брадичка пасваше на острите му черти и съчетана с очилата със златни рамки и прозорливия поглед, му придаваше вид на интелектуалец.

- Съжалявам, от притеснение забравихме да се представим - извини се Есра и протегна ръка. - Аз съм…

Лекарят довърши вместо нея:

- Есра… Тим ми спомена за теб, но, честно казано, не очаквах да видя толкова красива жена.

Лицето на Есра поруменя.

- Благодаря. Тим спомена и теб. Доктор Дейвид…

- А аз съм Кемал - представи се почтително младият археолог, но си помисли: „Ха! Приятелят на Тим, естествено, веднага хвърли око на Есра“.

- Приятно ми е да се запознаем - отвърна топло Дейвид. -Да отидем в кабинета ми да пийнем нещо.

Поканата не въодушеви никак Кемал.

- Ще остана тук, в случай че на Елиф и потрябва помощ.

Лекарят не настоя.

- Младежът явно държи да наглежда пациентката. Да отидем да пийнем по нещо двамата? - обърна се към Есра.

В коридора беше спокойно. Двама пациенти разговаряха пред една врата, медицинска сестра обикаляше стаите с поднос с лекарства.

- Как е Тим? - попита лекарят. - Не успяхме да поговорим по телефона. Беше уплашен. Помоли ме само да дойда веднага в болницата. Отдавна не съм го виждал. Добре е, нали?

207

- Да - отвърна Есра и се сети, че трябва да се обади на колегите си да ги уведоми за случката. Все пак побърза да защити Тимъти: - Много е зает напоследък. Открихме хетски плочки. Негова задача е да ги транскрибира и преведе.

- Значи наистина е зает, иначе щеше да намине да се видим. Всъщност би трябвало да ти се сърдя, че ми отнемаш приятеля.

- След сряда може да се срещнете. Тогава ще бъдем малко по-свободни.

Изкачиха каменните стъпала към втория етаж. Скромният, но просторен кабинет на Дейвид се намираше непосредствено до стълбището.

- Седни, моля - подкани я американецът и се настани зад бюрото.

Есра едва седна на посочения и стол и мобилният и телефон зазвъня. Отговори веднага:

- Здрасти, Тим. Ти си, нали? В болницата сме. Доктор Дейвид ни помогна много, жив и здрав да е. Елиф? По-добре е, но тази нощ ще преспи в болницата, а вероятно и следващата. Не, няма нищо тревожно. Ще останем при нея. О… ммм… исках да те питам. По пътя насам чухме стрелба… Да… Имаш ли представа какво се е случило? Така ли? Умирам от любопитство. Е, ясно, ще се обадя по-късно на капитана. Той сигурно знае какво става… Може ли утре да отидеш на разкопките? Всички знаят какво да правят, но ще е по-добре и ти да си с тях. Благодаря. Утре пак ще се обадим. Поздрави другите. Дочуване. Добре, ще му предам… - Есра прибра телефона в чантата си и се обърна към лекаря: - Тимъти ти изпраща поздрави.

- Схватка ли е имало? - полюбопитства той.

- Чухме стрелба по пътя, но не разбрахме какво става.

- През последните два дни са извършени две убийства. Съобщиха го по новините. Питам се кой е виновникът…

- И ние се чудим.

- Баща ми твърди, че преди седемдесет и осем години имало подобна серия от убийства.

Изморените очи на Есра внезапно се оживиха.

208

- Как така?

- Казва, че няколко подобни убийства били извършени в същия район.

- Щом помни събития отпреди седемдесет и осем години, баща ти сигурно е доста възрастен.

- Баща ми Никълъс е на деветдесет и пет години. Но има отлична памет. Бил е главен лекар в болницата преди мен.

- Кой е извършил убийствата преди седемдесет години?

- За съжаление, се наложи да тръгна към болницата, преди да ми разкаже подробностите.

- А ако е важно?

- Значи според теб е възможно да има връзка между сегашните убийства и онези отпреди седемдесет и осем години - опита се да предугади хода на мислите и Дейвид.

- Навярно. Може ли да поговоря с баща ти?

- Разбира се. Ще се зарадва. Онзи ден друг археолог от екипа ви… Бернд - Лекарят се поколеба дали е запомнил правилно името. - Така се казва, нали? Германецът…

- Да, Бернд - кимна Есра, впила любопитно очи в лекаря.

- Отби се вкъщи. Чул за татко от Тим. Разпитваше го какво се е случило с арменците в началото на века.

„Вторачил се е в тези арменци - помисли си Есра. - Само за тях говори. Някой ден ще си навлече сериозни неприятности, глупакът.“

- Баща ми му разказа каквото знае - продължи Дейвид. - След това старецът цяла седмица сияеше от щастие. Да се чувстваш полезен, повдига много духа, когато си на преклонна възраст. Ако не се съгласи, в което силно се съмнявам, ще успея да го придумам. Но съм сигурен, че баща ми ще остане очарован да поговори с красива жена като теб.

- Благодаря - усмихна се Есра, без да стане ясно дали благодари за комплимента, или защото и обещава среща с баща си.

- Олеле! Увлякохме се в разговора и не те попитах какво ще пиеш. В Антеп това е сериозна простъпка. Гостите тук винаги са на почит.

209

- Благодаря, предпочитам нещо студено…

- Чай с лед? Местните не го обичат много, но според мен е най-добрият начин за разхлаждане.

- Звучи чудесно - съгласи се Есра. След като Дейвид заръча да им донесат чай, Есра промърмори като виновно дете, надяващо се на снизхождение: - Извинявай, но дали е позволено да се пуши тук?

- Тук да, но не и в коридора. Не се притеснявай, драга, аз също паля лула след ядене. Индианското проклятие е прилепчива привичка.

Забелязал учуденото и изражение, лекарят попита:

- Не си ли чувала легендата? Когато белите завзели земите им, индианците ги проклели с тютюна. И проклятието им ни преследва до ден днешен.

Есра запали цигарата си през смях.

- Не ти ли доскучава тук? - попита тя.

- Защо да ми доскучава? Тук съм роден. Този град ме е подготвил за живота. По тези улици съм играл на гоненица и прескочикобила, къпал съм се в река Алебен - без знанието на татко, разбира се, - ловувал съм птици из полята, въоръжен с прашка, разучавал съм древните крепости и подземните пещери край града, подлагал съм на изпитание смелостта си и съм търсил приключения. Когато пораснах, заминах за Щатите, учих медицина в Хюстън. Видях и мегаполисите, и малките градчета в Европа и Америка, опознах различни култури. Но Антеп продължаваше да заема специално място в сърцето ми - като чистото, свенливо вълнение на първата любов, нещо, което никога не се повтаря, никога не преживяваш отново. И, както виждаш, в крайна сметка се върнах тук.

Напуши я смях от поетичната реч на Дейвид, но не се издаде.

- А на баща ти? Изобщо ли не му липсва Америка? - попита тя.

- Той също е роден тук. Бил е главен лекар на болницата преди мен, а преди него главен лекар е бил дядо ми Крисчън.

210

Семейството ми живее в този град от три поколения. Баба ми, майка ми и брат ми са погребани тук.

Есра изтръска пепелта от цигарата си в мраморния пепелник върху малката масичка.

- Не знаех, че болницата е толкова стара! - възкликна изненадано.

- Вероятно не толкова, та да заинтригува археолог, но е доста стара - обясни Дейвид. - Основана е през 1878 година от американски мисионери.

- Името на входа на болницата…

- Азария Смит? Дипломирал се в „Йейл“ и дошъл в Антеп. Бил сред първите лекари, пристигнали в Айънтап, както се наричал градът по онова време.

- Учил е в „Йейл“? Също като Тим?

- Да, но Азария Смит дошъл тук през 1847 година. За съжаление, се разболял тежко от тиф или пневмония и починал. Нарекли болницата така в негова памет.

Есра тъкмо щеше да зададе нов въпрос и на вратата се почука. Медицинска сестра донесе два чая с лед.

- Нуждаете ли се от още нещо? - попита любезно тя и остави чашите пред тях.

- Пациентката в седма стая има придружител. Попитай го дали иска нещо.

Медицинската сестра излезе, а Есра полюбопитства:

- Извини невежеството ми, но защо американците са решили да построят болница точно тук?

- За да разпространяват протестантството - обясни Дейвид, отпивайки от чая. - В началото на миналия век група американски духовници тръгнали по света да разпространяват протестантството. Нарекли мисията „Голямото пробуждане“. Целта им била да внедрят религията си, като установят връзка с хората, основавайки благотворителни институции, здравни и учебни центрове. Така е създадена и нашата болница.

- Но вече не се занимавате с мисионерство, нали?

211

- Не, не - поклати глава лекарят. - Осигуряваме само здравни грижи. Между нас да си остане, но аз и бездруго не се спогаждам кой знае колко с религията. Не съм атеист като Тим, но се съмнявам сериозно в съществуването на Бога, описан в Библията.

- Тим не вярва в Бог?

- Не. Не ти ли е казвал? Сигурно сте толкова заети да разисквате хетските богове, че не ви остава време да обсъдите своите.

- Предполагам. - Есра изгаси цигарата си в мраморния пепелник, поклати глава и добави: - Честно казано, изненадана съм, че Тим е атеист.

- Защо? На вярващ ли ти прилича?

- Не, никак. Но… не знам… просто ми се струва странно.

- Имаш право, странно е, но Тим е най-честният атеист на света. Сигурно има и вярващи, честни и добри като него. Не знам… Дядо Крисчън беше такъв. Намирам прилика между него и Тим. Честността и добросърдечието на дядо обаче бяха продиктувани от личен интерес, защото в крайна сметка той мислеше за отплатата в отвъдния свят. Не го признаваше пред никого, но тайно подозираше всеки, който не е протестант. Не съм забелязвал такова нещо у Тим. Фактът, че е избрал да бъде честен и справедлив, без да вярва в Бог и в отвъдното, придава още по-голяма ценност на поведението му.

- И моят баща мисли като теб - отбеляза Есра, отпивайки от чая си. - Твърди, че първата стъпка към по-извисена цивилизация ще бъде направена, когато хората започнат да проявяват доброта, без да се страхуват от адските мъки.

- Чудесно се е изразил! А според мен Тим е един от основоположниците на тази цивилизация.

Твърдението му и се стори попресилено, но Есра не възрази.

- Явно го харесваш много - констатира тя.

- Вярваш или не, не съм срещал човек като него, никога, макар да съм видял доста свят. Бях в Америка, две години живях в Париж. Ходих дори до Катманду. Познавам много хора,

212

но никой не е като Тим. Той е и учен, и бохем. Толкова е общителен, часове наред може да разговаря с всеки, дори с ратаите в селските кафенета.

Есра се сети как Тим се бе сприятелил дори с Неверницата Надиде.

- Възхищавам му се за това - продължи Дейвид. - Може да говори за всичко, но не е сноб.

- Да умееш да говориш за всичко, не е чак толкова възхитително качество - възрази Есра, отегчена от похвалите, с които лекарят обсипваше Тим. Навярно завиждаше тайно на колегата си, макар да не го признаваше. - Човек, който знае по нещо за всичко, не притежава задълбочени знания.

- Точно това е удивително! Тим не е такъв. Нямам представа дали защото е пътувал толкова по света, или защото е чел много, но има задълбочени знания за всичко, което обсъжда. Умее да обяснява простичко дори най-сложните академични теми. При него простотата не означава повърхностност. И е предан приятел. Отдавна не съм усещал така нечия липса и не съм мечтал толкова за нечие присъствие.

Есра знаеше, че Тим е талантлив археолог, всеотдаен изследовател и добър човек, ала според нея докторът го превъзнасяше до небесата, все едно бе модерен пророк, вероятно защото се чувстваше самотен в този отдалечен югоизточен град. Тим сигурно му се струваше забележителен, понеже тук не намираше с кого другиго да поговори.

- Сигурно обикаля тези краища заради приятелството си с теб - подметна тя шеговито.

- Съмнявам се. Пише книга. Затова е дошъл. Но тук му харесва. Нещо повече, привързан е към тези земи. Миналата година терористи похитили Тимъти и един младши лейтенант, докато пътували в Османие.

Есра се ококори смаяно.

- Наистина ли? Не знаех.

- Тим не обича да обсъжда злощастни инциденти.

- И какво станало после?

213

- Застреляли и убили лейтенанта, но пуснали Тим. Едва се съвзе. Виждал съм го да плаче като дете. Предложих му да се консултира с психолог, отказа.

Есра се опита да си представи Тим да плаче, но не успя. Дейвид продължи:

- Обича толкова тази страна и хората тук, че навярно го боли повече от всички нас да ги вижда как се избиват.

- Местните също го харесват - отбеляза Есра, най-сетне преодоляла стъписването си от наученото. - В района на разкопките от всички в екипа селяните се спогаждат с него най-добре.

- И, разбира се, го харесват. Той не се занимава само с наука, работи и за местните. Преди две години организира здравни консултации по селата. Персоналът ни участва цял месец в кампанията.

- Нещо в тона ти ми подсказва, че не си останал много доволен от тази дейност.

- Работиш безплатно, обикаляш селата, кой би останал доволен! - възкликна Дейвид, но тутакси се разсмя. - О, не вземай думите ми твърде на сериозно! На всички ни се отрази добре. Радвахме се, че помагаме на хората.

- При това, без да се опитвате да ги направите протестанти.

- Да, движеше ни единствено добротата в сърцата ни.

Дейвид забеляза, че Есра си поглежда крадешком часовника.

- Ако си изморена, няма да те задържам повече.

- Няма да е зле да нагледам Елиф.

Истинското и намерение обаче бе да остане сама, за да се обади на Ешреф. През целия разговор с лекаря безпокойството и за капитана туптеше в главата и като зъбобол.

- Благодаря за приятния разговор - каза тя и стана.

- За мен беше удоволствие.

Преди да стигне до вратата, Есра напомни на лекаря:

- Няма да забравиш да попиташ баща си, нали?

- Не бой се, върна ли се у дома, веднага ще говоря с него.

Дейвид я придружи до коридора и попита:

214

- Ще намериш ли стаята? Или да дойда с теб?

- О, не, не си прави труда. Ще я намеря. Хубава вечер!

Есра слезе по стълбите и бързо тръгна към отворения прозорец в дъното на коридора. Застана до него, извади мобилния си телефон и припряно набра номера на полицейския участък. Вдигна същият войник, с когото говори следобед. Той позна веднага гласа и и и съобщи, че капитана го няма и никой не знае кога ще се върне. „Не иска да разкрива никаква информация“, помисли си Есра. Но настоя:

- Чухме стрелба. Какво става?

Войникът отвърна, че няма представа. В същия момент някой прекъсна разговора. Войникът я помоли да почака няколко секунди и после и каза, че я свързва със сержанта.

- Здравейте, Есра ханъм. Сержант Ихсан е. Как да ви помогна?

Гласът му звучеше сърдечно и ведро. „Нямаше да говори така, ако хората му са пострадали“, помисли си Есра.

- Здравейте, сержант Ихсан. Чухме стрелба и се питах…

- Няма повод за тревога - прекъсна я сержантът.

- Няма ранени или…

- Не, слава богу - отвърна сержантът. - Всички са живи и здрави. Утре капитанът ще даде официално изявление.

- Как е той?

- Много добре, много добре, всичко е наред.

- Може ли да говоря с него?

- Не е тук и не знам кога ще дойде.

Думите на сержанта прозвучаха убедително. Нямаше смисъл да протака повече.

- Добре, ще му предадете ли, че съм се обаждала?

Есра прекъсна връзката с дълбока въздишка на облекчение. Капитанът беше невредим. Облекчението и обаче не продължи дълго. Не бе попитала дали схватката е приключила. „Ами ако не е? - помисли си и отново я обзе безпокойство. - Сержантът говореше, сякаш е приключила. Но не е сигурно. Все пак става дума за престрелка, а не за футболен мач! Тъмно е като в рог,

215

но той не участва за пръв път в сражение. Месеци наред се е бил в планините. Знае по-добре от мен какво да прави и как да се пази“, опита да се успокои тя. Напразно. Познатата тревога пак я загложди безмилостно. Не биваше да влиза в стаята на Елиф и да събужда Кемал в такова състояние. Заснова безцелно напред-назад по коридора.

216

Шестнайсета плочка

След като се влюбих в Ашмуникал, правех всичко възможно да я отбягвам. Не ходех в двореца и странях от всички места, където бих могъл да я срещна. Поради предстоящото пътуване на баща ми до Фригия и Урарту обаче се налагаше да се явя в двореца. Татко ме помоли да работя с неговия помощник Лай-мас, докато отсъства. Лаймас бе добър човек, ала малко наивен. Баща ми смяташе, че усърден и талантлив младеж като мен ще го допълва идеално. Не знаеше нищо за Ашмуникал, а нямаше как да не изпълня желанието му.

Всеки ден тръгвах към двореца със смесени чувства. От една страна, отчаяно копнеех да видя Ашмуникал, ала, от друга, се страхувах да я видя, както малките деца се плашат да не срещнат джинове в тъмнината. Докато помагах на добросър-дечния, но не твърде способен в работата Лаймас, мислите ми бягаха към крилото на най-горния етаж на двореца, където живееха жените на Пизирис. Каменна стълба отвеждаше до двете просторни помещения с изглед към Ефрат. Стремях се дори да не поглеждам към стъпалата, ала усещах присъствието на Ашмуникал и със сърце, изпълнено със страх, нетърпение и радост, очаквах да я срещна.

На седмия ден след като татко замина за Урарту, един от стражите на Пизирис дойде при мен, докато работех в дворцовата библиотека. Съобщи ми, че царят иска да ме види. Разтревожих се и се зачудих каква ли е причината да ме повика. Дали бе научил, че аз съм мъжът, с когото Ашмуникал е правила любов в храма? Невъзможно! Ами ако царят имаше шпиони в храма? Не, не би дръзнал да изпрати шпиони там. Макар и цар, Пизирис не би посмял да наруши неприкосновеността на преклонението пред боговете. Застанах пред владетеля, измъчван от въпроси.

Пизирис седеше на диван до прозореца. Жената до него гледаше през прозореца. Приближих почтително. Той ме погледна и аз коленичих със сведена глава.

217

„Стани, млади Патасана - нареди Пизирис благо, както никога не го бях чувал да говори. - Имам задача за теб. Чух, че се грижиш за библиотеката, откакто баща ти Арарас пое за Урарту по моя заповед.“

Изправих се, но продължих да се взирам в пода.

„Да, велики царю - отвърнах. - Благодарение на вас аз се грижа за дворцовата библиотека заедно с помощник-писаря Лаймас.“

„Не ми говори за бездарния Лаймас! - изрева царят. - И ме гледай, когато се обръщаш към мен.“

При тези думи вдигнах глава и до грозния Пизирис видях неземното лице на моята любима Ашмуникал. Веднага пак впих очи в пода.

„Лаймас явно е помътил и твоя мозък - подигра ми се Пизирис. - Вдигни глава и ме погледни.“

Послушах го безпомощно. Но се стараех да не поглеждам към Ашмуникал. Съсредоточих вниманието си само върху Пизирис.

„Да, велики царю. Какво ще ми заповядате?“, промълвих с разтреперан глас.

Пизирис се усмихна. Безформените му устни се разтегнаха, разкривайки дребните му редки зъби.

„Така те искам - отсече той. - Бъди умен и талантлив писар като баща си, мъж, на когото винаги разчитам да изпълнява заповедите ми!“

„Благодаря, велики царю. Ако такава е волята ви, като писар ще проявявам качествата, които изисквате“, отвърнах раболепно, преклонил глава пред самонадеяния Пизирис.

Невъзможно е да опиша какъв срам изпитах. Унижаваха ме пред обичаната от мен жена, а самият аз се бях поставил в това положение. Но потиснах срама си, защото стоях пред царя. Трябваше да съм готов на всичко, включително да жертвам живота си, ако той пожелае. Пизирис бе земен представител на боговете и защитник на народа ни. В сравнение с това какво значение имаше любовта на един младеж, който още не

218

се е издигнал дори до длъжността дворцов писар? Овладях се и повторих:

„Да, велики царю, ще изпълня всяка ваша заповед.“

По квадратното лице на Пизирис се изписа снизхождение. Благосклонни искрици просветнаха в кръвясалите му очи. С възможно най-мекия тон, на който бе способен гръмовният му глас, той ми обясни какво иска от мен:

„Ашмуникал е моята възлюбена. Ала тя не е като другите жени в двореца. Баща и е бил учител. Отраснала е с легенди, епоси, поеми и песни. Не искам да се отегчава тук. Затова ще и покажеш списък с всички легенди, епоси, поеми и песни в библиотеката ни. Предоставяй и своевременно плочките, които пожелае. Натоварвам теб с тази задача. В никакъв случай не разчитай на Лаймас“.

Обзет от изненада, вълнение, радост и страх, едва съумях да събера мислите си и да отговоря със сведена глава:

„Както пожелаете, велики Пизирис. Ще изпълня безпрекословно заповедта ви. Плочките в библиотеката ще бъдат на разположение на почитаемата Ашмуникал“.

„Браво, млади Патасана - похвали ме Пизирис. - Чувам добри неща за теб. Ако са верни и изпълняваш съвестно нарежданията ми, те чака прекрасно бъдеще.“

После се обърна към Ашмуникал и я изгледа похотливо. „Бъдещето на всички ни е прекрасно - заяви той. - То ще ни върне богатството, безгрижието и могъществото на миналите векове.“

Докато говореше, за миг си представих ниското му, дебело тяло между бедрата на Ашмуникал. Лицето ми се сбърчи погнусено, но слава богу, успях да се опомня и да си придам почтително и смирено изражение, преди Пизирис да забележи. Тъкмо се канех да поискам разрешение да се оттегля и звънливият глас на Ашмуникал изпълни стаята с животворна радост: „Бих искала да дойда в библиотеката утре рано сутринта и да разгледам плочките. Ще бъдеш ли там?“

219

„Утре сутринта? - отроних изненадано. - Разбира се -съвзех се и добавих бързо: - Когато пожелаете, господарке“.

„Чу я - додаде властно Пизирис. - Чакай я в библиотеката утре сутринта“.

„Разбира се, велики царю“, поклоних се аз.

Сърцето ми, предусетило надвисналото бедствие, заби трескаво от страх. Преди уплашеното му туптене да зарази цялото ми тяло, помолих за разрешение да се оттегля и излязох припряно от стаята. Докато слизах по стъпалата, започна да ме души безпощадно усещане за обреченост.

220

Седемнайсета глава

След неспокойната нощ, през която ту се унасяше, ту се пробуждаше, Есра отвори изтощено очи. Седна в леглото. Елиф, прекарала цялата нощ в стенания, най-сетне бе успяла да заспи. Кемал бе будувал, за да я наглежда, и също бе задрямал призори. Есра стана тихо, за да не безпокои приятелите си, отиде в банята, наплиска си лицето, подсуши го, взе мобилния телефон и излезе в коридора.

Там не цареше снощното спокойствие. Утрото бе раздвижило всички. Медицински сестри разнасяха подноси със закуска на пациентите и на придружителите им. Налагаше се да излезе в градината, за да говори на спокойствие. Намери тихо ъгълче зад входната врата и набра номера на полицейското управление. Гласът на дежурния войник отекна в ухото и. Познал кой се обажда, той обяви без излишни любезности:

- Свързвам ви с капитана.

Страховете и се оказаха напразни.

- Здравей, Есра.

Щом чу гласа му, цялото и тяло се отпусна облекчено.

- Аз съм, да. Как си? Добре ли си?

- Да, добре съм - гласът му звучеше изморено, но уверено. -Слава богу, никой от хората ми не е ранен или убит. Казаха ми, че си се обаждала снощи.

- Да, а ти защо не ми позвъни?

- Върнах се в управлението в три сутринта. Не исках да те будя.

Прииска и се да отвърне: „По-добре да се беше обадил. Цяла нощ мислих за теб“, но се въздържа.

- Притесних се от стрелбата.

- Смятах да се отбия на разкопките тази сутрин и да ти разкажа всичко.

- В момента не съм там; в болницата в Антеп съм.

- В болницата ли?

Доловила тревогата в гласа му, Есра се зарадва тайничко.

221

- Нищо ми няма. Един скорпион ужили Елиф.

- Тя е добре, надявам се.

- Възстановява се. Ще ми кажеш ли какво стана? Умирам от любопитство.

- Предпочитам да не ти разказвам по телефона. Засега е достатъчно да знаеш, че всичко е наред. Отсега нататък ще работите спокойно.

- Значи си заловил убиеца?

- Да, вече няма да ви безпокоят.

- Признаха ли?

- Заловихме ги мъртви.

Настана мълчание.

- Сигурен ли си, че те са убийците?

Пак настъпи мълчание. Накрая капитанът обясни притеснено:

- Не е уместно да го обсъждаме по телефона. Кога се връщаш?

- Не съм сигурна. Вероятно следобед.

- Отбий се в участъка и ще ти разкажа подробностите.

Есра предпочиташе да разбере всичко веднага, но осъзна

колко е безсмислено да притиска капитана.

- Добре. Ще се видим следобед тогава.

Тревогите и се оказаха напразни. Капитанът бе невредим. И въпреки това не успяваше да си отдъхне. Думите му не и прозвучаха убедително. Отново и отново обмисляше предположението, че сепаратистите са извършили убийствата, но съмненията не я напускаха. Да убият главния стражар на селото Решат ага, изглеждаше сравнително правдоподобно, но нямаше причина да убиват хаджи Сетар. А и ако сепаратистите бяха извършили убийствата, щяха да направят публично изявление, вместо да се крият. Вярно, Решат ага бе убит едва вчера, но досега сепаратистите щяха да са поели отговорността за смъртта на хаджи Сетар. Есра тръгна към болницата, измъчвана от десетки въпроси, и едва не се блъсна в доктор Дейвид.

222

- Добро утро - поздрави я бодро той. - Тъкмо теб търсех. Още не си закусила, нали?

- Не. Защо?

- Идваш вкъщи. Татко те кани на закуска.

- Много мило, но приятелите ми още спят.

- Медицинските сестри ще ги уведомят къде сме, когато се събудят.

Есра се колебаеше. От една страта, искаше да поговори с бащата на Дейвид, от друга - Елиф още не се бе възстановила напълно и сърце не и даваше да я остави така.

- Но Елиф…

- Няма нищо страшно. Ефектът от отровата намалява с всеки изминал ден.

- Добре, да вървим тогава - съгласи се Есра. - Ще им кажат къде сме, нали?

Дейвид и се усмихна окуражително.

- Не бой се. Още сега ще поръчам на главната сестра. Връщам се след минута.

Лекарят се отдалечи. В същия момент иззвъня мобилният телефон на Есра. Обаждаше се Теоман. Попита как е Елиф. Есра му обясни. На разкопките също всичко вървяло добре. Тим ги придружил. Сега почивали, та работниците да закусят. Теоман се възползвал от случая да и се обади. Работниците също били добре. Дошли всички освен Шъхлъ. Никой не знаел защо го няма, но другите работели усърдно. Помолили обаче да си тръгнат малко по-рано днес заради погребението на хаджи Сетар. Теоман и Мурат щели да ги закарат до селото и да присъстват на погребението от името на археологическия екип. О, да, двамата се сдобрили. Не знаел какво го прихванало снощи. Извинил се. Есра не пожела да обсъжда темата. Изпрати поздрави на другите и прекрати разговора.

Малко притеснение нямаше да се отрази зле на Теоман. Трябваше да се научи да се отнася по-внимателно към приятелите си.

223

Всъщност Есра също се изненада от поведението му снощи, защото обикновено Теоман бе сговорчив. Не се отличаваше със силен характер и не таеше големи амбиции нито за личния живот, нито за кариерата си. Искал да стане архитект, но понеже не изпъквал в гимназията, както и сега впрочем, не положил особени усилия да постигне целта си. Да се яви за втори път на приемните изпити в университета, му се сторило прекалено изтощително и се задоволил с археологията. Яденето, пийване-то, добрият сън и разговорите бяха любимите му занимания. Накратко - безгрижен човек. Ала предишната вечер, незнайно защо, изненадващо си изпусна нервите. Сигурно и Мурат попрекали. „Въпреки всичко не беше редно Теоман да се държи така“, помисли си Есра и прецени: твърде рано е да показва, че му е простила.

Фолксвагенът на Дейвид пое по черните павета на тесните улици. Подмина каменните стени и входните врати с цинкова облицовка на красивите сгради в старата част на града и навлезе в широк булевард. Приличаше на всяко неугледно шосе в Истанбул и в цяла Турция - редици магазини, забързани минувачи по тротоарите и шумотевица от ръмжащи двигатели и оглушителни клаксони. Слава богу, пътуването не продължи дълго. Фолксвагенът свърна по друга улица с широки тротоари, засенчени от черници. Есра си спомни, че пристигайки в града, мина оттук и Антеп и направи приятно впечатление. Скоро обстановката се смени. Тротоари без дървета и струпани нагъсто жилищни сгради завзеха територията. За щастие, скоро отминаха и тях и пак ги заобиколи зеленина. Къщите бяха по-малко -тук-там между короните на дърветата се провиждаха покриви.

Есра се поразтревожи.

- Извън града ли излизаме?

Дейвид и се усмихна невинно.

- Не се безпокой. Не те отвличам. Баща ми е в лятната ни вила в Саръгюллюк. Отиваме там.

- А къде се намира Саръгюллюк? Наистина ли не ме отвличаш? - попита шеговито Есра.

224

- Да - успокои я той и след малко посочи. - Ето го Саръгюллюк. И това е нашата вила.

- Хубава е - отбеляза Есра, когато видя каменната къща. -Изглежда стара.

- Много стара. Когато я построили, тук не е имало жива душа, но напоследък строежите изникват един след друг.

Двуетажната каменна къща с ограда бе построена сред горичка. Пред фасадата и към небето се извисяваше огромен орех, а в съседство пъстрееше леха с рози. Край подредена маса за закуска седяха двама старци, жена на средна възраст носеше поднос с храна. И тримата погледнаха към нея.

- Онзи с очилата е татко - обясни Дейвид.

- Сам ли живее тук?

- Жената, Гюлсюм Баджъ, се грижи за него. Съпругата и децата ми също се отбиват често. - Спря и погледна закачливо Есра. - Но сега са на ваканция. През летата съм ерген.

- А кой е другият мъж? - попита Есра, за да му покаже, че не се интересува от положението му на сламен вдовец.

- Чичо Сакъп, приятел на татко. Прочута персона в Антеп. Ветеран от Войната за независимост и пенсиониран учител.

Фолксвагенът спря в сянката на акациевото дърво вляво от къщата.

- Не знаех, че ще е тук - продължи Дейвид, изключвайки двигателя. - Сега ще започнат да се препират като котка и куче.

- Не се ли спогаждат?

- Никак, пълна противоположност са. Баща ми не харесва заядливия нрав на чичо Сакъп, а с възрастта той става още по-хаплив. Пресекат ли се пътищата им, свадата е неизбежна, но не могат един без друг. Познават се отдавна. Учили са заедно в Американската гимназия. Останалите им приятели вече не са между живите. Почине ли единият, другият ще е много самотен… Но щеше да е по-добре чичо Сакъп да не е тук днес.

- Сигурно е решил да разведри самотния си приятел.

В отговор Дейвид поклати мълчаливо глава.

225

Прекосиха градината и приближиха до отрупаната маса, обвита в благоуханието на розите под гъстата сянка. Старците станаха. Никълъс, чиито изразително сини очи блещукаха върху набръчканото му лице, пристъпи напред и протегна ръка към Есра.

- Здравей, аз съм Никълъс, пенсиониран лекар.

Есра се представи и пое ръката му, осеяна с изпъкнали вени.

- А това е старият ми приятел Сакъп - усмихна се дяволито Никълъс и разкри изрядно подредените си изкуствени зъби.

Едва тогава Есра забеляза, че Сакъп се подпира на бастун. Протегна и трепереща ръка.

- Пенсиониран учител по история - добави, подчертавайки всяка дума, сякаш да попълни празнотите, оставени от приятеля му.

Имаше побеляла, буйна като на младеж коса, но кафявите очи върху смуглото му лице, осеяно с тъмни петънца, сивееха, все едно пред тях бе спусната завеса. Старецът се приведе твърде близо към Есра и тя отстъпи крачка назад.

- Извинявай, че те притесних. - За разлика от изнемощялото тяло, гласът на Сакъп бе звучен и дълбок. - Внукът ми счупи очилата и виждам само отблизо. - Кимна към Никълъс и добави: - С този тук все спорим, но по телефона ми каза, че ще говори с Есра ханъм за старите времена, та не се стърпях и дойдох.

- Добре си направил - намеси се Дейвид. - Ще допълваш историите на татко, ако забрави нещо.

С разтреперана ръка Никълъс посочи на гостенката стола срещу него.

- Седни, моля.

Докато сядаше, очите на Есра срещнаха погледа на Гюл-сюм Баджъ.

- Добре дошла - поздрави я смутено тя.

Не на последно място и заради настойчивите подкани на Гюлсюм веднага се заеха със закуската. Тя бе подредила върху

226

масата изобилие от вкуснотии - мед, домашен конфитюр, твърдо антепско сирене, салата от маслини и бобена салата. Двамата старци оглеждаха замечтано храната, но стомасите им не бяха в състояние да поемат много и не след дълго обсипаха гостенката с обичайните въпроси: в кой квартал на Истанбул живее, къде е учила, откога работи като археолог, докога ще продължат разкопките край Ефрат. Есра им отговаряше кратко и точно, наслаждавайки се на закуската.

Преминаха към основната тема едва когато Гюлсюм Баджъ разтреби масата и поднесе на старците липов чай с лимон, а на Дейвид и гостенката - турско кафе без захар.

- Казал си на Дейвид, че убийства като сегашните са били извършени преди години - отбеляза Есра и всички приковаха очи в стария лекар. - Сигурен ли си?

- Сигурен съм, разбира се - кимна Никълъс. - Сакъп навярно също си ги спомня. Беше преди седемдесет и осем години. През 1921-ва, ако не греша.

- През 1339-та? - присви очи Сакъп.

- Не, през 1340-та по хиджра22.

- Спомням си. Антеп беше под обсада. Дано Аллах не ни изпраща повече такива дни. Какви времена бяха!

- Говоря за времето след обсадата - уточни приятелят му.

- Добре де, добре. Тогава главнокомандващият на антепските сили Йоздемир бей проби френската обсада и излезе от града…

- Не, не, после - поправи го отново Никълъс. - След решението на Лондонската конференция французите да се оттеглят от Антеп.

Сакъп се ядоса.

- Ясно, ясно. Когато арменците побягнаха.

- Именно. За онова време говоря. Повечето арменци се страхуваха да не се повторят гоненията от 1915 година. Разпродадоха всичко и тръгнаха към Сирия.

22 Хиджра (ар.) - преселение. През 622 г. Мохамед се преселва от Мека в Медина и това слага началото на ислямското летоброене. - Б. пр.

227

- Трябваше да помислят, преди да посрещнат французите с шествия и знамена - прекъсна го Сакъп. - Преди да надянат униформите им и да се перчат пред сънародниците си, когато френските сили влязоха в Антеп.

- Но те смятаха, че французите идват да ги спасят… Както и да е, да продължаваме нататък - прочисти гърло Никълъс. - Докъде бяхме стигнали? А, да! Арменците започнаха да напускат града. Неколцина от района около разкопките обаче останаха. През 1915 година шест-седем семейства не се бяха изселили и смятаха, че и сега ще се спасят; сред тях свещеникът Кир-кор, Оханес ага, собственик на повечето земи около днешното село Гьовен, и ковачът Гаро. Убили ги жестоко седмица след оттеглянето на французите. Блъснали отец Киркор от камбанарията на църквата, а Оханес ага убили на селския път. Обезглавили го и сложили главата му в скута. Гаро обесили на греда в ковачницата му.

- Колко зловещо… - прошепна Есра. - По същия начин са убити хаджи Сетар и Решат ага. Арестуваха ли убийците?

- Да ги арестуват? По онова време воювахме. Арменците ги смятахме за врагове. Кого да арестуват?

- В разгара на битката е трудно да разбереш кой е виновен и кой невинен - намеси се Сакъп.

- Хайде, Сакъп, видно е кой е виновникът. Местните говореха как някаква шайка се разгневила и избила хората пред очите на всички. Всички видели, че ги предвождал кюрдът Исфендияр, дядото на Решат Тюркоглу, когото убиха вчера. А и именно кюрдът Исфендияр заграби земите на Оханес ага.

- Не съм чувал такова нещо - възрази Сакъп. - Така върви светът - пито-платено. Жънеш каквото сееш. Ако арменците си бяха гледали своята работа, нямаше да пострадат.

Есра не обърна внимание на думите му.

- Какво стана със семействата на убитите? - попита тя.

- Не знам за семействата на Оханес ага и на ковача Гаро, но семейството на отец Киркор избяга в Бейрут. Имаше млад син и по-малка дъщеря. Младежът сметнал, че момиченцето ще

228

ги забави, оставил я при милостиви съседи и двамата с майка му избягали в Бейрут, а оттам заминали за Франция.

- Защо те интересуват семействата им? - намеси се Дейвид. -Допускаш да не би някой от тях да е извършил убийствата?

- Не си блъскайте излишно главата - обади се Сакъп, като че ли се интересуваха от мнението му. - За сегашните убийства са виновни терористите. Тази измет се опитва да раздели страната. Всеки ден бомби, самоубийствени атентати! Проклети подлеци! Сякаш нашият народ е страдал по-малко от арменците.

- Но и вие допринасяхте за страданията на арменците, нали? - напомни му Никълъс; очевидно не възнамеряваше да позволи да приятеля си да надделее в спора. - Първо те, после вие - редувахте се да се хващате за гушите.

Дейвид, донякъде смутен от думите на баща си, погледна Есра да види как ще реагира, но младата жена обмисляше сходствата между убийствата преди седемдесет и осем години и извършените преди дни.

- Въобразяваш си, че говориш истината, а? - възнегодува Сакъп, стиснал дръжката на бастуна. - Те първи разрушиха приятелството, братството ни. Ние ги приехме. Живеехме заедно, като едно семейство. Не им се бъркахме нито в езика, нито в религията. Най-голямата религиозна сграда в Антеп беше църквата „Дева Мария“, нали?

- Но после ги изпратихте в жестоко изгнаничество.

- Заради вас - разгневи се Сакъп. - Вие ни подтикнахте. Подшушнахте им да си създадат своя държава. И тези глупаци се хванаха на въдицата и започнаха да играят игрички зад гърба ни.

- Не въвличай американците - нападна го разгорещено Никълъс като запалянко, подкрепящ отбора си на футболен мач. - Това е работа на британците, руснаците и французите. Ние не сме подкокоросвали никого.

Сакъп стовари ожесточено бастуна си върху земята.

- Лъжеш! И вие сте замесени. - Обърна се към Есра и продължи: - Лъже, скъпа. Какво са търсили тук, на хиляди километри от Америка, а?

229

Въпросът му заинтригува и Есра.

- Извинявай - старецът погледна Дейвид. - Нямам предвид теб. Ти си един от нас, не се обиждай. - Обърна се отново към Есра и добави: - В началото на деветнайсети век протестантите основали така наречения Американски съвет.

- Американски съвет на чуждестранните мисионери - уточни Никълъс, наслаждавайки се на възможността да поздразни приятеля си.

- Добре, добре, не ме прекъсвай - сряза го Сакъп. - Както вероятно се досещаш, възнамерявали да разпространяват религията си в чужди държави като нашата. И щом основали съвета, включили Антеп в програмата си, сякаш сме ги канили.

- Не веднага след създаването му - поправи го Никълъс с цел да докаже, че паметтта му е свежа както винаги. - Съветът е основан през 1810-та година, а Антеп е включен в програмата през 1819-та.

- Разбрах, ясно, а сега млъкни… Както и да е, скъпа, нали се досещаш, че американците са действали вероломно. Когато Мехмет Акиф говорел за „еднозъбото чудовище“, имал предвид последния здрав зъб на империалистите - Америка. И когато Османската империя предоставила на Америка статут на „най-привилегирована държава“, американците започнали да си разиграват коня на воля в страната ни.

- Разигравали сме си коня, а? И какво лошо сме направили? Открихме училище и болница, помагахме безвъзмездно на местните.

- Да де, но защо открихте училището и болницата? За да разделите страната, да заграбите османски земи.

- Сакъп, наистина си се превърнал в сърдито старче - порица го Никълъс.

- Виновникът сочи с пръст невинния! Наричай ме изкуфял дядка, ако щеш. Но няма да ме спреш да разоблича коварния ви план!

Сакъп очевидно се ядоса не на шега. Есра се обвини мислено, задето разпали спор между двамата приятели. Вече

230

бе научила необходимото. Зарече се да се оттегли при първа възможност. Сакъп бей обаче упорстваше:

- Мило момиче, чувала ли си мюсюлмани да приемат масово християнството?

- Не знам. Не, мисля.

- Не си, разбира се. Но не е нечувано католик да стане протестант, а протестант - католик или грегориански протестант. Препират се, но в крайна сметка винаги се обединяват под хри-стияанския флаг. Целта им, искам да кажа, е била не да покръстят мюсюлманите, а да превърнат грегорианските арменци в протестанти. Затова подкрепяха стремежа на арменците да създадат независима държава.

- Преиначаваш! - оплака се Никълъс.

- Нищо не преиначавам. Не открихте ли училищата в Ан-теп и Мараш, за да образовате арменците?

- Есра ханъм, тези училища не бяха открити, за да образоват арменци, а за да образоват всички - уточни Никълъс. -Този тук е забравил, защото е престарял. Той самият учи в едно от училищата, за които говори.

- Не, не съм забравил. Имаш право, учих в едно от тези училища, но колко мюсюлмански деца имаше там? Повечето ученици бяха арменци.

- Каква вина има училищната администрация, че мюсюлманите не са си записвали децата там?

- Никаква, били са доволни, разбира се. Защо ли? Ами защото е по-трудно да заблудиш мюсюлманчетата. По-лесно е да хвърляш прах в очите на арменчетата. Все пак те вече са християни. Но и в това се провалихте. Въпреки вложените пари, въпреки осигуреното образование успяхте да привлечете към протестантството само една четвърт от арменците. Лъжа ли е? В училище другарувахме с едно арменско момче - Масис. Беше грегорианец. Записаха го в училището, защото се надяваха да го направят протестант. Но той не стана. Повечето арменски ученици бяха умни като Масис и не промениха вярата си. Масис…

231

Старецът внезапно млъкна. Есра реши, че се опитва да си припомни нещо, но Сакъп заговори на приятеля си, сякаш бе забравил напълно кавгата им:

- Наистина, Никълъс! Дори след толкова години понякога сънувам Масис. Какво стана с това дете? И ти не си чувал нищо за него, нали?

Радостните искрици в очите на Никълъс ненадейно угаснаха при споменаването на Масис. Сакъп го забеляза и се обърна към гостенката.

- Ако всички арменци бяха като Масис! - отрони тъжно той. - Щяхме да се разбираме добре с тях и досега да живеем в разбирателство.

- Масис ви беше приятел ли?

- Повече от приятел. Беше ни кръвен брат. Бяхме като три грахчета в една шушулка. Неразделни. В гимназията този тук, Масис и аз бяхме като тримата мускетари. Липсваше само Д’Артанян.

Когато Сакъп кимна към Никълъс да покаже „този тук“, Есра погледна възрастния лекар. Веднага осъзна, че доброто му настроение се е изпарило. Макар и не до такава степен, но и лицето на Дейвид бе посърнало. Сакъп, пренебрегвайки въздействието, което оказваха думите му, продължи:

- Масис бе няколко години по-голям от нас, но ни беше като брат. Защитаваше ни от по-големите деца. Беше истински смелчага и умът му сечеше като бръснач.

- Какво се случи с него?

- Изчезна - отговори Сакъп. - Не го откриха нито жив, нито мъртъв. При обсадата на Антеп попаднахме в различни лагери. Масис се включи в арменските отряди в подкрепа на французите. Никълъс се укри в болницата на баща си и наблюдаваше войната оттам. А аз се присъединих към съпротивителното движение. Понеже тичах бързо, Йоздемир бей ме назначи за личен пратеник. Носех кодирани писма на капитан Селаха-тин бей от Втора армия. Промъквах се през френските сили, обкръжили града. Врагът имаше огромно превъзходство и по отношение на въоръжението, и по численост. Хората в града

232

гладуваха от месеци. Правеха хляб от кайсиеви ядки, чорба от суха трева и се биеха за конските трупове. Йоздемир бей и Се-лахатин бей си разменяха често писма. Арменците във френската армия ме заловиха, когато напуснах града за пети път. Бях облечен в цивилни дрехи. Обясних им, че не съм войник. Те ме претърсиха, не намериха кодираното писмо, но подозренията им не се разсеяха. Двама войници започнаха да ме удрят с приклада на байонетите си, за да ме принудят да проговоря. Налагаха ме безмилостно по пищялите, по капачките на коленете, по лактите. Строполих се на земята. Тъкмо си казах, че това е краят, когато чух глас: „Спрете!“. Беше Масис. „Пуснете го. Гарантирам за него“. Така им каза, макар да знаеше, че участвам в съпротивата. В този момент приятелството, нашето приятелство надделя над враждебността на противниковите войски. Станах и го прегърнах. „Изчезвай оттук“, предупреди ме той. Останах няколко минути при него да събера сили и поех към Втора армия. Така Масис не само ми спаси живота, но и ми помогна да изпълня дълга си.

Докато слушаше чичо Сакъп, Есра наблюдаваше Никълъс. Когато приятелят му превъзнасяше Масис, лицето на Никълъс се изопна, сините му очи потъмняха. Есра реши да се възползва от възцарилото се мълчание и да се оттегли.

- Благодаря за закуската и за приятния разговор, но трябва да вървя.

- Толкова бързо! - възкликна Никълъс, ала повече не настоя.

Сакъп видимо се разочарова.

- Толкова неща исках да ти разкажа…

- Друг път - усмихна се Есра.

- Да не задържаме гостенката, чичо Сакъп - подкрепи я Дейвид. - Обещавам да я доведа пак.

Сакъп и Никълъс станаха почтително на крака да се сбогуват с Есра. Никълъс никак не приличаше на човека, посрещнал я радостно с надеждата да поговорят.

233

Седемнайсета плочка

Ашмуникал не изглеждаше променена. Това бе първата ми мисъл, когато я видях, застанала до Пизирис. Беше същата, както когато я срещнах в храма - ослепително красива и плашещо самоуверена.

На другата сутрин седнах на дървената пейка в библиотеката и зачаках Ашмуникал, с която за пръв път опитах прелъ-стителния вкус на женските устни, за пръв път докоснах изящните извивки на женското тяло и чието име се страхувах да произнасям дори наум. Не знам кое бе по-силно - страхът или радостта ми. Знаех само, че когато я виждам, се изпълвам с щастие и боязън. Друго не знаех. И не исках да знам. Предишния ден, веднага щом напуснах Пизирис и Ашмуникал, се върнах в библиотеката, прегледах епосите, подредих ги един до друг и написах заглавията им на плочка. Дойдеше ли Ашмуникал, щях да и дам плочката, за да разбере бързо какво литературни творби имаме.

Докато я чаках, неволно се питах дали ще дойде сама, или придружена от придворен. Надявах се да дойде с придворен или с някоя от наложниците на Пизирис. Така щяха да разговарям с нея по-спокойно и да изпълня дълга си точно както царят ми бе заповядал. Не се наложи да се чудя дълго. Ашмуникал се появи в библиотеката рано-рано като утринна звезда.

Застана на вратата и безмилостно вълнение обзе ума и тялото ми, както когато я видях за пръв път в храма. Носеше бродирана на цветя роба с цвят на мед, а сребърна огърлица красеше стройната и шия. Кафявите и очи, които придаваха по-тъмен оттенък на пшеничната и кожа, ме гледаха топло.

Сведох глава, за да не срещна погледа и.

„Добре дошла, достопочтена господарке Ашмуникал“, изрекох с престорена студенина.

Тя ми отговори с мил, искрен и любящ глас:

„Благодаря, Патасана, радвам се, че отново съм сама с теб след толкова месеци“.

234

Вдигнах изненадано глава и в същия миг ме плени огънят, разискрил се в кафявите и очи. Свенливото момиче от храма го нямаше; на негово място се бе появила жена с очи, говорещи по-красноречиво от всякакви думи. В този момент разбрах, че е безсмислено да се съпротивлявам - Ашмуникал бе моята съдба и нямах сили да избягам от нея. Опитах се все пак да се противопоставя:

„Направих списък за теб. - Посочих подготвената плочка. -Всички епоси, легенди, песни и поеми в библиотеката ни са записани тук.“

Ашмуникал застана по-близо до мен, сякаш не ме чуваше. „Защо се преструваш, че не ме познаваш, Патасана?“ Момичето до мен бе същото, чиято липса ме влуди, когато се събудих в храма. Възлюбената, за чието семейство и род разпитвах коленопреклонно върховния жрец Валвазити, бе дошла при мен, търсейки близостта ми, за да довършим свещения любовен ритуал, започнат преди толкова нощи. Пред очите ми изплува голото и тяло, зърнах го за миг под робата и с цвят на мед, но веднага го пропъдих от ума си.

„Познавам те - отвърнах. - Ти си достопочтената Ашмуникал, любимата на великия ни цар Пизирис. Аз съм слуга, чийто дълг е да изпълнява твоите заповеди и заповедите на царя.“

„Ти не си ми слуга - възрази тя. - За мен ти си първият мъж, приел ме в постелята си преди Пизирис.“

Озърнах се да се уверя, че никой не чува разговора ни, и прошепнах:

„Не говори така, моля те. Ще предизвикваш гнева на боговете.

„Не, боговете са ни обрекли един на друг. Пизирис наруши повелята им. Той няма насита, иска да притежава всичко на тази земя. И затова боговете ще го прокълнат.“

„Не бива да говориш така за нашия цар - предупредих я. -Той те обича.“

„Обича себе си. Обича още десет жени като мен - отвърна Ашмуникал. - Скоро ще намери някоя по-млада и по-красива,

235

ще я вземе в харема си и тя ще му стане любима. А дори да ме обича, аз не го обичам. Той е могъщ, но грозен, с благородна кръв, но жесток. Не ме гледа нежно като теб, не ми се усмихва красиво като теб и гласът му не е мелодичен като твоя.“

Докато слушах думите на Ашмуникал, които обагряха лицето ми във всички оттенъци на червеното, забелязах Лаймас на прага. Веднага смених темата и казах високо, та Лаймас да ме чуе:

„Достопочтена Ашмуникал, ако желаеш, вземи тази плочка с теб, за да прочетеш списъка и да си избереш творба.“ Ашмуникал също видя Лаймас.

„Харесвам поемата на шумерския поет Лудингира, посветена на майка му.“

„Разбира се - кимнах и се пресегнах към рафта, където стоеше плочката с поемата на Лудингира. В същия момент ми хрумна нещо и попитах Ашмуникал: - Простете любопитството ми, но знаете ли акадски, защото поемата е написана на този език?“

Странни искрици проблеснаха в очите и.

„Съвсем малко“, с престорено разочарование отвърна тя. „Тогава, за жалост, няма да можете да я прочетете - сведох почтително глава аз. - За да разберете Лудингира, трябва да владеете съвършено акадски.“

При тези думи Лаймас, приближил до нас, се намеси надлежно:

„Какво говориш, Патасана! Защо не преведеш поемата на достопочтената Ашмуникал? Та ти я знаеш наизуст!“

„Не мога! - извиках и отскочих назад като човек, докоснал огън с голи ръце. - Имам друга работа.“

Ашмуникал присви красивите си очи и ме предупреди: „Тогава ще съобщя на нашия цар и той ще намери друг да ми я преведе.“

Да не преведа поемата, означаваше да не изпълня заповедта на Пизирис.

236

„Не, не, няма нужда - опитах се да се загладя положението. -Ще я преведа за няколко дни.“

Самоуверената Ашмуникал ме погледна право в очите.

„Искам да бъда при теб, докато превеждаш. Така ще ми помогнеш да науча по-добре акадски.

„Каква огромна чест ще бъде това за нас!“, намеси се отново Лаймас.

Ругаейки бездарния писар наум, аз се обърнах към Ашмуникал:

„Стига Пизирис да разреши, за мен ще бъде чест да ви служа“.

„Не бой се, писарю Патасана - усмихна се Ашмуникал с най-красивата усмивка на света. - Ще получа разрешение веднага. Бъди готов да превеждаш още от утре.“

Излезе от библиотеката, отнасяйки плочката със списъка. Старият Лаймас я изпрати с втренчен поглед.

„Какво ненагледно момиче! - възкликна той. - Като фи-лиза, който пропуква камъка, като огъня, който стопява леда, като вятъра, който направлява морето. Щастливец е нашият цар! Всеки, погледнал това момиче, вижда градини, по-пищни от градините по бреговете на Ефрат; всеки, чул гласа и, усеща душевен покой, все едно слуша божествена музика; с нея дори най-безцветните дни са изпълнени със сладостни, бързотечни мигове.“

Лаймас се взираше благоговейно във вратата, откъдето излезе Ашмуникал, а аз се питах дали щеше да говори така, ако знаеше какво се е случило между нас.

237

Осемнайсета глава

- Научих го много по-късно - продължи Дейвид.

Фолксвагенът се бе отдалечил от къщата на Никълъс и се

движеше по улицата с черници. Пътуваха съвсем бавно, все едно са тръгнали на безметежна обиколка из града. Лекарят разказваше на гостенката си горчивата история отпреди години, наскърбила толкова дълбоко баща му преди малко.

С излизането от градината Есра полюбопитства защо посърна така Никълъс.

- Тъжна история - въздъхна Дейвид и лицето му се изопна като бащиното. - Татко смята, че е позор за семейството ни, затова я крие от чичо Сакъп.

Любопитството и само се изостри, но явно ставаше въпрос за деликатна тема и се въздържа да настоява.

- Да забравим, че съм попитала, ако искаш - предложи Есра.

Дейвид мълча известно време, после подхвана:

- Снощи споменах колко са различни татко и Тим. Не го споделих, но имах предвид именно случая с Масис. Както каза чичо Сакъп, тримата били много добри приятели, преди войната да избухне. Сакъп и Масис живеели буквално в дома на татко. Донякъде заради неустоимия кейк със стафиди на баба. Привличали ги и американските списания, и всички вещи от Новия свят, разбира се. Семействата на Масис и Сакъп приемали приятелството им, защото се виждали всеки ден на пазара и били добри съседи. Но след избухването на Първата световна война животът им се изпълнил с горчилка. Партията на единството и прогреса претърпяла поредица от поражения и се захванала да прокуди арменците. За претекст използвали въоръжените им групи, които сътрудничели на руснаците, подпалвали бунтове в тила, нападали мюсюлмани и ги избивали. Наредили арменците да бъдат изселени от регионите, където живеели. Масови екзекуции съпровождали изпълнението на заповедта. Загинали стотици хиляди арменци - мъже, жени,

238

деца. Кръвта разделила хората, живели шестотин години заедно като братя. Масис и семейството му успели да останат в града с помощта на губернатора на Халеп, понеже по онова време Антеп бил част от района на Халеп. Когато османците изгубили войната, първо британците, а после французите окупирали Антеп и околностите му. Тогава арменците, принудени да се изселят в различни части на империята, се върнали. За да си отмъстят, веднага се съюзили с окупационните войски и започнали да тормозят местните. А местните се примирявали с присъствието на окупаторите, но не понасяли факта, че арменците им съдействат. Въоръжили се и оказали отпор. Съпротивата в Антеп продължила само единайсет месеца. Обсаденият град се предал, защото гладна смърт грозяла хората. Заради съпротивата, организирана без външна помощ, французите се принудили да задържат голяма част от войската си в града. Това облекчавало Армията за национално спасение, опълчила се срещу окупацията. Най-сетне хората били победени не от френските стрелци, а от глада и се наложило да напуснат града. Арменците били най-доволни, защото смятали, че ще успеят да създадат своя държава, както руснаците, британците и французите им обещавали. Надеждите им обаче не се оправдали. По-малко от десет месеца след падането на Антеп се състояла Лондонската конференция, французите прекратили окупацията и се оттеглили. Арменците, които се уповавали на тях, видели как мечтата им рухва за пореден път и отново се подготвили за бягство с децата и всичките си притежания както през 1915 година. Както отбеляза Сакъп, Масис бил един от най-храбрите арменски бойци по време на войната. Участвал в ожесточените сражения край джамията „Чънарлъ“, а после, вместо да избяга, станал член на комитета, който организирал преселниците. Но плановете на комитета се объркали, бегълците се забавили и пътят към Халеп бил блокиран. Наложило се Масис и приятелите му да се укрият в града. Заловили всичките му приятели, един по един. Отчаян, останал без убежище, Масис дошъл в дома на татко и го помолил да го скрие. Татко го настанил в

239

просторната пещера под къщата, която използвали като мазе. После, когато надвечер дядо се върнал от болницата, му разказал всичко. Отначало дядо се ядосал на татко, че е приютил приятеля си, но поразмислил и решил да слезе и да поговори с Масис. След половин час се върнал разярен горе. „Този мъж трябва да напусне незабавно къщата ми!“, извикал той. Баща ми го попитал какво е станало и дядо му отвърнал: „Този човек е ле-коверен, непоправим глупак. Предложих му да стане протестант, за да го спасим, но той ми отговори, че предпочита да умре, вместо да направи такова нещо“. Баща ми започнал да моли дядо, обяснявал му, че с течение на времето Масис ще намери верния път и ще стане протестант. Баба също го умолявала да позволи на Масис да остане, но дядо бил непреклонен. Докато спорели, откъм мазето проехтял изстрел. „О, не!“, извикал татко и хукнал надолу. Открил Масис да лежи сред локва кръв, прострелян в челото. До него бил пистолетът му, а дулото още пушело. Дядо дотичал в мазето след сина си и го зашлевил два пъти по лицето, за да го изтръгне от ступора. „Съвземи се - предупредил го, - ще си навлечем големи неприятности, ако открият това тяло тук. Ще го погребем в нашето гробище.“ Към полунощ изнесли тялото на Масис и го погребали в американското гробище. Дядо не поставил нито камък, нито друг знак на мястото. Дълго след смъртта на дядо татко поставил мраморна плоча над гроба на Масис. Ала заради срама, който изпитвал, не написал името му върху плочата. Години наред не споделял тайната дори с най-близките си приятели. Един ден го попитах кой е погребан в безименния гроб. „Чичо ти“, отговори ми той. За пръв път чувах, че имам чичо. Споменах пред баба за гроба, но тя само промърмори нещо неразбираемо. Когато пораснах и поех по своя път, отново попитах татко за гроба. Тогава той ми разказа какво се е случило. Научих, че в безименния гроб лежи Масис.

- Колко тъжно - отрони Есра. - Сега разбирам защо баща ти се натъжи толкова.

- Най-странно е поведението на дядо. Бях седемгодишен, когато почина. Когато бях малък, той вече беше пенсионер

240

и често си играеше с мен в двора - денем и нощем, все едно е дете. Играехме на криеница и той се промъкваше в мазето, където бе умрял Масис. Подвикваше ми, за да го намеря. Слизах и го улавях. Помня дядо като един от най-добродушните хора на света. Всичките му познати го обичаха. Дори днес го обсипват с хвалебствия. Но той е обрекъл един млад мъж, който му е бил като син, на смърт само защото не е споделял вярата му. - Дейвид си пое дълбоко дъх. Обърна се и погледна гостенката си с насълзени сини очи. - Как е възможно толкова добър човек да извърши такова злодеяние? - попита той. - Не разбирам…

- Вярата - отвърна Есра разчувствано, но уверено. - Понякога ни заслепява за всичко друго. Пречи ни да разбираме различните хора. Превръща смъртта, унищожението на различните от теб в нещо естествено, дори необходимо.

Дейвид поклати безпомощно глава и насочи отново вниманието си към шосето пред тях.

- Права си - продължи той. - Независимо от цената, която плаща, човечеството не успява да се отърси от жаждата да убива, да унищожава. Нашето семейство също е платило висока цена за смъртта на Масис. Тя е сложила край на ведрата атмосфера вкъщи, създала е напрежение между татко и дядо. И двамата знаели причината, но никога не я обсъждали. Най-тежко било на баба. Горката жена се разкъсвала между съпруг и син и все повтаряла на баща ми да забрави миналото. Но, както сама видя, татко не е успял да забрави смъртта на приятеля си.

Есра долови как потрепери гласът на Дейвид. Вместо мъжа, който се шегуваше жизнерадостно, когато пътуваха към къщата на баща му, и и се усмихваше донжуански, сега до нея седеше човек, потиснат от миналото, за което някак си се чувстваше отговорен.

- Съжалявам - прошепна Есра. - Ако знаех какво се е случило, нямаше да повдигна темата и да те разпитвам.

- Аз реших да ти разкажа - успокои я Дейвид; очите му бяха приковани в шосето, но умът му се рееше другаде. - Ти

241

си първата извън семейството, която научава тази история. Не знам защо ти я споделих. Да пазиш тайна, е тежко бреме, предполагам, и човек не може да го носи дълго. - Погледна към гостенката си и я помоли: - Все пак недей да я разказваш на никого.

- Не бой се, никой няма да научи.

- Благодаря - въздъхна Дейвид.

И двамата замълчаха. Какво ли не минаваше през ума на Есра. Най-силно я вълнуваше сходството между убийствата, извършени преди седемдесет и осем години, и начинът, по който бяха убити хаджи Сетар и Решат ага. Сепаратистите ли бяха виновни, както бе казал чичо Сакъп? Ако наистина сепаратистите стояха зад убийствата, значи проблемът бе разрешен, защото според капитана те бяха мъртви. Ами ако чичо Сакъп грешеше и убиецът отмъщаваше за престъпления отпреди седемдесет и осем години? Но кой е този човек? Вероятно близък на убитите или техен сродник… Бернд например. Не биваше да таи подозрения към колега. Усъмни се в германеца още когато Дейвид и каза, че е обсъждал инцидентите с него. Никълъс спомена, че отец Киркор, блъснат от църковната камбанария, имал син, който избягал с майка си в Бейрут. А нали тъстът на Бернд бе избягал от Турция във Франция? Съвпадение ли беше? Уплашена от изводите, към които я тласкаха мислите и, Есра се опита да ги прогони. Не, Бернд не би могъл да убие човек. Спомни си обаче вчерашния им разговор и пак се усъмни. Бернд заяви, че е готов на всичко за съпругата си, дори да се откаже от професията си. Но да се откажеш от професията си, е едно, а да убиеш двама невинни мъже - съвсем друго. Но пък германецът бе рискувал да влезе в схватка с полицията заради Вартухи, макар проблемът да е нямал нищо общо с него. Представи си очите му, тези пронизващи стоманеносини очи. „Не, невъзможно“, помисли си тя, опитвайки се отново да отпъди подозренията. А и дори заслепен от любов, Бернд да е способен да извърши такова нещо, дали Вартухи би го подкрепила? Дали би искала да живее с убиец? Не, естествено. Ала ако

242

Бернд убиваше без знанието и, за да докаже силата на любовта си? Ако и каже, когато се върне в Германия: „Отмъстих за дядо ти Киркор“. Възможно ли е? Защо не? Нали всички виждаха в какво е превърнала любовта Кемал? А и толкова ли е невероятно Бернд, и бездруго особняк, да извърши подобно безумно деяние? Къде всъщност беше Бернд, когато хаджи Сетар и Решат ага бяха убити? Къде другаде? Спеше в леглото си като останалите от археологическия екип. Дали? Есра се опита да си припомни онези нощи. Бернд не беше в стаята си сутринта, когато бяха убили хаджи Сетар. Наложи се да го чакат за обсъждането. Двамата с Тимъти дори се посчепкаха. Доколкото си спомняше, Бернд обясни, че се е разхождал край Ефрат. А вечерта, когато бяха убили Решат ага? Напрегна паметта си и внезапно се сети за разговора му с Теоман тази сутрин. Теоман спомена, че гумите на велосипеда на германеца са спаднали. Със странно изражение Бернд веднага се защити, че снощи не е карал колелото. Но защо се разтревожи толкова? Дали не бе отишъл с велосипеда до Гьовен, за да убие Решат ага? Есра настръхна, спомнила си как селският овчар описа сцената. Видял мъж да лети в небето. Възможно ли беше на лунната светлина овчарят да е различил само едрата фигура на колоездача и да е сметнал, че лети? „Глупости“, рече си тя, опитвайки да се овладее. Обвиняваше колега без никакви конкретни доказателства. Нещо повече - убийците вече бяха заловени. Навярно някаква подсъзнателна омраза към Бернд подклаждаше съмненията и. Бернд и създаваше много неприятности, защото не го назначиха за ръководител на екипа. Не, не, това нямаше нищо общо с убийствата. Тя винаги проявява почти параноична мнителност. Веднъж дори обвини Орхан, че е спал със Севим, докато двамата бяха заедно на симпозиум в Берлин. При това Севим и беше най-добрата приятелка и изобщо не си падаше по Орхан. Есра обаче знаеше, че понякога омразата сближава хората. Орхан и Севим бяха прекарали цяла седмица в чужда държава, в един и същи хотел. С помощта на малко алкохол и музика не беше невъзможно да са преспали заедно някоя нощ. Тази мисъл от-

243

начало и звучеше като забавна шега, но след известно време и повярва, докато накрая въображението и започна да разиграва различни сценарии. На седмия ден бе абсолютно сигурна, че съпругът и е спал със Севим. Когато Орхан се върна, го подложи на кръстосан разпит. Севим разбра и и се разсърди. Едва когато разби сърцата на двама души, които обичаше искрено, Есра проумя, че е сгрешила, и им поиска прошка. Ами ако и сега подозренията към Бернд се окажат безпочвени?

- Не, не - прошепна тя на себе си.

Дейвид я чу.

- Каза ли нещо? - попита той.

- Съжалявам, мислех на глас.

По целия път до болницата не продумаха. С влизането в сградата Дейвид я покани да пийнат по чаша чай в кабинета му, но получи любезен отказ. Било време да се връща на разкопките, обясни тя. Попита го дали да не вземе и Елиф, ако се е възстановила. Лекарят прецени, че е по-сигурно пациентката да остане още една нощ в болницата. Есра не настоя. Ръкува се приятелски с Дейвид, преди да тръгне.

- Благодаря ти за всичко. Ела на разкопките някой ден. Ще си поговорим надълго и нашироко.

Лекарят се постара да се усмихне, ала усмивката му бе видимо пресилена.

- Аз ти благодаря - рече и. - На всяка цена ще се възползвам от поканата.

След като се сбогува с лекаря, Есра влезе в стаята при приятелите си. Свари Кемал да разговаря шепнешком с Рюстем, директора на Антепския археологически музей. Елиф още спеше. Щом видяха Есра, мъжете станаха. Тя се ръкува с Рюстем, когото всъщност не харесваше особено. Той го знаеше и не проточи ненужно разговора им. След кратка размяна на любезности се извини и си тръгна. Рюстем обаче бе добър приятел на Кемал. Бяха участвали в проекта за открит музей в Йесемек. Когато Рюстем излезе от стаята, Кемал седна отново до леглото на Елиф и я загледа тревожно как диша, сякаш гърдите и

244

щяха да спрат да се надигат и спускат, ако отклонеше очи дори за секунда.

- Не изглежда добре - отбеляза той. - Притеснявам се за

нея.

Есра се приведе над Елиф и установи, че вече не е толкова бледа.

- Добре е - успокои го. - По-скоро ти имаш нужда от грижи. Лицето ти е по-бяло от нейното.

- Нищо ми няма. Важното е тя да се възстанови.

- Лекарят каза, че и е необходима почивка. Иска да остане още една нощ в болницата. Но аз трябва да се връщам на разкопките. Ти какво ще правиш?

Кемал сведе глава, съкрушен от участта си.

- Най-интересната част от разкопките… - промърмори горчиво той. - Колко пъти в живота на археолога се случва да намери важна находка като плочките на Патасана? Веднъж навярно. Или никога. Но сърце не ми дава да оставя Елиф сама. Щастлив съм, когато съм с нея, макар да не ме иска.

245

Осемнайсета плочка

С Ашмуникал бях щастлив. Само тя ме караше да се чувствам така и тя бе единствената непроменлива реалност в живота ми въпреки страховете, тревогите и опасенията ми. Ашмуникал изпълваше сърцето ми с неземна наслада. Осъзнах тази неоспорима истина, когато се срещнахме отново. Влезе за втори път в живота ми като буен огън, като ненадейна буря. Докато се бях опитвал да страня от нея, тя бе кроила планове да бъде с мен и бе намерила начин да осъществи замисъла си и да получи желаното. Така доказа още веднъж, че притежава не само божествена красота, но и божествен ум и смелост. Ако дядо Митанува беше жив, щеше да ме поздрави, че съм обикнал такова момиче, и да ме посъветва да се отдам на любовта си независимо от царя. Татко Арарас обаче най-вероятно щеше да ме обвини, че съм пожелал жена на царя, и да ме предупреди за грозящата ме опасност; не би се поколебал да ме прокълне, ако продължа да обичам Ашмуникал, а нищо чудно и да ме предаде на Пизирис.

Колкото до мен, аз не знаех как да постъпя. Бях паднал в ръцете на Ашмуникал като лястовица със счупено крило. Нямаше смисъл да се самозалъгвам. Тя ме бе пленила и бе станала неотменима част от мен като кръвта във вените ми. Независимо колко се страхувах от цар Пизирис, независимо от възпитанието си, повеляващо да бъда отговорен, знаех, че не съм способен да и устоя. Мислех за нея навсякъде и през цялото време. Тя не напускаше съзнанието ми - когато ядях, когато се разхождах, съзерцавах Ефрат, разговарях с мама, пеех, четях плочки, пишех, спях, сънувах, будувах и мечтаех.

На другата сутрин Ашмуникал дойде в библиотеката, както бе обещала. Аз вече не се свенях да я погледна и, честно казано, не откъсвах очи от нея. Тя го забеляза веднага. Тогава се уплаших и започнах отново да свеждам поглед.

„Добро утро, писарю Патасана“, поздрави ме тя и застана до мен с уверена усмивка.

246

Носът ми долови приятния аромат на диви цветя, никнещи напролет край Ефрат. Вдъхнах дълбоко благоуханието и отвърнах:

„И на теб, достопочтена Ашмуникал“.

„Говорих с царя и той ми разреши да преведем заедно поемата на Лудингира, посветена на майка му. - Забелязала колебанието ми, продължи иронично: „Или искаш за доказателство да ти донеса плочка с царския печат?

„Не говори така. Вярвам ти.“

Ашмуникал огледа библиотеката с красивите си очи и смени темата:

„Къде ще работим?“

„Тук, достопочтена Ашмуникал - посочих и веднага масата, където лежеше поемата на Лудингира. - Да седнем.“

Тръгнахме заедно към масата. Тя вървеше на няколко крачки пред мен. Без страх, без задръжки очите ми я изпиваха жадно. Седнахме един срещу друг до масата и Ашмуникал погледна плочката.

„Лаймас спомена, че знаеш поемата наизуст. Ще ми я кажеш ли, преди да се заемем с превода?“

За пръв път заставаше толкова близо до мен от нощта, когато лежахме един до друг в храма.

„Както желаеш, достопочтена Ашмуникал.“

„Слушам те тогава, достопочтени Патасана“, жегна ме тя, подчертавайки думата „достопочтени.“

Престорих се, че не долавям сарказма и започнах да рецитирам поемата от шумерския майстор на словото, поема, която и аз харесвах много.

На обичната ми майка

Царски пратенико, отнеси в Нипур вестта ми!

Пътувах дълго, а майка ми тъгува

247

и нощите и са безсънни.

Тя, която знае само благи думи, разпитва всички пътници за мен.

Предай и поздрави и моето писмо!

Ако не познаваш мама, аз ще ти разкажа.

Казва се Шатищар, красива е като богиня и чевръсто шета вкъщи.

Всеотдайна е към татко, който служи на богинята Инана, изпълнява предано повелите на царя, обичан е и сред любов живее.

Тя е агънце, пухкава сметана, сладък мед.

Тя е маслото, което се стича от сърцето.

И другояче ще ти я опиша:

тя е яркият светлик на хоризонта, озаряващ планините,

утринна звезда и лунен камък,

топаз е от Мархаши,

безценно украшение за принца,

калаен пръстен, желязна гривна,

изящна статуетка от слонски бивник,

ангел от алабастър

върху пиедестал от син мрамор.

Ще ти я опиша и така: мама е дъждът,

утоляващ жаждата на семената; потънала в зеленина градина, пълна с вкусни плодове; кожа, украсена със пискюли; първата новогодишна жътва; поток, поящ нивята; най-сладка, изкусителна фурма.

Ще ти я опиша още като празник, като възторжен ритуал, принцеса на принцесите

248

и химн на изобилието;

любящо и обичано сърце, изпълнено със радост; като добрата вест, че пленникът се връща у дома.

Мама е и колесница борова, паланкин от чемшир; прелестна, благоуханна роба; най-ослепителното цвете.

Запомни как ти я обрисувах и тутакси ще я познаеш.

Най-изящната жена, която видиш, ще е мама.

Поднеси и със усмивка моето послание, което тя очаква с нетърпение.

Кажи и: „Лудингира, обичният ти син, ти праща поздрав!“

При тези последни думи от поемата погледнах Ашмуникал. Плачеше. За пръв път я виждах да плаче и сърцето ми се изпълни с болка.

„Какво стана? Защо се натъжи?“, попитах я.

Продължи да хлипа и не ми отговори. Забравил за цар Пизирис, забравил кои сме, посегнах да я докосна по ръката. Тя се отдръпна. Изненадах се и застинах безпомощно пред нея. Ашмуникал поплака още известно време и после се успокои. Вдигна очертаните си с антимон очи, чиято красота дори сълзите не помрачаваха, и ме погледна.

„Прости ми. Спомних си мама.“

„Къде е?“, попитах.

„Далеч. При татко, който не се поколеба да ме продаде на Пизирис в замяна на богата земя край Ефрат и трима роби.“ „Баща ти те е продал на Пизирис?“, смаях се аз.

„Не го виня - отвърна Ашмуникал. - Остаря и вече не можеше да преподава. Искаше да прекара последните си дни в удобство. И смяташе, че ще живея охолно в двореца. Но как ми липсва мама!“

Тя ме улови за ръката.

249

„А и ти рецитираш толкова красиво! Разчувства ме. Иначе не плача често.“

Когато докосна ръката ми, усетих познатия трепет.

„Не си плачлива, знам. Ти си смело момиче.“

Ашмуникал се взря внимателно в лицето ми.

„Влюбен си в мен, нали, Патасана?“

Отдръпнах уплашено ръката си от нейната.

„От царя ли се страхуваш?“, попита ме тя.

„Страхувам се от него и го почитам“, отговорих. Ашмуникал пак протегна ръка към моята, но този път аз не я отместих. Погледна ме право в очите и попита:

„По-дълбока ли е почитта, която изпитваш към царя, от любовта ти към мен?“

Понечих отново да отдръпна ръката си, но тя не ми позволи.

„Кажи ми, Патасана. Ако е така, ще пусна ръката ти, ще си тръгна оттук и няма да се върна.“

Не успях да продумам, но тя знаеше, че няма да намеря сили да и отговоря. Изправи се и застана до мен. Погали ме нежно по косата както тогава, в храма. Погледнах към вратата на библиотеката и прошепнах разтревожено:

„Някой ще ни види… “

„Тогава да отидем в кабинета на баща ти.“

Явно знаеше всичко. Зад библиотеката наистина имаше тясна стаичка - татко я използваше за кабинет. Влезехме ли в нея, заключехме ли вратата, никой нямаше да ни безпокои. „Ами цар Пизирис… “

„Той не заслужава уважение - поклати глава тя. - Не е добър човек и не е добър цар.“

„А ако дойде в библиотеката?“, попитах уплашено.

„Няма - успокои ме тя. - Сутринта отиде на лов.“ Омагьосан от красотата на Ашмуникал, не съумях да устоя на изкушението, стаено в думите и. Двамата влязохме в стаичката, където баща ми пишеше тайните си плочки. Седнахме един до друг. Заради неуспешния ни опит да правим любов в

250

храма, не смеех да я докосна и гледах да стоя по-далеч от нея. Тя усети тревогата ми.

„Само ще говорим - стопли ме тя с огромните си тъмни очи. - Ще говорим неуморно, докато се научим да не се страхуваме един от друг. Аз ще ти чета поеми, ще ти разказвам истории и притчи от плочките, докато се научиш да не се страхуваш от тялото ми. Ще ти говоря дълго, докато разбереш, че думите също са начин да обичаш, и докато гладът, който доказва, че думите не са достатъчни, не се събуди в кожата ти.“

251

Деветнайсета глава

Разказът на Никълъс само обърка още повече и бездруго смутните мисли на Есра и превърна събитията от последните два дни в истинска главоблъсканица. Докато се движеше по асфалтовия път край фъстъчени градини с червена пръст, тя за кой ли път се питаше как да постъпи. Подозираше Бернд, но се срамуваше от подозренията си. Нямаше никакво конкретно доказателство срещу него, ала множество улики сочеха, че е възможно да е виновен. Съвпадение ли беше порядъкът на убийствата, или именно естеството и бързата им последователност представляваха съществените парченца от мозайката, разкриваща самоличността на убиеца? Колебаеше се и понеже и липсваше отправна точка да и вдъхне сигурност, мислите и се въртяха в порочен кръг и се връщаха там, откъдето бяха тръгнали.

Дали да сподели подозренията си с капитана? Нямаше да и повярва. Освен това той смяташе, че убийците са заловени и случаят е приключен. Есра обаче не беше убедена дали наистина сепаратистите са виновниците. Навярно грешеше, губеше си времето, съмнявайки се в германския си колега. Или пък капитанът разполагаше с документи, доказващи, че сепаратистите са извършили убийствата? „Дано“, отрони колебливо тя и си помисли: „Все пак е най-добре да почакам, да чуя всички подробности за случилото се“. Капитанът бе далеч по-опитен от нея, години наред се бе сражавал в планините и познаваше сепаратистите по-отблизо от нея. От друга страна, той беше предубеден, нарочваше сепаратистите за всичко лошо, случило се в района. А нима тя не бе предубедена! Веднага заподозря Фаят, племенника на хаджи Сетар, и реши, че религиозните фундаменталисти стоят зад убийствата далеч преди да е разбрала какво точно е станало.

Погълната от тези мисли, слезе от джипа и тръгна към полицейското управление. Пред вратата стояха двама войници. Онзи от Анкара я поздрави смутено.

252

- Капитанът ви очаква - изпревари въпроса и и посочи към жилищната сграда, разположена надолу по хълма между полицейския участък и реката.

- Да не би да спи? Не искам да го безпокоя.

- Не, не спи. Заръча ни да ви поканим в градината на жилищната сграда, защото там е по-хладно.

При думата „хладно“ по лицето на Есра се разля усмивка; да намериш прохладно място в адската жега, бе истинско щастие. Войникът от Анкара я поведе към красивите стъпала от ръчно дялани камъни, събрани от бреговете на Ефрат.

Градината на жилищната сграда изглеждаше спретната и добре поддържана като двора на управлението. И тук двама войници стояха на пост пред желязната порта. Вляво, зад навеса за охраната, се издигаше огромна липа и покриваше цялата градина със сянката си. Под короната и бяха заслонени други дървета - сливи, нарове, черници, акации и около дузина магнолии. Очарованието на градината обаче в жаркия ден се дължеше не само на сянката на дърветата. Влажната прохлада откъм Ефрат, която течеше на двайсетина метра по-надолу, също допринасяше мястото да се превърне в същински оазис в пустинната жега.

Капитанът седеше до масата под кичеста слива и мълчаливо съзерцаваше зелените води на Ефрат. „Чака ме“, помисли си тя и по тялото и премина трепет. Постовият позна Есра и я поздрави, когато мина през желязната порта. Капитанът се обърна към тях.

- Здравей! - помаха и той с изморена усмивка.

Есра му кимна любезно и пое протегнатата му ръка.

- Заповядай, седни - подкани я Ешреф.

Есра седна на стола срещу него и погледна към сградата зад дърветата.

- Не е много голяма. Колко семейства живеят тук? - полюбопитства тя.

Ешреф проследи погледа и.

253

- Моето семейство щеше да живее тук - отвърна и кратко той с явно нежелание да обсъжда темата. - В момента съм сам.

Но Есра не се отказваше толкова лесно.

- Значи жена ти не пожела да дойде? - осведоми се тя.

Капитанът се напрегна. Вместо да и отговори, се обърна

към войника от Анкара, застанал до масата, и го освободи.

Войникът козирува стегнато и тръгна към портата. Ешреф я погледна отново и попита:

- Какво ще пиеш?

- Толкова ли ти е трудно да говориш за себе си? Стане ли дума за личния ти живот, веднага сменяш темата - укори го тя.

Капитанът се изненада; не очакваше Есра да го нападне така. Опита се да измисли подходящ отговор и накрая само възкликна:

- Сякаш ти говориш за себе си!

Есра не се предаде.

- Кога се е случвало да не отговоря на въпросите ти?

Ешреф срещна дръзкия и поглед.

- Имаш право. Сигурно не съм питал. Не обичам да се бъркам в личния живот на хората.

- Хората? - възмути се Есра и лешниковите и очи го изгледаха неодобрително. - Мислех, че сме приятели.

Капитанът поклати отчаяно глава.

- Извинявай. Говоря глупости. Беше тежка нощ…

- Знам, но ти беше такъв и предишната вечер - напомни му Есра.

Капитанът въздъхна и оброни глава. Тя тъкмо се запита дали не е отишла твърде далеч и той вдигна очи:

- Имам дъщеря. Казва се Гюлин, в началното училище е. Живее с майка си в Истанбул.

- Виждаш ли я?

- Не много често. Със съпругата ми на практика сме разделени. Още не сме разведени, но… как се нарича… сме отчуждени. Сега ми е трудно да се връщам у дома в Истанбул.

254

- Но не бива да пренебрегваш дъщеря си - предупреди го Есра и веднага съжали за безсмислените си думи.

Бе принудила Ешреф да говори, бе научила, че със съпругата му не са в добри отношения. И какво следваше? Да му напомни, че е разведена? Но така все едно му намеква, че са свободни да се сближат. А как ще се спогажда с мъж като капитан Ешреф, когото дори не познава добре, та тя не успя да се задържи дори при уравновесения си колега Орхан. Всъщност колкото повече опознаваше капитана, толкова по-ясно и ставаше, че не са създадени един за друг.

- Говоря с нея по телефона - продължи Ешреф. - Изпраща картички за празниците със свои рисунки на Босфора, на Кулата на девицата, на моста на Галата, на Сарайбурну, на Военната академия… На всяка картичка е нарисувана различна истанбулска забележителност.

Есра се вгледа любопитно в тъмните, премрежени от умора очи на мъжа срещу нея.

- Значи е талантлива?

- Да - кимна той и добави срамежливо: - И аз не рисувах

зле.

- Сигурно си щял да станеш художник, ако не бе предпочел военната кариера.

- Може би, но ми харесва да бъда войник.

Лешниковите очи на Есра се разшириха смаяно.

- Наистина ли?

- Да, наистина! Защо се учудваш?

- Не знам… - поколеба се Есра, но сметна за по-подходящо да смени темата.

- Какво ще ми предложиш да пийнем?

- Кола, сода, чай, захтер?

- Захтер? Това пък какво е?

- Не си ли опитвала захтер? Всички тук знаят какво е. Ароматна билка, подобна на мащерката.

- Интересно. Е, тогава ще опитам захтер.

255

Капитанът извика един от войниците до портата и му поръча какво да им донесе. Войникът се отдалечи, а Есра попита:

- Не е ли време да ми разкажеш какво се случи снощи

- Вчера сутринта получихме анонимно обаждане - подхвана капитанът. - Съобщиха ни, че Махмут, най-малкият син от клана Генджели, от пет дни е отседнал с приятел в къщата на братовчед си в село Гьовели. Наблюдавахме къщата, но Мах-мут не издаваше с нищо присъствието си. Нямахме друг избор, освен да нахлуем вътре. Започна престрелка. Убихме Махмут и приятеля му. Както споменах, не дадохме жертви.

- Аллах е бил с вас! - възкликна Есра, но в очите и се четеше колебание. - Откъде знаеш обаче, че те са убили хаджи Сетар и Решат ага?

- От намерените в къщата документи - обясни капитанът. -Дошли са тук да вербуват местните да се включат в сепаратист-кото движение. Както знаеш, след като претърпяха поражение в планините, сепаратистите насочиха вниманието си към градовете и селата. Организират акции, за да спечелят привърженици и да докажат, че държавата е слаба. Написано е черно на бяло в откритите брошури. Убили са хаджи Сетар и Решат ага, за да привлекат вниманието на хората.

- Във въпросните документи пише ли „затова убихме хаджи Сетар и Решат ага“?

- Не, разбира се - в изморените очи на капитана се мярна напрежение. - Но не е необходимо да си гений, за да се досетиш.

„Така си и мислех“, рече си Есра. Капитанът не разполагаше с конкретни доказателства. Все пак държеше да се увери, че не греши.

- Пръстовите отпечатъци по хаджи Сетар и Решат ага съвпадат ли с отпечатъците на терористите?

Капитанът я погледна, сякаш питаше: „Това пък какво значение има?“, но все пак и отговори:

- По тялото на хаджи Сетар не са намерени отпечатъци. Според доклада от аутопсията по шията му има синини, но

256

причина за смъртта е фрактурата на черепа, получена най-вероятно при падането от минарето. Аутопсията на Решат ага е насрочена за днес.

Гласът на капитана звучеше напрегнато, но Есра не му обърна внимание.

- По мое мнение заловените мъже са преследвали други цели.

- Например?

- Сам каза, че са работели за сепаратистите, но убийствата на хаджи Сетар и Решат ага едва ли са им били необходими.

- Трябвало е да станеш прокурор - констатира капитанът. - Нямаше да остане неразнищен случай, а идиотите като мен щяха да се научат как да залавят убийци.

Есра забеляза гневните искри в очите му и разбра, че е престъпила границата.

- Съжалявам - извини се тихо. - Не съм си и помисляла да омаловажавам работата ти. Знам, снощи си се изправил с войниците си срещу смъртта.

Капитанът не се успокои.

- А ти си седеше в уютната стая и редеше списък с недостатъците ни, нали?

- Не си справедлив. Не съм била на огневата линия, вярно, но цяла нощ се притеснявах за теб. Чаках с часове да се обадиш…

Гневните искрици в очите на капитана угаснаха.

- Не мога да се стърпя - продължи с усмивка Есра. - Такава съм си. Вътрешният ми глас постоянно ме обсипва с въпроси и не млъква, докато не получи отговорите.

- Безпочвените обвинения не водят доникъде - напомни и капитанът, уверен като учител. - Случилото се е много по-просто от сценариите в главата ти.

- Възможно е да си прав - усмихна му се тя, - но тази сутрин научих нещо, което ще те изненада.

- Нима? Какво?

- Бившият главен лекар на Американската болница Ни-

257

кълъс твърди, че преди седемдесет и осем години са били извършени убийства като тези на хаджи Сетар и Решат ага. Убили и един ковач.

Капитанът не разбра веднага думите и.

- Кой кого е убил и кога?

- Преди седемдесет и осем години в същия район са блъснали от камбанарията на църквата отец Киркор, а Оханес ага, собственик на повечето земи в село Гьовен, бил обезглавен. Сложили главата в скута на трупа. Имало и трето убийство - на ковача Гаро.

- Кой ти го каза?

- Вече споменах - бившият главен лекар на американската болница. Живеел в Антеп, когато били извършени убийствата.

- На колко години е този човек?

- На деветдесет и нещо.

- Дали е с всичкия си?

- Да, разсъдъкът му е в отлична форма. Помни всичко, случило се преди седемдесет и осем години, дори датите, сякаш е станало вчера.

Капитанът се замисли. Есра очакваше той да признае грешката си, но Ешреф подхвана в защита на теорията си:

- Думите на Никълъс потвърждават тезата ми. Както знаеш, в този район сепаратистите никога не са били силни. Възползват се от всяка възможност да пуснат корени тук. Затова са приели в редиците си Махмут от клана Генджели. Целта им е била да вербуват клана и да се установят в региона. Но се провалиха. Информацията на Никълъс доказва, че този път сепаратистите са приложили нова тактика. Гьовен и Муджур, където е убит Решат ага, са арменски села. Хората не се смятат за арменци, но корените им са арменски. През 1915-а са приели исляма и са се отказали от предишната си религия. И никой не им се е бъркал в работата. Продължили са да живеят като уважавани граждани на страната ни. Сепаратистите обаче са решили да покажат, че отмъщават за забравени случаи отпреди седемдесет и осем години, като извършат подобни убийства и

258

подтикват селяните да се разбунтуват. Така са се надявали да привлекат симпатизанти и сред гражданите и да завземат нови територии.

В този момент до масата приближи войник - носеше поднос с две чаши горещ златист чай и захарница.

Капитанът го видя, но продължи:

- Представяш ли си колко са коварни? Възползват се от инцидент отпреди седемдесет и осем години, за да разбунят духовете в района!

Войникът спря нерешително до масата, защото не смееше да прекъсне капитана. Очите на Есра се плъзнаха към него и Ешреф най-сетне му обърна внимание:

- Донесе ли чая? Остави го тук.

Войникът вдигна едната чаша от подноса, но се подхлъзна, изгуби равновесие и изля целия чай в скута на Есра. Младата жена изпищя оглушително и скочи на крака. Мокро петно тъмнееше в долната част на светлозелената и блуза и вдясно под колана на бежовите и памучни панталони. Капитанът също се изправи.

- Гледай какво направи! Защо не внимаваш? - скастри той войника.

Застанал мирно, младият мъж прие безмълвно порицанието на командира си, който приближи до Есра.

- Много ли те опари? - попита я загрижено.

Есра подръпваше блузата и панталоните си, за да не докосват кожата и. Капитанът извика към войника:

- Донеси вода! Бързо!

Погледна Есра и внезапно си промени решението.

- Дали да не отидем вкъщи?

- Няма нищо, добре съм.

Изкривеното и от болка лице обаче опровергаваше смелите думи.

- Вкъщи ще се полееш със студена вода. Успокоява болката.

Есра не възрази и двамата тръгнаха към входа на жилищ-

ната сграда. Несигурен какво да прави, войникът ги изпрати с уплашен поглед.

259

Апартаментът на капитана се намираше на приземния етаж. Изглеждаше спретнат, но Есра не бе в състояние да го оцени.

Ешреф и посочи припряно открехната врата.

- Банята е там. Отивай. Ще ти донеса чиста хавлия.

Есра влезе в банята, събу панталоните и съблече блузата. Спусна завесата пред душа и пусна водата да облее дясната страна на корема и хълбока и - първо топла, после прохладна. Колкото по-хладна ставаше, толкова повече облекчаваше болката. Внезапно Есра си спомни, че е оставила вратата открехната, спря водата и отиде да я затвори. Капитана го нямаше. Затвори вратата. По тялото и се стичаха струи вода.

- Донесох ти хавлия и сухи дрехи - чу гласа на Ешреф. -Слагам ги до вратата.

Шумът и подсказа, че ги окачва върху дръжката. Изчака няколко секунди, отвори и взе хавлията и дрехите. Съблече се гола и пак пусна душа, като внимаваше да не си намокри косата. Остана под душа, докато силната болка стихна.

Спря водата и установи, че опареното още щипе, но по-слабо отпреди. Взе хавлията и започна да се бърше пред мивката. Изсуши се и огледа корема и десния си хълбок - бяха зачервени, но нямаше мехури. „Извадих късмет“, помисли си. Погледна панталоните и блузата, захвърлени върху пералнята. Дали да ги изпере? Попи мокрите петна от захтера. Щяха да изсъхнат бързо, ако ги простре на балкона. Сложи си бельото и обу тънката памучна пижама и розовата риза на Ешреф. Усети лек, познат аромат - носеше се или от пижамата, или от ризата. Не, не миришеше на перилен препарат, а по-скоро на лосион за бръснене. Внезапно си спомни, че Орхан използваше същия. Погледна се в огледалото и я обзе странно чувство. Ето я тук, в банята на мъж, който я привлича, облечена в неговите дрехи. Спомни си как обличаше пижамата на Орхан, след като правеха любов. Изпълваше я гордост как съпругът и я изпива с очи, как се възхищава на гърдите и на бедрата и, подаващи се под не-закопчаната пижама. Откога не бе правила любов? Втренчи се отново в огледалото. Явно не остана доволна от поруменялото

260

си лице и особените искрици в очите, защото си промърмори: „Стига глупости, Есра“. Не биваше да усложнява положението. Ала не беше лесно да усмири напиращото в гърдите и желание. Докосна меката материя на широката риза. Представи си смуглите ръце на капитана, дългите му пръсти. Топлината в лицето и обхвана цялото и тяло. Тръсна глава. Какво си въобразява? Не бива да мисли за такива неща! „Не!“, заповяда си тихо. Дори не познаваше добре Ешреф. А и бездруго имаха достатъчно грижи. Пусна чешмата и си наплиска лицето, сякаш водата щеше да отмие пробудилото се у нея желание. Избърса се, опитвайки да прогони всички мисли от ума си, и излезе от банята. Тръгна към дневната, но в коридора налетя на капитана. Намираха се толкова близо един до друг, че усещаха дъха си. Беше виждала неведнъж тези черни очи, ала за пръв път сега зърна в тях познато изражение. Пусна на пода дрехите, които носеше, и го прегърна. След кратко колебание капитанът също я притисна към себе си. Известно време постояха така, опознавайки допира на телата си. Есра пак долови примесения с пот аромат на парфюма му. Сърцето и заби развълнувано като на гимназистка. Усетил вълнението и, капитанът се отдръпна леко назад, за да вижда лицето и, улови я за раменете и се приведе да я целуне.

261

Деветнайсета плочка

Милвах пламенно ръката и, гледах влюбено лицето и, взирах се нежно в очите и, но се опитвах да не доближавам тялото си до нейното, защото се страхувах. Боях се да я целуна, да сваля дрехите си, да правя любов с нея или пак да се проваля. Ашмуникал го усещаше. Опитваше се да ме успокои с мили думи, с окуражителни погледи, с лек досег. Не беше лесно. Говорехме безспир, докосвахме се с приказки, с епоси, с поеми. Правехме любов не с тела, а с думи. Тясната стаичка в библиотеката, където пиша тези плочки, бе единственият ни свидетел.

Дядо Митанува, по онова време главен дворцов писар, ме доведе за пръв път тук. Учеше ме на клинопис и как да омесвам глината за плочките. След като го отстраниха от поста му, идвах тук с баща си Арарас. Работех до залез-слънце, помагах на татко да изписва плочките. В тази стаичка се съчиняваха тайни писма до царете, пишеха се тайни споразумения, ала никога не би хрумнало на дядо Митанува, на татко Арарас или пък на мен, че един ден тя ще приюти тайна любов. Човекът не е бог и следователно не може да предвиди и да узнае всичко предварително. И така, немислимото, непредвидимото се случи за мен и Ашмуникал и тази стаичка се превърна в дом на нашата любов.

Ашмуникал идваше в библиотеката почти всеки ден. Успеехме ли да избягаме от Лаймас, веднага се шмугвахме вътре. Ако бе продължило така, цар Пизирис щеше да научи много скоро за любовта ни. Един ден обаче върховният жрец Валвазити дойде да вземе религиозно писание от библиотеката и ни видя.

Понеже познаваше миналото ни, веднага разбра какво става. Същата вечер се появи вкъщи. Попита ме дали с Ашмуникал сме любовници. Отвърнах му, че не сме. Не ми повярва, но не ми го каза направо. Предупреди ме със следните думи: „Сине Арарасов, твърдиш, че това момиче, член на царското семейство, не ти е любовница, но очите ми видяха друго. Ала въпреки всичко искам да ти вярвам, защото за в бъдеще ти ще

262

си сред хората, определящи съдбата на царството. Твоят ум, твоят опит и познания ще бъдат на разположение на царя, да ги използва за доброто на народа. Не съм чужд на съблазните на любовта, знам какво изпепеляващо, жизнерадостно чувство е тя, как изпълва човека с блаженство. Любовта прилича на бла-годатната щедрост на слънцето зиме или на сладостния ненадеен дъжд в летния зной - притежава неземна красота, спира дъха ни, но е мимолетна. Както зимното слънце е краткотрайно, както летният порой секва, преди да напои земята, така и любовта свършва неочаквано. Неразумно е да гневиш боговете и своя цар заради това преходно чувство. Осъзнай се и се освободи от болестта. Не се поддавай на влиянието на тази млада жена. Покажи, че не си чисто и просто див жребец, обзет от похот при вида на красива кобила. Не хвърляй сянка върху семейството си и честта на баща си Арарас“.

За миг думите на Валвазити посяха страх в сърцето ми, но щом си представих Ашмуникал, страхът се стопи. Погледнах жреца право в очите и продължих да лъжа, въобразявайки си, че го заблуждавам. Опитният Валвазити обаче не ми повярва. Когато след месец татко се върна от чуждите земи, Валвазити му разказа какво става. Горкият ми баща, и бездруго претоварен от бремето на държавните дела, ме заля с въпроси, дишайки тежко като ранен глиган. Отговарях му с лъжи, отричах да съм влюбен в Ашмуникал и всичко, което бяхме преживели с нея. Татко се чудеше дали да ми вярва, или не, но не смяташе да се уповава на случайността. Изпитанията, пред които бе изправено царството, му бяха достатъчни, не искаше моите сърдечни афери да му създават допълнителни главоболия. Забрани ми да ходя в двореца. Той самият се нагърби да преподава акадски на Ашмуникал. Така ме лишиха от едничката ми и единствена любов, най-скъпото на сърцето ми, най-красивото и най-умното момиче по тези земи. Обсипвайки с проклятия татко, започнах да търся начини как да се виждаме отново. Ала не намирах. Татко безмилостно сложи край на любовта ни. Не искаше дори най-нищожната мълва да хвърли сянка върху честта на царя.

263

Особено в момент, когато страната ни подхващаше опасна игра със съседните царства.

Усилията на татко Арарас обаче се оказаха напразни, защото в крайна сметка боговете бяха свързали навеки телата ни в онази тясна стаичка в библиотеката.

264

Двайсета глава

Лежаха голи един до друг в двойното легло, където Еш-реф бе спал толкова дълго сам. Задъханите, дълбоки стенания и трепетът на удоволствието бяха стихнали. Лекият топъл ветрец, полъхващ между завесите, изушаваше капките пот по телата им.

Макар и странно при тези обстоятелства, Есра се чувстваше съвсем спокойна. След като бе правила любов с някого за пръв път, обикновено я обземаха тревожни мисли - усещане за отчуждение и омерзение. Сега обаче, легнала до голия мъж, не изпитваше нито безпокойство, нито срам, а умиротворение и щастие. Сигурно това имаше предвид Севим, когато казваше: „Няма нищо по-добро за жената от задоволителна порция секс“. Есра обърна глава и видя, че Ешреф я наблюдава изпод дългите си мигли. Пресегна се и нежно погали късата му коса.

- Виж ти! - възкликна Ешреф. - Държиш се, все едно сме любовници от половин век.

Есра се отдръпна бързо.

- Какво намекваш? - заискриха гневно очите и.

Капитанът обви ръка около кръста и.

- Чакай! Не се ядосвай. Харесва ми, че не се притесняваш.

- Не съм ядосана - възвърна доброто си настроение Есра, -но не искам да оставаш с погрешно впечатление.

Капитанът я придърпа мълчаливо към себе си. Целуна я. Есра си помисли, че иска пак да правят любов, но той отпусна ръце и я погледна в очите.

- Защо с мен?

Есра се измъкна от леката му прегръдка.

- Що за въпрос?

- Любопитен съм. - Отпусна глава върху корема и. - Какво толкова?

Устните на Есра се извиха в шеговита усмивка.

- Сигурно заради Мемдух Аби.

- Кой пък е Мемдух Аби? - промърмори Ешреф.

265

- Като малка бях влюбена в Мемдух Аби, сина на съседа ни - обясни Есра. - Бях на седем-осем години, а той - на двайсет и нещо. Учеше във Военоморската академия в Хейбелиада. Обожавах униформата му.

- Но тяхната е бяла.

- Знам. Има ли значение - бели или каки, все са униформи.

Ешреф видимо се разочарова.

- Искаш да кажеш, че си с мен, защото ти напомням за друг?

- Пошегувах се - целуна го нежно по устните тя. - Не знам защо съм с теб. Привличаш ме някак, но не знам с какво точно.

Отговорът и допадна на капитана. Приведе се и понечи да я целуне по гърдите.

- Недей! - извика Есра и закри гърдите си с длани.

Капитанът се отдръпна неохотно, без да откъсва очи от нея.

- Съзнаваш ли, че и ти не си ми разказвала нищо за себе си? - попита я той.

- За какво да ти разкажа?

- За съпруга си. Защо го напусна?

- Не беше искрен. - Думите се изплъзнаха от устата и, преди да ги е обмислила. - Непрекъснато ми повтаряше колко ме обича, колко сляпо ме обожава… - Замълча, втренчена в стената срещу тях.

- Но… - докосна я Ешреф по рамото да и напомни да продължи.

- Но всъщност не ме обичаше - довърши тя. - Само се преструваше на влюбен.

- Защо си толкова сигурна?

- Забременях. - Очите и се насълзиха, ала гласът и не трепна. - И двамата искахме дете. Орхан бе по-въодушевен, искаше детето повече от мен. Грижеше се за мен. Понечех ли да вдигна нещо по-тежко, веднага ме спираше. Готвеше ми, за да се храня добре, умоляваше ме да не пуша. Случваше се поведението му да ме подразни, но не отричам, че през повечето време ми беше приятно. Понякога се съмнявах в чувствата му, струваха ми

266

се престорени, подозренията ми обаче не се задържаха дълго. Казвах си, че Орхан си е такъв, обича да се грижи за мен, да ме глези. През петия месец замина на международна конференция в Анкара, важна стъпка в кариерата му. Щяха да присъстват известни археолози от цял свят. От месеци подготвяше доклада си. Конференцията щеше да продължи три дни, но изказването му бе определено още през първия ден. Вълнувах се и аз, бях любопитна как ще приемат доклада му. Обади ми се същата вечер. Беше на седмото небе. Ръкопляскали му много и го обсипали с похвали. Зарадвах се. Не ме свърташе на едно място. Реших да намина при Бехидже ходжа - живееше на съседната улица, - за да и съобщя добрата новина. От вълнение се подхлъзнах по стълбите и се строполих чак на долната площадка. Когато отворих очи се намирах в болницата. Мама седеше до мен. Попитах я какво се е случило. Обясни ми, че съм добре, но очите и се напълниха със сълзи. Веднага си помислих за бебето. Бях го изгубила. Усещах празнотата, все едно бяха изтръгнали, откраднали част от мен. Едва не се разплаках, ала се овладях. Попитах къде е Орхан. Съобщили му, отговори мама; лично разговаряла с него. И той се натъжил. Попитах я кога ще дойде. Отвърна ми, че конференцията му била много важна. Чул, че съм добре, и решил да остане до края. След два дни щял да се върне. Засмях се истерично. Мама се уплаши да не съм се побъркала и отиде да извика лекарите. Не, не бях полудяла. Просто освобождавах нервното си напрежение. След малко мама се върна с лекарите. Вече плачех. Биха ми инжекция да се успокоя, а на мама обясниха, че реакцията ми е нормална. След спонтанен аборт жените понякога изпадали в депресия. Орхан се обади същата вечер. Помолих мама да му каже, че спя. Не говорих с него, докато не се върна от Анкара. Разбра колко съм му обидена. Още щом се прибра, започна да ме моли за извинение. „Скъпа моя, ти си моят живот“, и прочее, и прочее. Колкото повече се опитваше да ме спечели отново, толкова повече охладнявах. Всяка негова дума, всяка негова постъпка ме дразнеше. В онази болница изгубих не само детето си, изгубих

267

и любовта си към Орхан. Шест месеца по-късно го напуснах. -Есра замълча, после вдигна глава и погледна Ешреф. - Това е -заключи с горчива усмивка.

- Не си ли мислила да му дадеш още една възможност? -попита я капитанът.

- Не. Животът ни беше преструвка. А най-лошото бе, че Орхан също се заблуждаваше. Не ме обичаше, но незнайно защо си затваряше очите. Сякаш светът ще свърши, ако приеме истината, че не ме обича.

- А ако наистина те е обичал, но в онзи момент е поставил работата си на първо място?

- Когато любимата му съпруга е в болницата? И е изгубила детето, за което той се е грижил толкова, преди да се роди?

Капитанът не отговори. Известно време и двамата мълчаха.

- Навярно ако не ме задушаваше толкова, щях да му простя - призна след малко Есра. - Понякога всеки допуска сериозни грешки. Орхан обаче просто не беше искрен. Криеше истинските си чувства - и от мен, и от себе си. Предпочиташе да играе ролята на добър съпруг. Не бях в състояние да му помогна. Като го напуснах, направих услуга и на двамата.

- Разбирам - кимна капитанът. - Явно си постъпила правилно.

- Знам, че съм постъпила правилно.

Той я погледна удивен.

- Прекрасно е, че си толкова сигурна в себе си.

- Не е вярно - възрази Есра и притисна буза в дланта му. -Всъщност съм…

- Не - прекъсна я капитанът. - Ти си най-силната, най-самоуверената жена, която съм срещал.

Есра преглътна. Повече не бе в състояние да сдържа сълзите си. Прегърна го и се разплака. Ешреф галеше нежно буйната и светлокестенява коса, докато се успокои. После обгърна лицето и с длани и обсипа с леки целувки ъгълчетата на очите и. Устата му се плъзна надолу и намери разтворените и устни. Целунаха се страстно и телата им се сплетоха отново.

268

Най-после дойдоха на себе си. Вече се бе стъмнило. Очите на Есра се насочиха към прозореца.

- Късно е! - отбеляза сънено тя. - Време е да си тръгвам.

Ешреф очевидно се разочарова.

- Толкова скоро? Мислех да вечеряме заедно.

- По-добре да вървя - каза тя, макар всъщност да не искаше да тръгва.

- Колегите ли те чакат?

- Не, но…

- Но?

- Няма ме цял ден.

- Няколко часа не са краят на света…

Капитанът имаше право, но необяснимо дори за самата нея, тя се надигна от леглото и го погледна, сякаш го молеше да я разбере. Обиколи стаята, търсейки дрехите си. Градинските лампи осветяваха правите и рамене, малките и изящни гърди, стегнатия и корем, космите по венериния и хълм, стройните и крака. Капитанът усети непреодолимо желание да я докосне. И все пак се сдържа; остана седнал в леглото с мрачно лице. Есра отиде в дневната да си вземе дрехите. Бяха почти сухи и най-важното - без лекета от захтера. Облече се и се върна в спалнята. Свари Ешреф, както го бе оставила - седнал в леглото с изопнато лице. Осъзна, че не може да си тръгне. Не бързаше обаче да му съобщи, че е променила решението си. Усмихната се приближи до него. Седна на леглото и го погали по лицето.

- Какво има?

- Как мислиш? - попита той. - Отиваш си.

- Затова ли си сърдит?

- Да. Ти нямаше ли да се сърдиш?

- Щях - призна Есра, приведе се и устните и се задържаха дълго върху неговите. - Добре, ще остана. Но как ще обясниш на постовите отвън присъствието на младата жена в стаята ти?

Капитанът се опита да я прегърне пламенно.

- Преди два часа нарядът им свърши. Сега на пост са други.

Есра се измъкна гъвкаво от ръцете му.

269

- Ще остана, но няма да се излежавам повече. Умирам от глад. Не съм хапвала нищо от закуска.

Капитанът веднага се овладя.

- Ще наредя да ни донесат нещо от града.

- Не, недей. Войнишката храна наистина ли е толкова противна?

- Не е, но не искаш ли нещо по-вкусно…

- Решено е. Ще ядем войнишка вечеря - прекъсна го Есра. -Кога ще е готова?

Капитанът си погледна часовника. Беше пет и двайсет.

- Сигурно вече е готова. Ще се обадим да поръчаме.

Половин час по-късно на масата на балкона, под сянката

на липата, се гощаваха с войнишка вечеря - кюфтета, салата и сливов компот. Есра отклони поканата на домакина на пийнат алкохол.

- Обожавам кюфтета! - възкликна тя. - Не съм яла отдавна.

Ешреф я наблюдаваше с доволно, но отнесено изражение.

Очите на Есра срещнаха неговите, той се сепна, усмихна се и я докосна по ръката.

- Направо не вярвам, че си тук. Сигурно ще ти прозвучи странно, но необяснимо защо изпитвам страх.

Думите му я свариха неподготвена.

- Какъв страх?

Зачуди се как да и обясни. Приличаше на страха, обзел го в болницата; опасение, всяло смут в ума и душата му. И както тогава не успя да го обясни на психолога, така и сега не можеше да го обясни на Есра, колкото и силно да го искаше. Реши все пак да опита.

- Сякаш предстои битка или ще чуем вест, която ще ни отчужди…

Обяснението му само обърка Есра.

- Затова не исках да си тръгнеш - продължи той. - Да не би да не се видим повече.

- Защо да не се видим? И двамата сме тук.

Пусна ръката и.

270

- Не знам. Животът е пълен с клопки. Нещо неочаквано и смутно ни се случва всеки ден.

Отбягваше погледа и. Взираше се в хляба върху масата, потънал в мисли. Есра спря да се храни. Обзеха я съмнения. Дали капитанът има някаква информация за убийствата, но я пази в тайна от нея? Дали преднамерено не прикриваше нещо?

- Беше ни трудно тези дни, но всичко свърши, нали? - каза тя, макар всъщност да искаше да попита: „Криеш ли нещо от мен?“

- Права си - кимна и, сякаш се събуждаше от дълга дрямка. -Всичко свърши.

Есра замълча, втренчена изпитателно в лицето му.

- Защо не ядеш? - попита Ешреф. - Нали обожаваш кюфтета?

- Ям - отвърна Есра, но реши, че капитанът се опитва да смени темата. Накрая не издържа на напрежението и го попита направо: - Криеш ли нещо от мен?

- Не, разбира се. Защо да крия нещо от теб?

- Държиш се малко особено.

- Права си, замислих се, но не е това, което предполагаш. Няма нищо общо с убийствата.

Есра не му повярва, ала не възрази. Продължи мълчаливо да се храни. Ешреф също не продумваше. Тя възприе мълчанието му като доказателство за вина.

Пусна рязко вилицата.

- Ще ти призная нещо… - Очите и се присвиха ядосано, лицето и се изопна, сякаш се готвеше за битка. - Не вярвам, че сепаратистите са извършили убийствата.

Вместо отговор Ешреф и се усмихна горчиво. Есра започваше да се дразни от всяко негово действие, от всяка негова мимика.

- Защо се смееш? - попита заядливо.

- Точно от това се страхувах! Тези проклети убийства пак застанаха между нас!

271

- Те са по-важни от връзката ни - отсече Есра. - Става дума за човешки живот. И ако убиецът или убийците не са заловени, животът на всички ни е в опасност.

- Мъртви са - напомни и капитанът. - Вече не могат да навредят никому.

- Вярваш ли си?

- Да. Защото казвам истината.

- Не мисля. Сепаратистите не убиват така.

- Ако ги познаваше, щеше да си наясно колко грешиш.

- Какво значение има дали ги познавам?

- Огромно - подчерта капитанът. - Подценяваш ги. Смяташ ги за полуграмотни, подведени хора, които служат на обречена кауза. Не допускаш, че са достатъчно умни да извършат серия от безупречно планирани убийства, за да спечелят поддръжници в арменските села, както твърдя аз. - Забелязал скептичния поглед на Есра, той продължи: - Подкрепят ги силни държави. Германия, Великобритания, Гърция, Сирия, Иран. Дори американците - привидно наши съюзници, - и те тайно им помагат. Имат отлично обучени отряди.

- Не знам какви отряди имат, но според мен не извършват такива убийства - повтори упорито Есра. - И аз чета вестници и гледам новините. Нито веднъж не съм чувала сепаратисти да убиват по този начин.

Капитанът я погледна безпомощно. Не искаше да спори и нямаше сили да я убеждава, но разбираше, че е длъжен да говори. Гърлото му пресъхна. Пресегна се да вземе чашата си и забеляза, че ръцете му треперят. Стисна я здраво и отпи голяма глътка.

- Не вярвай много на новините във вестниците - подхвана меко той. - Ще ти разкажа нещо. Не е новина. Наистина се е случило. Имам предвид инцидента, който премълчах онази вечер.

- Защо не ми разказа тогава?

- Защото не исках да съживявам ужасния спомен.

- А сега? Няма ли да го съживиш?

272

- Имам ли избор? Няма друг начин да те убедя.

Думите му, произнесени със сведена глава, трогнаха Есра и гневът и стихна, макар да не го показа. Погледна го с очакване. Знаеше колко различни са двамата; възприемаха убийствата от съвсем противоположен ъгъл. Разбираше, че няма да могат да живеят заедно. Ала присъствието му и вдъхваше непознато спокойствие и я изпълваше с необичайно щастие.

273

Двайсета плочка

Баща ми се върна от пътуването с новини, които зарадваха Пизирис. Урартският цар Сардур и фригийският цар Мидас заявяваха готовността си да помогнат в битката срещу древните им врагове - асирийците. Той обаче съобщи тази вест на Пизирис с много внимателно подбрани думи. „Необходимо е да приемаме предпазливо обещанията на царете“, предупреди го той. Но царят посрещна възторжено новината и въпреки предупрежденията и на баща ми, и на по-възрастните благородници, започна да изпраща пратеници до по-малките хетски царства с обнадеждаващото послание, че освобождението от асирийската тирания е неизбежно.

Междувременно деспотичният асирийски цар Тиглатпилесер уби по-големия си брат в двореца, потуши броженията в царството си и възстанови реда, създавайки най-могъщата и най-безпощадната армия в асирийската история. После се качи на бързата си бойна колесница, теглена от три коня, и тръгна на поход, за да смири въстаналите срещу него народи.

Вестта, че Тиглатпилесер е тръгнал на поход, не уплаши Пизирис. Той вярваше на фригийския цар Мидас и на урартския цар Сардур. Другите царства, научили, че асирийският цар се готви за война, се скупчиха като стадо сърни, надушили лъв. Малките царства се съюзиха с урартския цар Сардур с надеждата да успеят да спрат Тиглатпилесер. Първи в списъка бе Пизирис, който оказваше безрезервна подкрепа на урартския цар Сардур.

После се случи неизбежното - урартската и асирийската армия се хвърлиха в битка и асирийският лъв победи урартците. Сардур побягна с малцината оцелели от войската си. Така рухна една от колоните, на които Пизирис се уповаваше. Фригийският цар Мидас предпочете да наблюдава войната от уютните възвишения на Анадолското плато.

За пръв път Пизирис осъзна грешката си. Асирийският цар Тиглатпилесер бе научил, че страната ни подкрепя урартците.

274

Със страх, изписан по широкото му лице, и черен като смъртта Пизирис се оттегли в двореца си да размишлява какво да предприеме.

Новината за поражението на урартците се спусна над града по-зловещо от бедствие. От бреговете на Ефрат, които Тиглатпилесер прекосяваше на път за Арпад, пристигаха вести за смърт. Асирийските войници опожаряваха, унищожаваха и плячкосваха победените земи; избождаха очите и отсичаха ръцете на хората, прокуждаха ги от градовете, селата и домовете им. Беше въпрос на дни армията да затропа по портите на града ни. Хората трепереха от ужас и чакаха Пизирис да се яви пред тях, за да ги успокои. Дните обаче отминаваха, а царят не излизаше от двореца.

Баща ми бе сред онези, които намираха поведението му за много странно. Вярно, още откакто се възкачи на престола, Пизирис предпочиташе да действа на своя глава, ала сега ставаше въпрос за съдбата на града и хората. По-правилно бе да свика Съвета на благородниците или най-малкото да се допита до най-доверените си съветници. Но Пизирис мислеше и решаваше сам.

Дни по-късно извика баща ми. Съобщил му, че е написал таен договор, който на всяка цена трябва да стигне до Тиглатпилесер. Предлагал градът ни да плаща двойно по-високи данъци. И настоява най-довереният му човек, дворцовият писар, да отнесе посланието му.

След два дни баща ми, придружен от дванайсет дворцови стражи, замина да занесе на Тиглатпилесер - по онова време той предвождаше асирийската армия при обсадата на Арпад -двете плочки с договора и ценни подаръци. Незнайно защо Пизирис бе забранил на пратеника си да чете плочките. Бе невъзможно, дори да искаше, защото бяха поверени на дворцовите стражи.

На раздяла татко се сбогува с нас, сякаш няма да ни види повече. Уплаших се. Попитах го какво става. Той се просълзи. И ми отговори:

275

„Ефрат дарява с изобилие земята, житните класове дават зърно, кайсиевите дървета раждат плод, царят управлява държавата, войниците се сражават, писарите пишат договори и съветват царя. Всеки изпълнява своя дълг. Понякога обаче Ефрат прелива и носи смърт вместо плодородие; настъпи ли суша, житните класове не дават зърно, а кайсиевите дървета не раждат плод; болести покосяват овцете и те измират, а млякото им не става за пиене; настъпва час, когато царят не смогва да управлява държавата, а войниците не могат да се сражават. Случва се така, но дворцовият писар не бива да го използва като извинение, за да загърби дълга си. Нему е връчен божественият писец. Не царят му е вменил дълга, а небесният бог на бурите Тешуб. В името на боговете той трябва да изпълни повелята, дори тя да означава смърт и предателство“.

В онзи ден не разбрах думите му. Проумях ги след дълги години, когато Лаймас, измъчван от угризения на съвестта, ми разкри истината на смъртния си одър.

Баща ми се присъедини с уверена крачка към стражите, тръгнали да отнесат плочките на Тиглатпилесер. Вървеше с високо вдигната глава, а очите му светеха по-гордо от всякога.

Един месец по-късно Пизирис ме извика в двореца. По лицето му бе изписано скръбно изражение. Поздрави ме приятелски. Улови ме за ръката и заговори:

„Млади Патасана, имам тъжна новина за теб. Жестокият цар на асирийците Тиглатпилесер уби безмилостно съветника ми, главния дворцов писар, баща ти Арарас. Изпрати вест, че отнема живота му като отплата, за да пощади града ни. Решил е да ме уплаши, убивайки най-приближения ми съветник. Загубата е огромна, ала баща ти жертва живота си за благото на града ни. Със своята смърт той защити царството ни от безмилостните асирийски варвари. Уважавам дълбоко този благороден мъж, намерил приют при боговете, и ти заповядвам, като негов достоен син, да заемеш поста му на главен дворцов писар“.

Неочакваната новина за смъртта на татко ме сломи. Умът ми се вледени, сърцето се сгърчи от болка, а тялото ми се раз-

276

трепера гневно от главата до петите. Спомних си лицето на татко, когато се сбогуваше с нас, и думите му отекнаха в ушите ми, но не знаех как да тълкувам събитията. Преглътнах сълзите си и изслушах Пизирис. После помолих за разрешение да се оттегля и се втурнах към къщи, за да съобщя вестта на мама. Стенейки от скръб, тя се строполи на пода и започна да си скубе косите и да си дере очите. Успокоих я и и напомних, че трябва да приеме мъдро смъртта му като достойна съпруга на главния дворцов писар Арарас, на благородния държавник и съветник на цар Пизирис. Успях да сдържа сълзите си, докато и говорех, защото отсега нататък като съветник и писар на великия цар Пизирис бях длъжен да проявявам самообладание и сила, за да заслужа благородната титла.

277

Двайсет и първа глава

Капитанът подхвана със спокойно изражение, но с глас, изпълнен с напрежение, сякаш ставаше въпрос за история, случила се вчера.

- Към края на втората година от службата ми на Югоизток бях сигурен само в едно - за да победя терористите, трябва да стана като тях. Не само да живея в дисциплинирана армия, да отговарям на атаките или да нападам, когато ми заповядат, а да правя точно като тях. Тоест да сформирам отряд, който живее в планините и да е в постоянно движение. Научих го от Сейтхан. Той успяваше, защото бе свикнал да оцелява при трудни условия в планините и да се бие като терористите. Трябва да призная, че исках да приложа неговата тактика не само за да жъна победи, но и от морални съображения. Бях присъствал на погребенията на няколко загинали в сражение войници. Роднините им се възмущаваха защо децата им се сражават на огневата линия, а командирите остават невредими. Думите им, разбира се, не бяха далеч от истината и ми въздействаха силно. Бяха ме учили, че въоръжените сили са едно цяло - от най-висшестоящия офицер до най-нископоставения редник. Говореха ни, че от офицерите и войниците се изисква еднаква жерт-воготовност, а командирите трябва да са още по-подготвени за саможертва. Ако ли не, армията на Мустафа Кемал ще се изроди. Вярвах в този принцип и го прилагах ежеминутно. Смятах го за основополагащо правило, върху което се крепи войнишкото ми достойнство.

Ешреф замълча. Погледна Есра в очите, сякаш се страхуваше, че не му вярва, и добави:

- Заради това изгубих и семейството си, и душевното си равновесие, но запазих самоуважението си.

Замълча отново, въздъхна дълбоко, като че ли въздухът не му достигаше, и продължи:

- Както и да е… да не се отклонявам. В началото със Сейтхан имахме разногласия, но той стана мой учител. Този кюрд-

278

ски смелчак ме научи на неща, които не бих могъл да усвоя във Военната академия и по време на ученията. Реших да използвам методите му, за да защитя себе си и войниците си и да победя врага. Ала с една разлика - той действаше сам, а аз трябваше да се науча да се бия с отряда си. Споделих идеята си с полковник Ръдван, който по-късно загина в сражение. Той я одобри. Войната се бе проточила дълго, доказвайки необходимостта от по-свободна командна верига и ползата от създаването на подвижни отряди по подобие на терористичните. След разговора с полковник Ръдван започнах да обмислям кого да включа в отряда. Най-важно беше психологическото единство. Налагаше се да сформирам група не само от смели, енергични и отлично подготвени воини, но и от хора, с които да се сработим успешно. Съставих списъка бързо. Избрах двайсетима войници и се срещнах лично с тях. Обясних им условията. Съобщих им, че участието е доброволно и имат право да останат в щабквартирата. Двама не приеха да се включат. Уважих решението им. Свиках останалите осемнайсет да проведем първия си съвет. След кратко обучение тръгнахме към планината Джуди. През първите дни ни беше малко трудно, но постепенно се приспособихме към новите условия на живот. След седмица забелязахме група терористи. Бяха десетима. Не ни видяха, а ние следяхме всяко тяхно движение иззад скалите, където лаге-рувахме. Не мога да ти опиша с какво удовлетворение ни изпълни чувството за превъзходство, задето сега сме си сменили ролите. Обикновено те се криеха и ни проследяваха, издебваха ни и откриваха стрелба по нас. Ние залягахме, търсехме укритие и в крайна сметка ставахме плячка на врага, защото страхът ни сковаваше. Сега си бяхме сменили местата. Нещо повече - следяхме ги и по тъмно, благодарение на термалните камери и биноклите за нощно виждане. Навлязоха в открито поле, където нямаше къде да се укрият. Тогава им извикахме да се предадат. В отговор откриха огън. Понеже нашите оръжия държаха на мушка бойното поле, поразихме шестима от терористите, а четирима заловихме ранени. Само един от нас бе ранен в рамото.

279

Това бе първият ни голям успех. Повечето терористи са опитни бойци и добри стрелци, способни да повалят летящ комар. Пъргави са като кози и вярват, че са воини на Пророка. Затова новината за победата ни бе повод за празник в щабквартирата. В онези години сепаратистите още не бяха прогонени от планините. Превземахме ги ту ние, ту те. При тези условия дори малките победи бяха от съществено значение. Когато се върнахме в щабквартирата, полковник Ръдван ме посрещна като герой. Другите вече не се съмняваха в способностите на отряда ни и ни предоставиха по-голяма свобода на действие. Следващите няколко месеца доказаха правотата ми. Участвахме в десетки сражения и обикновено залавяхме терористите. За половин година неколцина от мъжете ми бяха ранени, но само един изгуби живота си и то защото стъпи върху сухопътна мина. Терористите вече не можеха да сноват свободно из планината, доскоро тяхно владение. Научиха се да бъдат по-внимателни. Понесоха няколко сериозни поражения, но така и не успявахме да заловим една от най-активните им групи в района, наречена „Кава Ковача“ на името на приказния герой. Няколко пъти получавахме сведения за тях и веднъж едва не ги издебнахме, в последната минута обаче те спряха и не навлязоха в обкръжения от нас район. Успяха да избягат, а ние недоумявахме как са надушат клопката. Един ден радиоприемникът ми зажужи на честотата, с която се свързвахме с щабквартирата. Натиснах бутона по навик и чух напълно непознат глас да казва на кристално чист истанбулски турски: „Привет, капитане. Говори Джемшид, командир на „Кава Ковача“. Стъписах се, разбира се, но бързо се окопитих и отвърнах: „Привет, Джемшид. Да не би да си решил да се предадеш?“ Той се засмя безочливо, самонадеяно. „Не, обаждам се да те поздравя с добре дошъл. Намираш се в нашите планини, както знаеш.“ - „Тези планини са част от родината ни. Предай се, ако се смяташ за нейна рожба.“ - „Знаеш много добре, че няма да се предам. Колкото до планините, те са част от нашата, а не от твоята родина. И ще ти издам една тайна - не са особено гостоприемни към пришълците. Внимавайте!“ На-

280

мерението му бе очевидно. „Тъкмо се канех да ти кажа същото -отвърнах му язвително. - Тези планини няма да търпят предатели, изхранвани от Сирия и Ирак. Така че ти внимавай!“ Думите ми не го ядосаха ни най-малко. Отговори ми спокойно: „Твоя воля. Но се смятай за предупреден“. Помислих, че се кани да изключи радиоприемника, и побързах да кажа: „Чакай! Не говориш с акцент. Невъзможно е да си кюрд“ - „Кюрд съм, но не знам кюрдски. Турската република ме обезличи. Също като теб.“ Успя да ме стъписа за втори път. „Не изглупявай -промърморих. - Аз не съм от кюрдско потекло.“ - „Баща ти е роден във Ван, нали, капитан Ешреф? И ти като мен си асимилиран кюрд.“ „Баща ми е роден във Ван, но не сме кюрди. Дядо е бил войник и баща ми се е родил във Ван, докато е служел там. Информацията ти е неточна“, отговорих и изключих радиоприемника. Обзеха ме подозрения. Джемшид знаеше всичко -името ми, рожденото място на татко. Откъде черпеше информация? Отначало се усъмних в хората си, но никой не знаеше къде е роден баща ми. После си помислих, че терористите имат информатор в щабквартирата. Или аз се бях разбъбрил някъде. Разбрах, че отсега нататък трябва да си отваряме очите на четири. Реших да не осведомяваме щабквартирата къде поставяме засади и дори накъде отиваме. Не допусках между тях да има шпиони, но все пак си обещах да наблюдавам зорко и хората си и да бъда нащрек дори когато спя. Налагаше се да открия и истинската самоличност на Джемшид, да разбера кой е този арогантен кучи син с безупречен турски. Щом се върнах в щабквартирата, отидох при приятеля си Джеват, войник от разузнаването. Разказах му за Джемшид. Оказа се, че разполага с подробна информация за него. Истинското му име било Мехмет Серикан. Дядо му бил сред командирите на бунтовниците, въстанали през февруари 1925-а под водачеството на шейх Саид. След потушаването на въстанието през април, екзекутирали дядо му заедно с шейх Саид, а семейството му изпратили в изгнание в Коня. Там се родил Мехмет. В началното и основното училище бил буден ученик. В гимназията бил отличник.

281

Започнал да следва психология в Босфорския университет, но през третата година зарязал учението и се присъединил към терористите в планините. Беше интелигентен, смел и вярваше непоклатимо в каузата си. Когато се върнахме в планината, открих честотата им и пак се свързах с Джемшид. „О, капитан Ешреф!“, възкликна той със същия безочлив, язвителен тон. „Браво, Мехмет! Позна ме“, похвалих го. След кратко мълчание отвърна самонадеяно: „Явно и ти си ме познал“. Напомних му, че още не сме се срещали лице в лице. „Очаквам с нетърпение този момент“, добавих. Той не пропусна да ме жегне: „Не бой се, капитане. Няма да чакаш дълго. Но дано срещата ни да не те натъжи и разочарова“. Говорихме няколко пъти така, без пътищата ни да се пресекат. Устройвахме му засади, но той никога не се появяваше там, където го чакахме. Сякаш надушваше засадата, усещаше капана от километри. Това продължи четири месеца. През последната седмица на април се върнахме в щабквартирата. Останахме там до началото на май и пак поехме към планината Джуди. В подножието има стражево село. Оттам се снабдявахме с провизии. Агата на селото Хамит беше приятен събеседник. Предните му зъби бяха златни; имаше четири жени. Минехме ли оттам, колеше овца да ни нагости с курбан. Разбираше се добре с всички от щабквартирата, но най-сърдечно се отнасяше с отряда ни. Беше приятел с всичките ми хора. Всъщност дори станах кръстник на един от внуците му. Хамит ага имаше слабост и към броениците. Щом някой от отряда отиваше в отпуск, заръчваше да му донесе броеници. Сержант Решит донесе от родния си град Ерзурум красива броеница от черен кехлибар и старият ага се зарадва като дете. Обсипа Решит с благодарности и похвали. Както и да е… след като напуснахме щабквартирата в началото на май, пренощувахме в селото, в дома на Хамит ага. Тръгнахме след залез-слънце на другия ден. Намазахме си челата, скулите и брадичките, всички части от лицето, които се белеят в тъмното, с черна боя. Заиз-качвахме тихо скалистите възвишения. Мислех за Джемшид. Бях готов на всичко, за да го заловя. Беше топла пролетна нощ

282

и пълната луна сияеше на небето като сребърно цвете. От планините подухваше благоуханен ветрец. Движехме се предпазливо на около метър един от друг. Най-отпред, на двайсетина метра от мен, вървяха Йорго от Бююкада и Оруч от Измит. Както издава името му, Йорго беше грък по произход. В лагера за новобранци другите войници го наричаха подигравателно Гърка. Това го ядосваше и за да се докаже, той винаги заставаше на предна линия в сраженията. Бях го забелязал и охотно го включих в отряда си. Йорго свиреше блестящо на китара и притежаваше забележителен слух. Различаваше дори най-недоловими звуци. Оруч от Измит също се отличаваше с изострени сетива. Затова двамата винаги водеха отряда нощем. Около полунощ наближихме Бойнузкия проход - от другата страна на ниското възвишение вдясно от нас. На около стотина метра от възвишението забелязах някой да идва към мен. Беше Оруч. „Йорго казва, че нещо не е наред, капитане“, прошепна ми той. Спрях отряда. Войниците се снишиха тихо зад скалите. Промъкнах се до Йорго. Залегнал зад скалите, той наблюдаваше зъберите, които наричахме Бойнузки проход. Попитах го какво става. Без да отлепя очи, той ми обясни, че доловил движение и чул звуци. Наострих уши. „Шепот, триене на плат в камък“, уточни Йорго. Попитах го дали е сигурен. Посочи ниската скала на десетина метра пред нас. „Отначало не бях. Пропълзях до този камък и пак чух звуците. Там има хора.“ Бойнузкият проход е идеално място за засада. Подсигуриш ли околните хълмове, навлезлите в прохода нямат шанс да се измъкнат живи. А и пълната луна щеше да осветява мишените като посред бял ден. От прохода ни деляха поне четирийсет метра. Нямах представа как е чул звуците оттук. Погледнах към прохода. Видях само неподвижни скали, блеснали под лунните лъчи. Реших да проверим с термалната камера. Тя засича телесната топлина и показва живите същества. Камерата наистина долови движение. Предположих, че са диви животни. Йорго обаче настоя - бил чул шепот. Не биваше да излагам хората си на риск. „Да речем, че са терористи. Възможно ли е

283

да са те видели?“, попитах. „Съмнявам се, внимавах много.“ С Йорго пропълзяхме между скалите и се върнахме обратно. Притеснен от чакането, сержант Решит ни пресрещна. „Да прочистим мястото с гранатомета, та да разберем има ли някой, или не“, предложи той, след му съобщихме подозренията си. Не се съгласих с него. Засадата най-вероятно бе организирана от Джемшид. Разбрал е, че сме напуснали щабквартирата и е решил да ни издебне по нашия маршрут. Предложих да се придвижим наляво към по-стръмната скала, да се изкачим за пет-шест часа до гористото възвишение с изглед към прохода и да им сервираме неприятна изненада, принуждавайки ги да паднат в капана, който са ни подготвили. Съществуваше, разбира се, възможност Джемшид да се отегчи и да си тръгне междувременно, но се съмнявах упорит воин като него да се поддаде на нетърпението. А и рискът си струваше. „Ами ако грешим?“, попита сержант Решит. Имаше право. Всички мъкнехме на гръб по двайсет и пет килограма провизии плюс базуките. „Ако грешим, поне ще се поразтъпчем. Достатъчно се излежавахме в щабквартирата“, усмихнах се аз. Сержантът настоя да уведомим командването. Знаех, че не бива, ала не смятах да разколебавам хората си със съобщение за информатор в щабквартирата. „Ще докладваме, след като се уверим - обещах. - Не искам никой да взема на подбив отряда ни.“ Думите „отряда ни“ свършиха работа. Никой не искаше да ставаме обект на подигравки в щабквартирата. Оттеглихме се и започнахме тежкото изкачване по стръмния зъбер. След известно време стана ясно, че двата гранатомета ни затрудняват. Войниците, които ги носеха, плувнаха в пот след има-няма петдесетина метра. Скрихме гранатометите в гъсталака и продължихме нагоре. Сега оставаше да разчитаме на автоматите. На всеки час давах почивка на хората си, иначе нямаше да успеем да се изкатерим до върха. Призори бяхме изтощени до смърт. Ала при мисълта да заловим Джемшид и да унищожим терористичната му група забравях горещината и умората. Стигнахме върха по залез-слънце на следващия ден. Около нас се валяха само камъни -

284

малки и големи. Силите на мъжете ми бяха изцедени докрай. Строполиха се между камъните да отдъхнат. Моето любопитство обаче надвишаваше умората. Затаил дъх, пропълзях до самия връх. Бойнузкият проход се виждаше на десетина метра под нас, но не забелязах никого. Тъкмо си казах, че сме сгрешили, и нещо проблесна. Взрях се и зърнах цев на „Калашников“. Явно се криеха в пещерите под нас. Не бяха вървели през деня, за да не ги открият хеликоптерите, прелитащи над местността. Чакаха да падне нощта. Върнах се тихо при хората си. Обясних им къде са терористите и че ще действаме, след като се стъмни. Изморените лица на войниците ми грейнаха. Започнахме да се подготвяме безшумно за битката. Не знаехме колко са долу, но бяхме чували, че групата „Кава Ковача“ наброява някъде между двайсет и пет до четирийсет бойци. Ние бяхме само седемнайсет. Затова се налагаше да свалим седемнайсет от тях с първите изстрели и да се надяваме да ги довършим с вторите, възползвайки се от фактора изненада, понеже те едва ли ни очакваха тук. След два напрегнати часа, когато всичко наоколо стана пепелявосиво и после потъмня съвсем, тръгнахме към върха на стръмнината. Пълната луна се намираше от другата страна на планината и засега не ни осветяваше. Това също ни даваше предимство пред врага, защото ние виждахме, а те - не. Погледнахме надолу с биноклите за нощно виждане и впечатляващата гледка ни изпълни с въодушевление. Ловците - преброихме двайсет и четирима, - разположили се край прохода, дебнеха търпеливо, наблюдавайки пътеката под тях. Наредих на хората си да си разпределят мишените и да чакат да им дам сигнал за стрелба. Исках да разбера кой е Джемшид и да го обезвредя с първия изстрел, за да не се измъкне. Трудно ми беше обаче да го различа сред необичайно притихналата група. В самия край на прохода стоеше мъж. Неколцина отиваха при него, питаха нещо и се връщаха по местата си. С надежда той да се окаже Джемшид, се прицелих в капачката на коляното му. Хората ми също се бяха прицелили. Всички знаеха добре колко важен е първият изстрел. Погледнахме се за последно, дадох

285

знак и автоматите затрещяха оглушително. Видях как мъжете под нас падат и се гърчат по земята. Бях улучил човека, когото смятах за Джемшид, и тъкмо вземах на мушка другиго, когато се случи нещо неочаквано. Хюсейн от Кемах, застанал вдясно от мен, падна прострелян. Надигнах глава и забелязах пушка да ни обстрелва от съседния връх. Явно бяха взели предпазни мерки, поставяйки стрелец на възвишението. „Залегнете! На върха до нас са!“, изкрещях и се хвърлих на земята. Войниците ми обаче не осъзнаха веднага какво става. Чух, че още един се свлече прострелян. Когато оръжията ни замлъкнаха, замлъкна и пушката на съседното възвишение. Отначало не разбрах защо, но после осъзнах, че стрелецът не ни вижда и се ориентира по шума на автоматите ни. Огледах възвишението с бинокъла. До слуха ми долитаха болезнените стенания на терористите под нас. Някой от прохода извика нещо на кюрдски на мъжа на възвишението. Сигурно питаше колко сме. Стрелецът помръдна и аз забелязах лявото му рамо. Прецених, че ще опита да ни преброи, и се прицелих. Не сбърках. Той надигна предпазливо глава. Подаде лицето си до половината, но явно не виждаше добре и проточи шия още малко. Вече имах ясна мишена и натиснах спусъка. Видях го как пада. Настана време да се заемем със своите рани. Сержант Решит, ръководител на първата офанзива, докладва, че Абдюлкадир от Синоп и Хюсейн от Кемах са ранени. Хюсейн бил пострадал сериозно. Наредих да поискат помощ от щабквартирата. Молейки се мислено Хюсейн да оцелее, вдигнах бинокъла и погледнах надолу. Петнайсет терористи бяха простреляни, а другите ги нямаше. Сержант Решит настояваше да изчакаме подкрепление от щабквартирата или поне хората на Хамит ага, но аз не исках да пропусна възможността. Не биваше да позволявам на „Кава Ковача“ да се прегрупират. Освен това мислех, че съм ранил Джемшид и той няма да успее да стигне далеч с разтрошено коляно. Оставих двама войници и сержант Решит да се грижат за пострадалите, а с другите се за-спускахме безшумно надолу по възвишението към прохода Бойнуз. Биноклите за нощно виждане бяха най-голямото ни

286

предимство, но ако ги държиш дълго пред очите си, зрението ти излиза от релси. Така че не ни бяха от полза задълго. Оставаше ни единствено да бъдем тихи, бдителни и готови за битка. Промъквахме се предпазливо и се стремяхме да не обръщаме внимание как гъстите трънаци, избуяли върху размекнатата от дъжда земя, дерат лицата и ръцете ни. Когато слязохме, не приближихме до мъртъвците, а се отправихме към масивна скала, изваяна от вятъра и дъжда като естествено стълбище към планинския път надолу по склона. Толкова тихо се движехме, че за десет минути изминавахме едва по няколко метра. Ненадейно отдолу долетяха звук и нечия ругатня от болка. Видях как Йор-го стреля в посоката, откъдето се чу гласът. Някой изкрещя и в същия миг към нас полетяха куршуми. Всички залегнахме. След няколко минути стрелбата спря. Слава богу, не бяха ранили никого от хората ми. Дадох знак на двамата войници най-близо до прохода да хвърлят гранати към мястото, откъдето стреляха терористите. Очаквах отново да открият огън, но не последва нищо. Дали ни крояха номер, или бяха избягали? След малко дадох знак на войниците, които хвърлиха гранатите, да започнат да стрелят. Под прикритието на гърмежите аз, Йорго и Оруч се спуснахме по скалите като три големи гущера. Войниците продължиха да стрелят, докато пълнителите им се изпразниха. Пак се възцари тишина. Този път ние тримата открихме огън. Хората ми се възползваха от възможността и бързо слязоха при нас. Оръжията ни замлъкнаха и отново настана мъртвешка тишина. Йорго предположи, че са избягали. Аз обаче не исках да прибързваме и да попаднем наивно в клопка. Чакахме почти половин час. Чуваше се единствено сте-нанието на вятъра, свистящ през гъсталака. Пълната луна се бе издигнала над върхарите и обливаше всичко в сребристо сияние. Трябваше да внимаваме повече. Наредих на хората си да пропълзят бавно надолу. След малко видяхме пътя. Мястото изглеждаше пусто. Внезапно забелязах между скалите да се подава крак. Махнах на хората си да спрат. Кракът не помръдваше. Посочих го на Осман от Оф, един от най-добрите ни

287

стрелци, и му дадох знак да стреля по него с пистолета. Осман го улучи в стъпалото. Кракът подскочи нагоре и пак се отпусна на земята. Не последва друга реакция. Сигурно беше мъжът, когото Йорго простреля преди малко. Явно бе мъртъв. Продължихме предпазливо напред. Мъжът седеше, облегнат на скалата, с втренчени напред очи. Погледнах коляното му. Изглеждаше непокътнато. Не, не този мъж бях улучил. Очевидно бяха избягали с ранения - добър знак, защото под него щеше да ги забави. Не докоснахме мъртвеца, да не би да са ни заложили бомба. Наредих на трима войници да залегнат на пътя на метър един от друг. Ние продължихме да наблюдаваме отгоре. Стори ни се, че периметърът е чист, и всички слязохме на пътя. И все пак не спирахме да се озъртаме и ослушваме бдително. Не се отлепяхме от скалите от двете страни на пътя и оглеждахме отпечатъците от стъпки. Трудно бе да се разбере нещо от тях, но кървавите петна, наподобяващи кални локви на лунната светлина, говореха много. Беше кръвта на мъжа с простреляното коляно. Следите отвеждаха надолу по хълма към селото, откъдето бяхме тръгнали. Терористите очевидно не бяха успели да стигнат далеч с ранения. При по-бърз ход щяхме да ги настигнем. От друга страна, лесно щяха да ни издебнат на открито. Трябваше да внимаваме, а така губехме време. Слава богу, поне кървавите петна ни показваха посоката като най-прецизния компас на света. След около час обаче петната изчезнаха. Огледахме навсякъде. Скалите, пещерите, под дърветата, в храсталаците - не открихме нито кървави дири, нито ранени бойци. Човек би си помислил, че мъжът е умрял и са го погребали, но не биха могли да изкопаят гроб толкова бързо, а и щяхме да забележим могила или рохка пръст. Започнах да нервнича. Разпратих войниците да огледат всяка педя земя наоколо, а аз обикалях около мястото, където видяхме последната кървава следа. Не след дълго чухме гласове отдолу и веднага заехме позиция. Скоро от тъмнината изплуваха Хамит ага и мъжете му. Зарадваха се да ни видят и ни заразпитваха дали ли сме жертви, има ли ранени. Аз пък се заинтересувах дали са

288

забелязали някого по пътя. „Не“, сведе глава Хамит ага. Това означаваше, че терористите са някъде наблизо. Включихме и селските стражари в претърсването. След час подкреплението от щабквартирата също пристигна. Изпратих сержант Решит и още един войник да придружат ранените до лазарета. Ние продължихме издирването. Скоро слънцето изгря, стана пладне, после следобед. Стотина души оглеждахме под лупа терена. Не намирахме нищо. Сякаш земята се бе разтворила и бе погълнала шайката „Кава Ковача“. На здрачаване радиоприемникът ми зажужа. Включих го. Беше полковник Ръдван. „Прекрати издирването, Ешреф - каза ми той. - Явно са избягали. Не ти ли стига, че уби шестнайсетима? Трудно ще се възстановят след такава загуба.“ Беше прав, но аз бях ядосан. Аха, да пипна проклетия Джемшид и той ми се изплъзна! Примолих се на полковника да ми даде още един ден. „Ще ги заловя - зарекох се. - Усещам, че са наблизо“. Той ми отговори: „Съжалявам, Ешреф. Получихме сигнал за нападение над полицейското управление в Таш. Трябва да изтегля войниците и изпратените стражари“. Не възразих. Обясних му, че разполагам с достатъчно хора, но почти не сме мигнали цяла нощ. Помолих го да ми остави само четирима редници, за да стоят на пост, докато се наспим. Съгласи се да ми остави новобранците, но ме предупреди, че никога не са участвали в сражение. „Мислят сигналните ракети за падащи звезди“, добави. Повторих, че само ще стоят на пост, за да си отпочинем. Войниците от щабквартирата се оттеглиха. Преди да тръгне с хората си, Хамит сложи ръка на рамото ми: „Внимавай! Не искам да те повали куршумът на някой бандит“. Успокоих го и му обещах този път да заловя Джемшид. Поех с дванайсетимата си войници и четиримата новобранци към Бойнузкия проход, където терористите ни бяха поставили засада. Очите ни се затваряха от изтощение и безсъние. Повиках четиримата новобранци и им обясних: „Ще спим на върха на прохода. Вие двамата ще застанете на пост на долния път, единият отляво, другият отдясно. А вие двамата ще стоите пред скалата със стъпалата. Скрийте се в сенките. Чуете

289

ли звук, проверете с биноклите. Усъмните ли се в нещо, стреляйте и веднага ще ви се притечем на помощ“. - „Да, капитане!“, извикаха въодушевено новобранците. Предупредих ги да не крещят толкова и отсега нататък да не говорят. С моите дванайсет мъже намерихме закътано място сред скалите, където бяхме стреляли по терористите предишната нощ, и налягахме. Бяхме толкова изтощени, че заспахме, преди главите ни да докоснат земята. Някой ме побутна да се събудя. Отворих очи. Срещу мен стоеше висок, слаб мъж. Взех го за някой от постовите. „Време ли е?“, разтърках очи. Познатият язвителен глас ми отговори: „Време е. Най-сетне се срещнахме, капитане“. Веднага разбрах, че е Джемшид. Значи не бях прострелял него! Озърнах се уплашено. Седмина със самодоволни усмивки бяха насочили пушките си срещу нас. Пресегнах се за автомата си, но го нямаше. Опипах колана си за пистолета - бяха взели и него. Сритваха един по един войниците ми да ги събудят. Отвореха ли очи, момчетата ми преживяваха същия шок като мен и се оглеждаха смаяно наоколо, опитвайки се да проумеят какво става. Попитах къде са постовите. „За жалост, не си ги научил да не си включват слушалките в планината - поклати глава Джемшид. - Страстта към музиката им излезе прескъпо.“ - Уби ли ги?“, процедих през зъби. Отговори ми: „Да. Както ти уби шестнайсет мои другари снощи. Но стига толкова! Участвал си в достатъчно сражения да знаеш, че войната сее смърт. Интересно ми е обаче как се чувстваш сега?“ Едва тогава ми хрумна, че трябва да страхувам. Ала не се страхувах. С Джемшид се състезавахме. Той и аз. Войната бе превърнала смелостта, уменията ни, бдителността и интелигентността ни в двубой. И точно когато си помислих, че съм го надвил, той излезе победител. Това чувство ме разкъсваше отвътре и надделяваше над всичко друго, карайки ме за забравям грозящата ме смърт. Погледнах го право в очите: „Ето как - призлява ми, че още не съм те изтрил от лицето на земята“. Джемшид приближи до мен. Очаквах да стреля и се подготвих за куршума, но той коленичи до мен и ме попита: „Защо искаш да ме заловиш?“ Забелязах, че

290

държи броеница. „Ти да не би да не искаш да ме заловиш?“, отвърнах, впил очи в броеницата. Тялото на Джемшид обаче хвърляше сянка върху нея и не различавах добре мънистата. Той се засмя и вдигна към устата си ръката, стиснала броеницата. Тогава разпознах броеницата на сержант Решит, която донесе на Хамит ага от Ерзурум. Изумих се. Спомних си думите на Хамит на раздяла и се усмихнах горчиво. „Прав си, капитане -продължи Джемшид, разтълкувал погрешно усмивката ми. - И аз изгарях от желание да те заловя. Сигурно е някакъв екзистенциален стремеж, необходимост да докажеш себе си. Като в играта „Царя на крепостта“, която играехме като малки. Интересна игра. Първо издигаш кула от пясък, после някой се качва отгоре с вик: „Това е моята крепост“. Другите деца се опитват да го смъкнат оттам и да заемат мястото му. Най-силният се изправя отгоре и крещи като приятеля си, когото е победил: „Това е моята крепост“. И ние играем такава игра. Само че по-жестока, кървава версия.“ Възразих, че не играя игра, а искам да спра жадните за кръв врагове на държавата. „Хайде, капитане“, проточи отегчено той. „Интересен мъж като теб не бива да говори с клишета“. Стори ми се странно защо ли ме намира за интересен. И тогава за пръв път осъзнах, че изпитва уважение към мен. А най-странното бе, че дълбоко в себе си аз също го уважавах. Не биваше обаче да го показвам. „Не е клише -възнегодувах разпалено. - Готов съм да жертвам живота си за тези ценности.“ Той пристъпи още по-близо до мен и кимна: „Добре, няма да споря. Но не ти вярвам. Както и да е… суеверен ли си, капитане?“ Поклатих отрицателно глава. „А аз съм. Отрядът ти се състои от тринайсет войници. Не бива да убивам всички, защото тринайсет е нещастно число. Трябва да се пазим от него.“ Разбирах прекрасно, че не е суеверен. Обзет от любопитство, зачаках какво ще последва. „Тоест смятам да убия дванайсет.“ Погледнах войниците си. Лицата на повечето излъчваха решимост. Забелязах обаче, че Оруч трепери. Прииска ми се да му помогна, да го окуража, но не можех да направя нищо. „Има и друга спънка - продължи Джемшид. - Не оби-

291

чам да смесвам нещата. Когато ям плодове след вечеря например, избирам или кайсии, или сливи, или диня. Не ги смесвам.“ Безсмисленото му бръщолевене ми опъваше нервите. „Стига глупости!“, извиках му, отчасти и за да вдъхна смелост на войниците си. „Искам да кажа, че ме сърбят ръцете да те убия. Но имаме дванайсет войници и един командир. Понеже не обичам да смесвам нещата, ще убия или теб, или войниците.“ - „Убий мен!“, изкрещях аз, изненадан от собствената си смелост. Джемшид ме погледна възхитен. „Поздравявам те за куража, но ти си само един, а те са дузина опитни войници.“ Усетих как мъжете ми се напрягат. Разбрах, че този разговор постепенно се превръща в мъчение. Джемшид несъмнено щеше да убие всички ни, но явно смяташе да се позабавлява, преди да дръпне спусъка. Трябваше някак си да го спра. Внезапно скочих на крака и се хвърлих към него, но той се отдръпна. Паднах по лице и в същия момент някой ме ритна силно по главата. Събудих се с ужасно главоболие. Чух бръмчене на мухи. Помъчих се да вдигна глава, някаква течност обаче буквално бе залепила лицето ми за скалата, върху която лежах. След малко щях да осъзная, че течността е собствената ми кръв - стичаше се от главата ми. Седнах бавно и облак мухи отлетя от тялото ми. Дебелите насекоми се приземиха на няколко метра от мен. Крилете им блестяха под слънчевите лъчи. Погледнах към тях и тогава забелязах войниците си. Лежаха в локви кръв на същото място, където предния ден бяхме убили петнайсетима терористи. С отчаяна надежда, че някой е оцелял, тръгнах бързо към тях. Огледах всеки. Бяха мъртви до един: Йорго, Оруч, Осман, Насър, Ихсан, Айхан, Мустафа, Назми, Селим, Еркан, Атилла, Муртеза. Ръцете им бяха завързани зад гърба. Всички бяха простреляни в тила. Яростно заудрях с юмрук по скалата, но скоро се строполих от изтощение. С усилие на волята се успокоих и седнах. Огледах се за радиоприемника - не го открих никъде. Бяха взели и него, и всичките ни оръжия. В манерките ни обаче имаше вода. Измих си лицето и раната на главата. Подпирайки се на скалите, тръгнах надолу към пътя. Не

292

бях на себе си. Бях изгубил много кръв, но яростта, кипнала у мен, ме държеше на крака. След около петстотин метра обаче ми причерня и припаднах. Съвзех се в гостната на Хамит ага. В стаята имаше още двама души. Чувах гласовете им. Отворих очи и видях полковник Ръдван и Хамит ага да седят един до друг върху възглавнички на пода. Усещах вкус на засъхнала кръв в устата си, който ме преследваше, откакто се бях свестил на скалите в планината. „Събуди се най-сетне, момчето ми!“, заслепи ме със златните си зъби Хамит, грейнал в широка усмивка. Помътеният ми ум оприличи блясъка на златните му зъби на дуло, просветващо на слънцето. В същия миг, поглеждайки лукавите очи на Хамит, които отбягваха моите, си спомних всичко. Чух полковник Ръдван да казва: „Надявам се скоро да се почувстваш по-добре, Ешреф.“ Лицето му бе посърнало, но долових, че донякъде ми е ядосан за случилото се. Не отговорих. Надигнах се в постелята, подпрях се на длани и се изправих. Полковникът ме предупреди, че не бива да ставам. „Почини си, моето момче“, додаде Хамит. Гласовете им отекнаха в ушите ми като натрапчивото бръмчене на мухите над мъртвите тела на войниците ми. Колкото повече говореха, толкова по-силно зазвучаваше бръмченето и вкусът на кръв в устата ми ставаше все по-непоносим. Тръгнах към полковника. Протегнах ръка и той ми протегна своята, решил, че искам да се ръкуваме. Аз обаче измъкнах бързо пистолета от колана му. За секунди свалих предпазителя, заредих и изстрелях всички куршуми в главата на Хамит. Полковникът скочи и закрещя уплашено: „Ешреф, какво направи!“ Помисли, че съм полудял и ще убия и него. Но аз му подадох пистолета. „Заради този убиха войниците ми - обясних му. - Хамит ага ни предаде. Претърсете къщата му и се обзалагам, че ще намерите терорист, ранен в коляното. Той ще ви каже всичко.“ Припаднах повторно, втренчен в лицето на полковника, което се разкриви от неверие и ужас. Този път се свестих в болницата. Два дни съм бил в безсъзнание. Две нощи съм говорил насън. Повтарял съм: „Хамит ще убие войниците ми. Не оставяйте Джемшид да

293

се измъкне“. Полковник Ръдван дойде да ме види същия следобед. Открили ранения терорист в спалните на съпругите на Хамит ага. Поступали го и той признал, че Хамит ага помагал на сепаратистите. Полковникът ми съобщи тъжно, че въпреки това щели да ме разследват, защото съм прострелял Хамит ага без доказателства и без разпит. Беше ми все едно. Мислех за Джемшид. Зарекох се дори да ме разжалват, да го издиря и да отмъстя за войниците си. Нямаше да имам мира, докато той е жив. Още преди да изляза от болницата обаче, Джемшид и шестима от хората му бяха убити при стрелба, открита от хеликоптер „Кобра“ в планината Джуди. Когато научих, че е загинал, ме обзе странна празнота, сякаш съм изгубил целта си, волята да живея. Думите му продължаваха да отекват в ушите ми: „Играта ни прилича на „Царя на крепостта“, но е по-жестока и по-кървава“. Тогава осъзнах къде се корени обзелата ме празнота - бях изгубил другар в игрите. Затова и той не ме уби. Не искаше да се лиши от другар в игрите. Мислех за него през целия престой в болницата. Съдът ме оневини. Но започнах да се държа странно. Не спях. Будувах дни наред, докато накрая се строполявах от изтощение и пред очите ми като на лента се нижеха събитията от Бойнузкия проход. Приеха ме отново в болницата. Този път в психиатричното отделение. Даваха ми хапчета за сън, караха ме да говоря. Говоренето ми помогна много. Останах там около месец. Според лекарите се бях възстановил, но командирите ми решиха, че вече няма да съм полезен на фронтовата линия. Предложиха да ме прехвърлят в Истанбул; отказах. Ето как се озовах тук, не точно на фронтовата линия, но по-близо до нея.

- А съпругата ти? Какво правеше тя? - Есра проговаряше за пръв път, откакто капитанът подхвана историята си.

- И моят брак се оказа несполучлив като твоя. А раждането на Гюлин усложни още повече положението. Съпругата ми бе сломена, когато ме прехвърлиха в Шърнак. Предложих и да дойде с мен, но тя не прие. Не можела да рискува така живота си и живота на дъщеря си. Съгласих се с нея и заминах

294

сам. Посещавах ги понякога, но после конфликтът в региона се задълбочи и нямах възможност да ги виждам. Съпругата ми плачеше по телефона и ме умоляваше да използвам връзки, за да ме преместят в Истанбул. Не бях в състояние да моля командирите си. Дядо беше достоен войник и аз исках да следвам неговия пример. Сърце не ми даваше да постъпя егоистично, когато хиляди момчета жертват живота си за страната ни. Не можех, колкото и да ми се искаше. Съпругата ми не ме разбираше. Когато ме раниха, дойде да ме види в болницата и веднага ми се нахвърли: Виждаш ли! Казвах ти! Едва не те убиха. Излезеш ли от болницата, уреди да те преместят в Истанбул.“ Докато я слушах, си спомних как войниците ми скъсаха кален-дарчетата си. Всеки войник има календар, в който задрасква изминалите дни, за да знае колко му остават до уволнението. Когато сформирахме отряда, войниците ми дойдоха при мен и заявиха: „Капитане, решихме да скъсаме календарите“. Попитах ги защо. Отвърнаха: „Защото ни отвличат вниманието“. Сетих се за постъпката им и думите на жена ми ме наскърбиха дълбоко. Помолих лекаря да не я пуска повече при мен. Тоест учтиво я изгоних от болницата. Тя разбра, естествено, и оттогава отношенията ни са обтегнати. Изпращам и пари всеки месец и от време на време пътувам до Истанбул да видя дъщеря си. На практика обаче с брака ни е свършено. Донякъде съм склонен да я разбера. Все пак тя просто иска да има съпруг до себе си, да живее спокойно. А аз не мога да се променя, животът ми се е стекъл така, че не съм способен да бъда мъж по неин вкус.

Ешреф замълча. Дръпна два пъти от цигарата си и се взря в мрака. Есра се пресегна и го улови за ръката.

- Преживял си ужасни неща… Но си се справил. На твое място мнозина биха изгубили разсъдъка си.

Той се втренчи в очите и. Не ги виждаше ясно в тъмнината.

- Не ти разказах тази история, за да разбереш какво съм преживял. Разказах ти я, за да проумееш колко опасни и коварни са сепаратистите. Не бива да подценяваме връзките, които поддържат с хората. Имат талантливи командири и бойци, го-

295

тови да умрат и да убиват, способни на всякакви подлости, за да постигнат целите си. Ако са решили, че е възможно да спечелят подкрепа в бившите арменски села, не биха се поколебали да отмъстят за убийства, извършени преди седемдесет и осем години, стига да послужи на каузата им.

Есра не знаеше какво да отговори. Историята му я трогна, но не разсея съмненията и. А най-силно я терзаеше невъзможността да признае на Ешреф, че тя не доказва абсолютно нищо. Усетила болката му, Есра продължи да гали нежно ръката на този войник с ранена душа.

296

Двайсет и първа плочка

Всички в града споделяха болката ми. След смъртта на татко не само станах дворцов писар, но и спечелих незаслужена слава сред благородниците и простолюдието. Минувачите по улиците ме разпознаваха и приветстваха сина на Арарас, мъжа, спасил града, жертвайки живота си. Всички възхваляваха баща ми и ме съветваха да бъда смел и мъдър като него. Така, с все-отдайността и достойнството, наследени от татко, аз започнах да изпълнявам задълженията си на дворцов писар.

Цар Пизирис ме извика още първия ден. Придружен от царицата си, ми каза следното: „Уважението, което изпитвах към баща ти, не е единствената причина да те назнача за дворцов писар. Поверих ти тази длъжност не защото предците ти са я изпълнявали поколения наред. Искам да бъдеш в двореца, понеже си сред най-образованите млади мъже в държавата. Похвалите разглезват младите и ги отклоняват от правия път. Но аз те познавам. Ти си не само ерудиран, но и почтен. Възпитателите ти са те подготвили добре и правилно. Дали са ти не само познания, но и са те научили как да ги използваш. За мен ще бъде удоволствие да си при нас“.

С тази реч получих поста, за който първо дядо Митанува, а после и баща ми Арарас ме подготвяха от дете. Татко непрекъснато ми повтаряше, че да си дворцов писар изисква жертви. „За да изпълняваш дълга си, трябва да загърбиш всичко, което ти пречи.“ В началото се опасявах да не би татковият помощник Лаймас да се опита да ме измести от завист. Безпокоеше ме и връзката ми с Ашмуникал.

Първата ми тревога се разсея бързо. Лаймас не си придаваше важност и не личеше да се чувства обиден. Напротив -оттегли се в сянка и ми позволи да покажа познанията, опита и таланта си. Подкрепяше ме и се държеше по-учтиво и почтително от необходимото. Това несъмнено не бе случайно, но аз, наивният Патасана, го приемах като знак за уважението, отдавано някога към баща ми.

297

Колкото до второто ми безпокойство, страстта, без която не можех, моята първа любов, моята първа жена, първата зеница на окото ми, Ашмуникал… Новината за появата ми в двореца бързо стигна до Ашмуникал. Една сутрин я сварих седнала на пейката в библиотеката да чете легендата за бог Телипину. Погледна ме с проницателните си тъмни очи, в които се четеше толкова укор, колкото копнеж и състрадание. Погледът и ме накара за миг да забравя дълга си, кой съм и къде съм. Веднага седнах до нея. Беше рано и в библиотеката нямаше никого. Тя докосна косата ми и се вгледа в лицето ми съсредоточено, нежно и любящо, сякаш искаше да запомни всяка черта, всяка извивка, всеки оттенък; сякаш никога вече нямаше да го види. После се отдръпна внезапно и с глас, натежал от страх, ми каза: „Променил си се“.

Ашмуникал бе предугадила намерението ми, бе прочела какви думи се каня да изрека: „Трябва да прекратим връзката си, не бива да предавам своя цар, не бива да петня достойнството, наследено от баща ми“. Престорих се обаче, че не я разбирам. Отвърнах и: „Толкова много неща се случиха“. Големите и кафяви очи заискриха като неподвижна вода. „Смъртта на баща ти ме натъжи много.“ - „Такава е била волята на боговете“, въздъхнах аз. Тя имаше вид на човек, вече приел неизбежната си участ. Ала не отлепяше от лицето ми очите си, изпълнени с копнеж и любов. Виждали ли сте как кошута, ранена от опитен стрелец, полага последно усилие да се задържи на крака? Като ранена сърна Ашмуникал поклати бавно глава и ми заговори с дълбока въздишка: „Толкова много си се променил, Патасана. Лицето ти е изгубило невинността си, блясъкът в очите ти е угаснал, гледаш ме като мъртъв гълъб. Изтля ли огънят в теб, или се крие някъде зад побледнялото ти лице, изваяно сякаш от бездарен скулптор? Състарил си се, Патасана. Бръчките по лицето ти са по-дълбоки, а устните, някога готови винаги да се усмихнат, се срамуват да изпитват радост. Изглеждаш като човек, понесъл цялото бреме на света върху плещите си. Обаятелната ти свенливост се е превърнала в безвременна безжизненост. Тялото ти, пъргаво като на строен жребец, сега е мудно като

298

стара костенурка. Забравил си ме, Патасана, и присъствието ми вече не те изпълва с вълнение. Гледаш ме, сякаш съм глинена плочка. За теб гласът ми не е по-различен от гласовете на всички други жени в двореца. Изтръгнал си ме от сърцето си, както селянинът изважда от земята нежеланите бурени“.

Прииска ми се да кажа на просълзената Ашмуникал, че не е права, че все още я обичам отчаяно, до полуда, но скръбта ме сломява. Прииска ми се да и повторя татковите думи: „Както Ефрат дарява изобилие на земята, житните класове дават зърно, кайсиевите дървета раждат плод, овцете ни хранят с месо и мляко, царят управлява държавата, а войниците се сражават, така и аз трябва да изпълня свещения си дълг. Аз, Патасана, внук на Митанува и син на Арарас, свещен писец на боговете, не мога да се отрека от този дълг в името на любовта. Ала ти ще останеш завинаги в сърцето ми като рана, която не заздравява, като болезнения копнеж на пътника, далеч от дома, като безсмъртната надежда на затворника, бленуващ свободата, но обречен да умре“. Но не продумах. Слушах я мълчаливо, а болка, по-дълбока от тъгата на Ашмуникал, разкъсваше сърцето ми.

Ала в името на занятието, изпълнявано от предците ми поколения наред, в името на честта на цар Пизирис, на държавата си и на боговете се отказах от тази неземна наслада, от щастието, което ме приканваше да го приема. Предадох себе си. Предадох нежните мигове на младостта си, безценни, неповторими мигове. Постъпих, както беше редно. Отвърнах се от онова, от което не биваше да се отвръщам. Залостих в тъмно подземие благоуханния ветрец в градината ми. Прокудих от сърцето си вълшебната радост и тялото ми опустя като изпита чаша вино. Разбирах, че предавам Ашмуникал, и разтрепераните ми устни успяха да промълвят само две думи: „Прости ми“. Само това успях да кажа: „Прости ми“. Ашмуникал не отговори. Остави ме сам с отчаянието ми, със свещения ми дълг, със сериозността ми и с предателството ми и тихо се отдалечи. Срещнах я отново едва след две години, когато паднах в краката и в същата тази тясна стаичка в библиотеката.

299

Двайсет и втора глава

Археологическият екип се бе събрал в малкото помещение на библиотеката. Бернд докосна нежно попукания камък в пръстта.

- Това несъмнено са останките от стената, зад която Пата-сата е скрил плочките си.

Разкопките бяха разделени на квадратни участъци с размери пет на пет метра. В единия, Д5, се намираше десният ъгъл на стаичката, където Патасана бе написал плочките си. Тъкмо там откриха останки от две стени.

- Значи Патасана е скрил тук плочките си? - попита Мурат, бършейки потта от челото си.

- Най-вероятно - кимна Теоман на младия археолог. - От първите плочки става ясно, че се е страхувал, понеже е записвал секретна и много опасна информация. Сигурно е наредил да изградят тайника, защото се е опасявал да не открият плочките му. Това обяснява и защо ги намерихме наведнъж.

- И защо не са счупени - добави Есра. - Стените са ги опазили не само от хората, но и от пожарите и земетресенията.

С нахлупена шапка и слънчеви очила в ръка Есра бе коленичила до тримата мъже и оглеждаше останките от тънката стена. Предната вечер се прибра късно. Всичко освен Халаф бяха заспали. Всъщност тя се зарадва, че спят, защото това и спести многозначителните им погледи и необходимостта да отговаря на въпросите им с откровени лъжи. Глождеше я любопитство дали Халаф знае нещо за убийствата отпреди седемдесет и осем години, но от умора не събра сили дори да го попита. Неспокойният сън в болницата предната вечер и изтощението от любовните и подвизи с Ешреф си казаха думата и очите и се затвориха още щом легна. Винаги се събуждаше преди другите, но тази сутрин едва се надигна от леглото. Натрапчивото хло-пане по вратата и обаче и дълбокият глас на Халаф, повтарящ: „Закуската е готова, Есра ханъм“, не и оставиха друг избор. Изми си лицето, поприглади си косата и тръгна сънено към ма-

300

сата за закуска. При вида на целия екип, който я очакваше там, сърцето и се изпълни със смесени чувства - срам и копнеж. В този момент осъзна колко се е сближила с колегите си през дългите седмици, прекарани заедно, въпреки че се случваше да спорят.

Щом седна, един през друг я заразпитваха за вчерашната стрелба и какво и е обяснил капитанът. Есра им предаде накратко разговора си с Ешреф. Странно, единствено Теоман се обади.

- Дано капитанът да излезе прав - отсече той. - Убийствата ни дойдоха в повече!

Бернд смени темата: попита как е Елиф, а Есра им разказа как са ги приели в болницата. Снощи разговаря с Кемал по телефона. Елиф била по-добре и Дейвид обещал тази сутрин да я изпишат. Споменавайки Елиф, тя неволно погледна към Тимъти, но американецът изглеждаше разсеян. Не беше ясно дали се преструва на незаинтересуван, или възнамерява да страни от Елиф, за да не всява раздори в екипа. С надеждата да е второто Есра се заинтересува как вървят разкопките. Тимъти и обясни, че предният ден не е бил много ползотворен. Открили само една плочка, и то различна от останалите. Явно била последната, защото колофонът на гърба съдържал обобщение на написаното от Патасана. С нея откритите плочки ставаха двайсет; следователно им оставаше да намерят още осем. Бернд не се стърпя и посочи, че не бива да подценяват значимостта на последната плочка. Имало голям шанс да открият и осемте липсващи. За пръв път германският им колега говореше толкова разпалено. Есра го слушаше и се питаше дали не греши. Нима е възможно човек, отдаден до такава степен на професията си, да извърши две жестоки убийства?

Ами разказът на Никълъс… Всъщност той не уличаваше Бернд. Основателно ли е да заподозреш някого в убийство само защото проявява свръхчувствителност по отношение на арменския геноцид? Междувременно Бернд им съобщи поредната добра новина. Предишния ден професор Кренкер се обаждал ня-

301

колко пъти. Трийсетте журналисти - включително репортерите от Си Ен Ен, Би Би Си и „Ройтерс“ - потвърдили участието си в пресконференцията. Екип от трима души под ръководството на помощника на Кренкер, Йоаким, щели да пристигнат в Антеп със самолет тази вечер, за да започнат подготовката. И преподавателката на Есра, професор Бехидже ханъм, щяла да дойде с тях, но горката жена, вече в доста напреднала възраст, получила стомашен кръвоизлив и постъпила в болница. Значи Есра щеше да бъде единственият представител на своя университет. Дожаля и за Бехидже ханъм, ала се зарадва, че подготовката набира скорост. Не разполагаха с много време. Налагаше се да действат бързо. Зарече се при първа възможност да седне с Бернд и Тимъти и да разпредели задачите за пресконференцията. После щяха да разговарят с кмета Едип бей, за да се уверят, че журналистите, дошли да разгледат древния град, ще бъдат посрещнати гостоприемно. Не се сдържа и попита как е минало погребението на хаджи Сетар. Теоман и Мурат и разказаха, че на церемонията присъствали всички приятели на хажди Сетар от цялата околност - от каймакама до кмета, от старейшините на клановете до селските наместници. Дори клановете Тюркоглу и Генджели дошли да се сбогуват с хаджи Сетар, макар да изпращали и свои близки в последния им път. Членовете на фамилиите гледали пътищата им да не се пресичат, но съпроводили ковчега чак до гробищата. Есра полюбопитства как са се отнесли присъстващите към Теоман и Мурат. Не били забелязали нищо особено. Всички се държали добре с тях, включително каймакамът, а двамата синове на хажди Сетар се ръкували и им благодарили, че са дошли. Само Абид ходжа и Фаят, който ходел подире му през цялото време, ги изгледали злобно, но не ги нападнали нито с думи, нито с действия.

Добрите вести успокоиха донякъде Есра. Положението явно се нормализираше. Навярно не бе толкова страшно, колкото и се струваше, ала завъртеше ли се някоя мисъл в главата и, трудно излизаше оттам. Вероятно Ешреф е бил прав от самото начало, че Махмут и приятелят му са извършили убийствата.

302

Или… Есра се опита да прогони натрапчивите мисли, докато пътуваха към разкопките.

След няколко часа работа в библиотеката откриха не една, а две тънки стени в десния ъгъл на малката стаичка - доказателство, че там действително е имало тайник. Именно от този тайник, погребан под рухналата библиотека, излизаха на бял свят плочките на Патасана. Екипът обаче го разбра едва сега, при появата на тънките стени. Те отговаряха на въпрос, измъчвал археолозите дни наред. Смяташе се, че асирийците са превзели древния град през 719 г. пр.н.е. Новите управници прогонили хетите, живели тук от столетия, и асимилирали града. Тоест плочките плочките на Патасана бяха написани поне преди две хиляди и седемстотин години. Есра и колегите и се питаха защо не са били открити досега. След хетите тук бяха живели множество различни цивилизации - от асирийците до римляните. Как така никой не бе попаднал на плочките на Патасана? Двете стени на тайника разбулваха загадката.

- Уха! - възкликна развълнувано Мурат. - Значи ние сме първите, които докосват плочките след самия Патасана!

- Точно така - кимна Есра с гордо изражение. - Но се питам щеше ли Патасана да ги напише, ако знаеше колко късно всъщност ще ги прочетем?

- Щеше - обади се Тимъти с отнесен поглед. - Преживял е истинска трагедия. Поетът в него го е подтиквал да сподели опита си. А и това му е помогнало донякъде да превъзмогне случилото се, да се дистанцира от страданията. Изправил се е лице в лице със страховете, с позора, с грешките си. И същевременно си е уредил сметките - и с жестоките царе, и с безмилостните богове, далеч по-могъщи от него. Само така, разголвайки душата си, отмъщавайки дръзко, е намерил утеха. Според мен Патасана щеше да напише плочките, дори да знаеше, че никой няма да ги прочете. Животът не му е оставил друг избор.

Мурат се взираше смаяно в Тимъти, сякаш виждаше причудливо явление.

303

- Толкова добре го разбираш - промърмори изумено той.

- Какво има, Мурат? - попита американецът. - Да не видя дявола?

Младият мъж се сепна, все едно го бяха разбудили грубо от дълбок сън.

- О, нищо, нищо - усмихна се невинно. - Просто Патасана се появи пред очите ми.

- Хайде, признай си - подкачи го Тимъти шеговито. - Помисли си, че Патасана е обсебил душата ми.

- Що за хрумване, Тимъти? - възкликна Мурат и стрелна с очи Есра, да не би да си навлече гнева и. - Нищо такова не съм си помислил.

Есра си позволи да се усмихне. Окуражен от снизхожде-нието и, младият мъж реши да си пробва късмета:

- Е, не си помислих, че Патасана се е вселил в теб, но ако съществува прераждане…

- Непоправим си! - скастри го Есра. - Още малко и ще започнеш да наричаш Тим Патасана!

Тим я изгледа сериозно.

- За мен ще бъде чест. Хрониките на този мъж предизвикват интерес две хиляди и седемстотин години, след като са били написани. А ние просто ще умрем и ще ни забравят.

Четиримата избухнаха в гръмогласен смях.

- Стига сме лентяйствали! - Есра плесна приятелски Мурат по рамото. - Кажи им, че е време да се залавят за работа - добави и посочи работниците, седнали да пушат под старата смокиня.

Мурат се запъти към тях, а Есра промърмори:

- Понякога е непоносим.

- Млад е още, някой ден ще разбере света по-добре. - Тим проследи с благосклонен поглед младия мъж.

- Съмнявам се - възрази Бернд, досега ням свидетел на разговора. - Едва ли ще се промени скоро. Но не е само той. Много младежи в Германия се интересуват от духове, от непознати селения, които наричат четвърто измерение.

304

- Да не би да са виновни, че днешният свят е толкова скучен? - защити ги Тимъти.

- Все ми е едно кой е виновен - заяви Есра. - Но ако някой от екипа започне да мъти главите на другите с глупави приказки за духове, призраци и проклятия, тутакси ще бъде изритан от разкопките.

Тимъти се засмя и се обърна към Бернд:

- Чу ли? Няма по-важно нещо на света от разкопките!

Есра не се сдържа и се усмихна на приветливото изражение на американеца.

- Тълкувайте го, както щете, господа, до пресконференцията остават само два дни. Не бива да ги пропиляваме, обсъждайки света на призраците.

Развеселени от думите и, Тимъти и Бернд се заловиха усърдно с разкопките. Преди пладне бяха намерили още пет плочки - три напукани и две непокътнати. Така се доближиха още повече до разкриването на загадката на хетския дворцов писар. Още три плочки и щяха да прочетат целия текст.

Върнаха се в училището изморени, но доволни. В сградата нямаше никого. Само Халаф приготвяше обяда. Кемал и Елиф не бяха пристигнали. Есра отиде при младия готвач, който я чакаше както обикновено да и докладва.

- Здрасти, Халаф, как е?

- Добре - отвърна и младият мъж от Барак, усмихнат както винаги. - Сготвих ви пържена фава23 с кисело мляко с чесън. Вкусна комбинация. За гарнитура ще има овчарска салата и булгур. И пъпеш за десерт.

- Звучи чудесно - похвали го Есра, усетила недоволството на празния си стомах. - Кога ще е готово?

- Ще сервирам всичко след по-малко от час.

Есра се зарадва, че преди обяда ще и остане време да телефонира на кмета. Набра телефона на общината. Обади се млада жена с плах глас. Независимо от цялото си старание не съумяваше да разговаря любезно, но обясни, че кметът отсъства и ще

23 Бобова култура, подобна на фасула. - Б. пр.

305

се върне следобед. Есра си взе хавлията и тръгна към банята да се изкъпе. В този момент телефонът иззвъня. Гласът на Ешреф я изпълни с познатото странно чувство. „Пази боже да съм се влюбила в този мъж“, помисли си Есра.

- Как си? - попита я той.

Не бил се обадил сутринта, за да не прекъсва работата и. Бил добре. В момента се намирал в Антеп. Предал доклада си за акцията, проведена преди два дни. Искал да я пита кога ще се видят пак. Есра му отговори, че изгаря от нетърпение, но е много заета, и му предложи да дойде на вечеря. Капитанът прие поканата охотно. След като му разказа за пресконференцията и за безуспешния си опит да се свърже с кмета, той се нагърби лично да го намери. Есра се зарадва и му благодари.

Обядът не продължи дълго. Помолиха Халаф да им донесе чая в стаята с компютрите, където щяха да обсъдят как да премине пресконференцията. Първо разискваха какво ще съобщят на журналистите Есра, Тимъти и Бернд. Решиха да подготвят две страници с информация за древния град, като акцентират върху периода, когато е живял Патасана. Есра щеше да напише експозето, а Тимъти да го преведе на английски. Щяха да размножат текста в общината и да раздадат копия на журналистите. Бернд щеше да представи накратко отношенията между хетското, урартското, фригийското и асирийското царство през VII в. пр.н.е. Като преводач на написаното от Патасана, Тимъти щеше да говори за археологическото и историческото значение на плочките. Всички членове на екипа щяха да помагат при обиколката из древния град, като информират журналистите и внимават разкопките да останат невредими - и участъците, където работят, и все още неизследваните места.

Мурат предложи да увеличат снимки от разкопките и да ги окачат в залата за пресконференцията. Бернд обясни, че Германският археологически институт вече е подготвил снимки и екипът на Йоаким ще ги донесе. Пресконференцията щеше да започне в 11 часа предиобед. Журналистите щяха да пристиг-

306

нат със самолета в 7,15 от Истанбул. Решиха да станат рано, да довършат приготовленията, да направят последна проверка и да тръгнат за Антеп. Вероятно щеше да се наложи един-двама от екипа да заминат вечерта преди пресконференцията. Щяха да преценят, след като разговарят с Йоаким.

Докато се съвещаваха, на вратата се почука. Всички се обърнаха озадачени и видяха сериозното лице на Кемал, а зад него - Елиф. И тя не се усмихваше. Очите и бяха зачервени. „Плакала е“, помисли си Есра. Кемал им кимна хладно и не тръгна към пейките, където седяха, а към леглото си. Елиф, разведрена от срещата с приятелите си, се спусна да ги прегърне. Зелените и очи заискриха радостно, когато американецът приближи до нея. Тимъти обаче усещаше, че нещо не е наред. Вместо с прегръдка я поздрави с ръкостискане. Елиф се обиди, но се опита да не показва чувствата си. Кемал, седнал в края на леглото, ги наблюдаваше с леден поглед. Есра отиде при него, преструвайки се, че не разбира какво става.

- Добре дошъл! Как си?

- Отвратително - процеди Кемал.

- Защо? Какво има?

- Как мислиш? Виж я! Грейва, щом го зърне!

- Не преувеличаваш ли?

- Не. Говорихме в болницата. Призна ми, че е влюбена в този дърт мръсник.

След кратко мълчание Есра го посъветва:

- Не им обръщай внимание. Не си струва да се ядосваш.

- Не мога - въздъхна дълбоко Кемал. - Не мога да не се ядосвам. Сигурно ако се махна оттук…

- Не ми се вижда добра идея - възрази Есра. - Проблемът е в главата ти. Ще го отнесеш със себе си където и да отидеш. Остани тук и го преодолей.

- Няма да го понеса. - Кемал изрече думите толкова силно, че всички около Елиф се обърнаха към него. Той сниши глас и повтори. - Непоносимо е да виждам как Елиф грейва, когато той е край нея.

307

Гневът в очите му стресна Есра. Дали пък нямаше да се поуспокои, ако се поразходи.

- Хайде да излезем навън да поговорим - предложи тя.

- Не, тук съм си добре - поклати глава Кемал.

- Сигурен ли си?

- Да. Не искам да ме сметнат за жалък страхливец.

- В такъв случай се овладей - посъветва го укорително тя. -Не стой сам, отиди при приятелите си.

- Добре, добре, не се безпокой за мен.

Теоман и Мурат дойдоха при тях.

- Защо крещиш, човече? Лекарят те изрита от болницата и сега си го изкарваш на нас? - пошегува се Теоман.

Кемал се усмихна насила.

- Я не се задявай с мен! Погледни се! - тупна го приятелски по корема. - Скоро ще заприличаш на буре.

Теоман му се усмихна нахакано.

- На археолозите им е позволено да са шкембелии. Складират енергия за тежки дни.

- Все едно хабиш много енергия! Обзалагам се, че по цял ден дремеш в сянката на храмовите колони.

Есра си пое облекчено дъх. Кемал, изглежда, се бе успокоил.

- Обсъждаме пресконференцията - обясни му тя и помоли всички да седнат отново на пейките.

Кемал се настани в ъгъла, възможно най-далеч от Елиф и Тимъти. Елиф демонстративно седна точно срещу американеца. Той, изглежда, се притесни, но нямаше как да промени положението. Есра бързо обобщи какво са обсъждали, за да предотврати нова драма. После продължиха нататък. Към края на разискването Халаф внесе в стаята поднос с димящ чай и сръчно го сервира.

Елиф дори не забеляза, че младият готвач сложи пред нея чаша. Не сваляше очи от Тимъти.

- Благодарна съм на Дейвид. Много ми помогна. И те цени високо.

308

- Добър човек е - съгласи се Тимъти. - И на мен ми е помагал много.

Кемал прикова в тях яростен поглед.

„О, не - помисли си Есра. - Сега ще стане скандал.“

Ала Елиф или не предусещаше надвисналата буря, или и беше все едно.

- Обеща скоро да ни посети - продължи тя. - Есра го покани.

Тимъти се размърда смутено.

- Чудесно! Не съм го виждал отдавна.

- Тъкмо ще излезете на двойна среща - промърмори злостно от ъгъла Кемал. Поклати глава и додаде, сякаш говореше на себе си: - Ама че донжуани!

В стаята се възцари студена тишина. Тимъти и Есра не продумаха, но Елиф упорстваше.

- Отдавна ли се познавате? - попита тя, все едно не чу бившия си приятел.

- От доста време - отговори Тимъти, видимо недоволен от създалото се положение.

- Впечатлил си го много. Непрекъснато те хвали.

- Тимъти впечатлява и нас - обади се Кемал. - Всички благоговеем пред него.

Тимъти не съумя да пренебрегне хапливата забележка:

- Благодаря, Кемал, но малко преувеличаваш.

- Нищо подобно! - Кемал остави чашата с чай на пейката и се обърна към американеца: - За кратко успя да впечатлиш всички ни. Някои дори се влюбиха в теб.

- Стига глупости! - кресна Елиф.

- Ти го каза! Призна, че си падаш по Тимъти.

- Моля ви, приятели - намеси се Есра, ругаейки мислено Кемал.

- Не се меси, Есра! - предупреди я Кемал, задъхан от ярост. -Елиф ми изневери с този мъж пред очите ми.

За миг Тимъти онемя от изумление, но бързо се съвзе.

309

- Грешиш - възрази той. - Нямам връзка с Елиф. Сега чувам за пръв път за увлечението и. - Обърна се към Елиф и промърмори сконфузено: - Ако е вярно, за мен е чест, но любовта вече не ме вълнува.

Младата жена почервеня като домат и устните и затрепериха.

- Той… той си измисля - заекна тя.

Не успя да продължи, защото сълзите и рукнаха. Закри лице с длани и избяга от стаята.

- Какво безумие! - възкликна Тимъти. - Защо се огорчаваме така?

- Как не те е срам да говориш, след като за всичко си виновен ти! - сряза го Кемал.

Тимъти запази хладнокръвие.

- Грешиш. Отнасях се с Елиф както с другите.

- Не! Накара я да се влюби в теб.

Тимъти поклати глава с обиденото изражение на човек, когото са разбрали погрешно.

- Не ме познаваш. Не съм съвършен, но не съм способен на такава низост - да отрека, че съм влюбен в жена, в която наистина съм влюбен. - Замълча. - Не съм влюбен. И е добре, че не съм. Защото любовта е неприятно чувство. Принуждава възпитан мъж като теб да се държи грубо. А и както казах, сърдечните афери вече не ме вълнуват особено.

Очите на Кемал проблеснаха злобно.

- Нима? Омръзна ти да флиртуваш с млади жени?

Тимъти се усмихна горчиво.

- Не. Защото съпругата ми избяга с млад белгийски археолог - обясни той с глас, натежал от горчива ирония.

Сърцето на Есра затуптя по-бързо. Помисли си, че Тимъти няма да успее да овладее гнева си и ще избухне всеки момент. Американецът обаче продължи да говори искрено, сякаш се обръщаше към близък приятел:

- Разбирам те добре. И аз го преживях болезнено. Жената, която обичаш и на която се доверяваш, те напуска заради друг. След известно време, така или иначе, свикваш. След много сълзи,

310

след много нощи на пиянски ступор и самосъжаление започваш да размишляваш трезво. - Ненадейно той избухна в смях. - Накрая стигнах до заключението, че тези земи са виновни за любовните разочарования. - Всички с изключение на Кемал, който го наблюдаваше безучастно, го слушаха съсредоточено. - Повярвайте ми, не се шегувам. Всичко е започнало по тези земи преди девет хиляди години. Чували сте за Богинята-майка - първото женско божество, закръглена жена с по един лъв от двете страни и дете между краката. Тя е първото божество в историята на човечеството. Знаете ли защо древните жители на Анадола са я избрали за свой бог? Защото мъжете не осъзнавали ролята си при зачатието. Смятали, че жените забременяват благодарение на вятъра, дъжда, реките, накратко - на природата. По онова време тази идея не била никак необичайна. Хората се смятали за част от природата. Възприемали раждането като магия, като чудо. Матриархатът несъмнено също си казвал думата. Но главната причина било невежеството на хората по въпроса за възпроизводството. Липсата на познание създала Богинята-майка. Култът към нея бил толкова силен, че просъществувал в Анадола и след установяването на патриархата. Нашите патриархални хети например имали мъжко божество - бога на бурите Тешуб, - но продължавали да вярват и в богинята на слънцето Хепат, и в богинята Купаба. И любовта е също като богинята - заслепяваща илюзия. Тя е творение на мъжа. И негова дилема. От една страна, той създава семейство, за да има собствена жена, ала от друга - копнее за жената на съседа. Помислете как Парис отвлича Елена в „Илиада“, помислете за рицарската любов през Средновековието. Това положение обаче е по-тежко за жените. В епохата на матриархата те имали много любовници, а по-късно се оказали затворнички вкъщи като собственост на един-единствен мъж. Не е ли естествено да пожелае съпруга или сина на съседката? Но желанието и е забранено, грешно, срамно. И именно от тази недостъпност се ражда любовта. Да обичаш, означава да преувеличаваш качествата на някого, когото не можеш да имаш, да си представяш, че той е идеалният човек, и да изпитваш страстна привързаност към него. Колкото по-големи са препят-

311

ствията към него, толкова по-пламенна е халюцинацията. Както древните ни предци боготворели жените, защото не разбирали зачатието, така и ние създаваме култ, граничещ със сляпата вяра, сметнем ли, че не сме в състояние да живеем без някого. Според мен любовта е съвременната версия на примитивната тенденция да се преувеличават качествата на любимия.

Когато Тимъти заговори, Есра не разбра какво цели. Ала видя как всички попиват думите му и осъзна, че той се стреми да уталожи горчивия спор и да заглади положението. Поздрави го мълчаливо за успешния опит и се включи в играта:

- Но ти представяш мъжката гледна точка. - Целеше не да противоречи на Тимъти, а да насочи разискването в друга посока. - Да не би да твърдиш, че жените не са способни да се влюбват?

- Способни са, разбира се. Култът към Богинята-майка е създаден не само от мъжете, а от въображението на цялото човечество. В крайна сметка няма значение каква е любовта - хетеросексуална или хомосексуална. Според мен всичко е израз на същата примитивна илюзия.

Бернд, заслушан съсредоточено още откакто чу думата „любов“, се намеси:

- Навярно имаш право, но дори любовта да е навик, наследен от примитивен светоглед, дори да се смята за глупава илюзия и да причинява на хората повече болка, отколкото радост, животът без любов е злочест живот.

- Да, съгласен съм - не си живял пълноценно, ако не вкусиш любовта - съгласи се Тимъти, - но това чувство вече не ме съблазнява. Не, благодаря, не си струва.

Точно когато гневът на всички изглеждаше стихнал и се бяха потопили в далеч по-приятен разговор, Кемал пак се разбунтува:

- Не ти вярвам! Казваш го, за да се оневиниш. Но аз ще се погрижа рано или късно всички да разберат какъв лъжец си!

При тези думи той излезе от стаята, преди някой да успее да проговори, затръшвайки вратата след себе си. Тимъти го изпрати с безпомощен поглед.

312

Двайсет и втора плочка

Станах дворцов писар, ала така и не успях да изтрия спомена за очите на Ашмуникал, вперени отчаяно с мен. Донякъде затова изпълнявах задълженията си толкова усърдно - и за да не усещам отсъствието на Ашмуникал, и за да докажа колко съм добър в работата си.

През онези дни още не бяхме се освободили от асирийската напаст. Асирийските войници опожаряваха земите и вилнееха около нас по-страшни от чудовищен огън. След Самал завзеха царствата Гургум и Кашка. Сломиха тези противници и отново се появиха пред прага ни - с пехота, бойни колесници и кавалерия.

Наложиха ни непосилни данъци. Приехме безропотно, но Тиглатпилесер не се задоволи с това. Не оттегли войската си от нашите земи. Въведе така нареченото Управление на външните региони. Принуди ни по време на война да даваме войници за армията му.

С цената на унизителен договор получихме мир за втори път. Наричам го унизителен, но само благородниците се срамуваха от него. Хората и робите посрещнаха мира с празненства, продължили три дни и три нощи. Защото те умират, техните домове изгарят, те гладуват и тях прокуждат в изгнаничество по време на война. Да работиш на нивите край Ефрат, да дялаш камъни, за да строиш сгради и да вършиш черната къщна работа, е тежко, но е по-добре, отколкото да воюваш. Затова хората нарекоха Пизирис „Милостивия цар“.

Голяма част от зърното и плодовете ни, най-угоените говеда, свине и овце и най-изтънчените ни вина и бира поемаха към Асирия, нямаше обаче значение, понеже поне царуваше мир. Мъжете бяха щастливи. Робите бяха щастливи. Жените бяха щастливи. А аз, дворцовият писар Патасана? Бях ли щастлив?

Месеци наред избягвах да си задавам този въпрос. Макар да не успях да свикна с отсъствието на Ашмуникал, изпълнявах съвестно задълженията си. И усилията ми не бяха напразни -

313

станах най-младият, ала най-почитаният член на Съвета на благородниците. Цар Пизирис ме назначи за свой главен съветник, какъвто навремето бе баща ми. Всяко негово действие показваше колко високо ме цени и колко ми се доверява. Аз също му вярвах, благоговеех пред него и благодарях на боговете, задето са ни дали такъв прозорлив и смел владетел. И така, докато Лаймас, помощник и на баща ми, и на мен, не легна на смъртен одър.

Не идваше в двореца дни наред. Не се чувстваше добре и помоли да си почине. Ала почивката не го изцери и състоянието му постепенно се влоши. В деня преди да умре, ме повика в дома си. Приех веднага поканата. Прекосих малката му градина и застанах пред къщата му. Синът му ме посрещна на прага.

„Татко те чака. Страхува се да не би да умре, преди да говори с теб.“

Учудих се. Какво толкова важно имаше да ми съобщи Лай-мас? Влязох, обзет от любопитство. Някога едрото тяло на стария Лаймас се бе стопило и чезнеше в голямото легло. Лицето му бе по-бледо от платно. Синът му коленичи и му прошепна в ухото, че съм пристигнал. Лаймас обърна към мен присвитите си очи, събра всичката си сила и ме извика да застана до него. Отпъди с ръка роднините си да излязат от стаята. Останахме сами. Пое си дъх и подхвана бавно:

„Извърших грях, Патасана.“

Едва го чувах. Приведох се към него.

„Сторих голямо зло на баща ти Арарас. Предадох мъжа, който винаги ми помагаше, най-добрия ми приятел през целия ми дълъг живот. Сторих голямо зло и на теб, и на семейството ти.“

Понечих да оспоря думите му, но той ме прекъсна:

„Не ме прекъсвай, не ми остава много време. Помниш ли договора, който баща ти занесе на Тиглатпилесер? Аз го написах. Знаеш ли защо? Защото в тази плочка Пизирис изразяваше предаността си към асирийския цар и за доказателство му изпращаше главния си писар, понеже научил, че е шпионин

314

на фригийците и урартците. Не Тиглатпилесер уби баща ти, а войниците на Пизирис по пътя към асирийския цар. Пизирис откупи живота си с отсечената глава на баща ти.

Думите му ме вбесиха.

„Лъжеш! - изкрещях и го разтърсих, макар да береше душа.“

„Де да беше така! - поклати тъжно глава Лаймас. - Откога ме измъчва съвестта! Пизирис заплаши да ми отреже езика, ако кажа истината. Страхувах се и я крих до днес. Сега умирам. Не мога да се явя пред боговете с този грях.“

Спомних си думите на баща ми при сбогуването ни и разбрах, че Лаймас казва истината. Сълзите, сдържани още откакто получих вестта за татковата смърт, рукнаха по страните ми. Изпълниха ме болка и ярост, задето съм бил предаден. Докато плачех, старият Лаймас отправи последната си молба към мен:

„В никакъв случай не показвай на Пизирис, че знаеш истината. Веднага ще те убие. Мъж с твоя ум не би враждувал с царя. Продължавай да живееш в съгласие с Пизирис както досега.“

Излязох от дома на Лаймас и краката автоматично ме понесоха към двореца - все едно овца се отправя по навик към кошарата. Влязох в двореца, вдигнах глава и се огледах. На неговите собственици ли принадлежах? Същите, превърнали дядо в изгнаник, принудили ме да се разделя с възлюбената, убили баща ми? Образованието ми, всичко научено ме подтикваше да отговоря: „Да, принадлежиш на боговете и на техния земен представител цар Пизирис“. Ала болката в сърцето ми, яростта, изпълнила тялото ми, огънят, възпламенил очите ми, говореше: „Не, принадлежиш на дядо си Митанува, на баща си Арарас, на възлюбената си Ашмуникал“.

Аз, Патасана, съвършеният главен дворцов писар за пореден път се разкъсвах между сърцето и разума си.

315

Двайсет и трета глава

Есра имаше желание да напише безупречно експозе за пресконференцията, но не знаеше как да започне. Седеше сама в класната стая. Бернд и Тимъти работеха в своите стаи. Елиф не искаше да разговаря с никого и излезе на разходка сама. Тео-ман, Кемал и Мурат отидоха в единственото градско кафене с телевизор, за да гледат приятелския мач „Фенербахче“ - „Реал Мадрид“. Есра не си падаше по футбола, но този път охотно разреши да отидат в града с надежда Кемал да се поуспокои.

Седеше пред компютъра и търсеше точните думи. Беше подготвяла доклади за две от ежегодните конференции на Министерството на археологическите проучвания, но този път искаше да напише нещо по-различно, по-вълнуващо и по-изчерпателно. Затова с болезнени усилия обмисляше как най-добре да предаде идеите си. Ала началото и убягваше. Съчиненията я затрудняваха и в гимназията. Баща и винаги предлагаше да започне с изречение, което по някакъв начин обобщава съдържанието на съчинението. Обясняваше и, че намери ли първото изречение, следващите сами ще се излеят върху листа. Първоначално се съмняваше в метода, но след като го пробва и видя, че наистина работи, си промени мнението. Изпитанието да измисли въпросното изречение обаче оставаше. Отвори файла с преводите на Тимъти. Чете известно време и най-сетне откри каквото търсеше в думите на Патасана: „Когато погледнеше към Ефрат, дядо виждаше в сиянието на водите и тайната на нашата радост, а баща ми виждаше в Ефрат могъществото, благодарение на което надделявахме над враговете - виждаше маслините, нахута, пшеницата, кайсиите, гроздето. Попитаха ли го „Какво е Ефрат?“, дядо щеше да отговори: „През деня тя е светлината, сияеща в очите на любимата, а нощем е буйната и гарвановочерна коса“. Попитаха ли татко, щяха да получат следния отговор: „Ефрат е плодотворна вода, която трябва да браним от враговете“.

316

Да, щеше да започне с този откъс. Великата река, наричана от хетите Мала, се вливаше безмълвно в Персийския залив, от хилядолетия даряваше изобилие и благополучие на хората и представляваше изворът на всички цивилизации - и в миналото, и сега, - процъфтявали край бреговете и. Щеше да вплете реката в цялото експозе.

Пръстите и се плъзнаха бързо по клавишите. За пореден път баща и се оказа прав. След първия параграф останалото се изля спонтанно. Прочете на глас текста, изтри някои изречения, пренаписа други; тук-там замести няколко думи с по-точни и за час-два експозето бе готово. Нанесе и последните корекции, оставаше само да го принтира. В това време Теоман, Мурат и Кемал - „собствениците“ на стаята - влязоха. Есра ги поздрави весело.

- О, футболните поклонници се връщат!

Приятелите и не изглеждаха никак въодушевени.

- Върнахме се - промърмори Теоман и се затътра към леглото си.

Мурат също изглеждаше унил.

- Какво има, момчета? - попита Есра.

- Направо ни разбиха! - изхленчи Мурат.

Есра се засмя.

- О, изгубихте мача, така ли?

- Не е смешно, Есра - укори я Теоман.

- Какво толкова? Нали е приятелски мач?

- Приятелски, да, но знаеш ли кое е най-лошото? Бивш играч на „Фенербахче“ вкара победния гол за противника. Иначе щяхме да завършим два на два.

- Подлец! Повдига ми се от него - процеди Теоман през зъби.

- Никакво гадене! Позволено е чак след пресконференцията!

Без да обръща внимание на думите и, Теоман се строполи на леглото. Мурат последва примера му.

- А кой ще прочете текста ми? - възнегодува Есра.

317

- Аз - кимна Кемал.

Явно поуспокоен, изглежда, не приемаше толкова тежко резултата от мача. Отиде до принтера, откъдето излизаше беловата.

- Този доклад ли ще изнесеш на пресконференцията?

- Да - отвърна Есра, доволна, че приятелят и се интересува от писанията и. - Всякакви критики за съдържанието са добре дошли.

Кемал взе листовете и седна на една пейка.

- Съжалявам за държанието си - каза смутено, преди да започне да чете. - Надявам се да ми простиш.

- Загрижена съм за теб. Измъчваш се… А дали си струва?

- Не искам да го обсъждам - поклати глава Кемал с изопнато лице. - Да се залавяме за работа.

Усетила, че Кемал започва да се съвзема, Есра не настоя.

- Ще изляза да се поразходя и да подишам чист въздух, докато четеш. Цял следобед стоях затворена в стаята.

В задния двор слънцето залязваше. На масата в беседката бяха подредени подноси с нарязано на кубчета месо, резени домати и зелени чушки. Забравил света, Халаф сръчно ги на-низваше на дълги шишове и припяваше тъжна народна песен на тюркските племена, преселници от Хорасан24. Изглеждаше толкова щастлив, че няколко минути Есра постоя и го погледа мълчаливо. И щеше да продължи да го съзерцава, ако младият готвач, най-сетне усетил втренчените в него очи, не вдигна глава. Видя я и се оплака:

- Срамота, Есра ханъм! Защо не ми казахте, че сте тук?

- Сърце не ми даде да те прекъсна. - Кимна към пъстроцветната изложба върху масата. - Това вечерята ли е?

Устните на готвача се извиха в безгрижна усмивка:

- Точно така. Понеже тази вечер ще идва капитанът, реших да му направим шишчета с доматен сос.

24 Историческа област, включваща източните части от Сасанидската империя; днес се намира в Североизточен Иран, в част от Туркменистан, Афганистан, Узбекистан и Таджикистан. - Б. пр.

318

- Нима? - изненада се Есра. - Мислех, че капитанът не ти допада особено. Обясняваше ми как всички го смятали за луд и прочее…

- Вярно, казах, че е луд, но не е лош човек. Най-опасни са хитреците. А той е от онези, дето полудяват, защото са обсадени от крадци и злосторници. Нямат друг избор, клетниците. Гневът му обаче не наранява никого. Или наранява само него. Виж, Кемал бей не е такъв. Той е способен да нарани.

- Влюбен е - напомни му Есра, за да защити приятеля си. Седна и продължи: - Любовта също е лудост.

- Той не е луд, просто е неразсъдлив. - Уточнението разсмя Есра, а готвачът продължи: - Ако беше луд, щеше да се опитва да крие обидата си от другите. Нямаше да излага и себе си, и горкото момиче, и другия мъж. Лично аз се възхищавам на Тим. Неверник е, но е истински мъж. А и какъвто е як, с един удар ще прекатури Кемал. Но е видял много, не изгуби самообладание и разреши мирно въпроса…

Шишът в ръката му бе готов и той го остави върху подноса с доматите. Взе друг и започна да набожда късовете месо.

- Не се занимавайте с този Кемал, Есра ханъм. От самото начало не го харесвах, а сега съвсем ми падна в очите. Момичето му каза ясно, че не се интересува от него. Какво повече иска? Колкото и да му е трудно, трябва да се откаже. Така постъпват истинските мъже. Дори в нашия край момичетата вече сами си избират съпрузи.

За да прекъсне монолога на Халаф, който явно щеше да се проточи до безкрайност, Есра взе един шиш.

- Дай да ти помогна.

- Внимавайте да не се набодете!

- Спокойно, знам как се правят шишчета! - сряза го Есра.

По лицето на Халаф се разля детинска усмивка.

- Добре, ама нанижете и домати на шишчето.

Есра започна да набожда резените като изпечен майстор на шиш-кебап. Халаф се успокои. Притеснена да не би да под-

319

хване отново темата за Кемал, Есра насочи разговора в друга посока:

- Чух, че в района имало арменски села. Вярно ли е?

Халаф присви подозрително очи под сключените си вежди.

- Махмут и приятелчето му се оказаха невинни, а? - попита той, вместо да отговори на въпроса и. После продължи многозначително: - Казах аз…

Самодоволството му подразни Есра.

- Как стигна до извода, че Махмут и приятелят му са невинни? Просто те попитах нещо.

Халаф я погледна изпитателно. Дори гневът и не успя да разсея съмненията му.

- Кажете ми истината, Есра ханъм. Те ли са убили хаджи Сетар и Решат ага?

- Капитанът смята така. Но стига гатанки! Отговори на въпроса ми!

Макар и недоволен от думите и, Халаф се примири.

- Има две арменски села. Едното е Гьовен, селото на Абид ходжа.

- Чакай… чакай малко - прекъсна го Есра, внезапно наострила слух, несигурна дали е разбрала правилно. - Да не би Абид ходжа да е арменец?

- Разбира се. Арменец е като всички в селото.

Есра се обърка съвсем.

- Как е станал ходжа тогава?

- Какво му пречи? - учуди се Халаф. - Всички вече са мюсюлмани. Никой не се представя за арменец или християнин. Неловко им е. Затова бащата на Абид ходжа го изпратил в училище за имами.

По лицето на Есра се изписа удивление.

- Интересно! - възкликна тя. - А как арменските села се спогаждат с другите?

- Добре. Нямат проблеми. Някои ги гледат накриво, но аз не съм забелязал нищо нередно. Честни хора са.

320

Абид ходжа не излизаше от ума на Есра. Бил арменец, представете си! Първото убийство бе извършено в джамията, където работеше ходжата, а второто - в селото му… Възможно ли беше той да е убиецът? Преструвал се е на правоверен мюсюлманин, а всъщност е отмъщавал за предците си?

- Убийства като тези на хаджи Сетар и Решат Тюркоглу са били извършени преди седемдесет и осем години - опипа почвата Есра.

Очите на Халаф заискриха. Спря да нанизва местото и я погледна заинтригувано.

- Не знаех - призна той. - Но ще поразпитам. Кого са убили?

- Блъснали отец Киркор от камбанарията на църквата, която сега е джамия, а Оханес ага обезглавили на пътя към селото и сложили главата му в скута. Ковачът Гаро обесили на греда в ковачницата му.

- Господи! - възкликна ужасен Халаф. - Убийствата наистина си приличат!

- Чувал ли си нещо за тези хора?

- Е, и вие знаете кой е свещеникът Киркор.

- Как така?

- Помните ли Неверницата Надиде, дето дойде при Тим?

- Какво общо има Надиде с всичко това?

- Много! Надиде, с рождено име Надя, е дъщеря на отец Киркор.

- О, да! Спомних си. Ами Оханес и Гаро?

- Чувал съм за Оханес ага. По онова време дядото на Решат ага, Исфендияр, бил разбойник. Когато станало ясно, че французите ще се оттеглят от Антеп, започнал да подкрепя усърдно Националните сили и да тормози арменците. Убил Оханес ага и си присвоил земите му. Но за Гаро не съм чувал.

- И друго ме интересува. Дали има връзка между Абид ходжа и отец Киркор?

- Не знам, но знам, че Абид ходжа е сродник на Оханес ага.

При тази новина очите на Есра просияха.

321

- Значи има две основателни причини Абид ходжа да смята Решат за свой враг - заключи тя замислено, сякаш убеждаваше не Халаф, а себе си. - Решат не само обсебил сестра му, но и земите на предците му.

Халаф се усмихна гордо, че е излязъл прав.

- Най-сетне проумяхте! Няма как да е другояче. Невъзможно е Махмут да е убил Решат ага. От самото начало ви казах, че Абид ходжа е убиецът!

Есра обаче не бе убедена.

- Добре де, но има ли причина Абид ходжа да убие хаджи Сетар?

Халаф се намръщи.

- Няма причина. Абид не е убил хаджи Сетар. Убил го е Шехмуз…

Халаф замълча, защото забеляза, че Тимъти и Бернд идват към тях. Двамата чуждестранни археолози обсъждаха разликата в традициите на Асирия и Харан. Щом обаче видяха какво ще вечерят, забравиха историята и бързо се пренесоха в настоящето.

- О, шиш-кебап! - облиза се доволно Тимъти, очевидно съвзел се след сутрешната свада. - Да живее Халаф! Най-после ни поднасяш любимото ми ястие!

- Ако знаех, че го обичате толкова, щях да го приготвя и по-рано.

- Нали няма да сложиш много подправки? - намеси се Бернд, наблюдавайки заинтригувано как Халаф нанизва месото на шишчето. - Веднъж опитах шиш-кебап в Адана и цялото ми тяло лумна.

- Това не е адански кебап, хер Бернд - обясни Халаф. -Аданският кебап се прави с кълцано говеждо, а този - с цели парчета месо.

Германецът се поизчерви леко.

- Виждам, че месото не е накълцано. По-добре е да не прекаляваш с подправките, това казвам.

322

- Ама нали същото обяснявам и аз! Че този кебап не е лютив!

Есра наблюдаваше крадешком Бернд. Включването на Абид ходжа в списъка със заподозрени я облекчи донякъде, но не бе отхвърлила напълно вероятността Бернд да е извършителят. Питаше се дали семейството на съпругата му е живяло в този район. Реши още сега да се възползва от възможността да разбере.

- Бернд - подхвана тя, - в коя част на Турция живеят роднините на съпругата ти?

- В Киликия, поточно в Хатай - отговори невинно Бернд, очевидно без да подозира подтекста на въпроса.

Есра се зарадва, че не живеят тук.

- Тъстът ми също обича да пече месо на скара - продължи германецът. - Било слабост на всички южняци.

- Не само на южняците - уточни Тимъти. - Виж Есра. От Истанбул е, а ниже месото на шиша като истински майстор на кебап. Много вкусно изглежда! Устата ми се пълни със слюнка. -Посочи грила пред кухнята и попита готвача: - Да запалим ли огъня?

- Рано е още - отвърна Халаф. - Огънят ще е готов за нула време. По-добре да почакаме да дойдат и другите и тогава да го запалим.

Едва след два часа се събраха за вечеря. С изключение на Елиф всички се настаниха около масата. Седнал на същото място като следобеда, Кемал слушаше мълчаливо как си говорят колегите му. Капитанът пристигна последен. Носеше пакет и вместо с униформа бе облечен в бяла риза и бежови памучни панталони. Есра стана да го посрещне. И двамата усещаха приятен трепет. Ако бяха сами, сигурно щяха да се прегърнат. Задоволиха се обаче със замечтани погледи и бегло докосване.

- Сладолед с фъстъци - обясни Ешреф, подавайки и пакета. - Издържа целия път от Антеп, но най-добре го сложи във фризера, за да не се разтопи.

Подочул думите му, Халаф не се стърпя и вметна:

323

- Отлична идея, капитане! Сладоледът върви чудесно с кебапа.

Есра отиде да прибере десерта в хладилника, докато Еш-реф се ръкуваше с всички от археологическия екип.

- Много си изтупан! - подкачи го Мурат. - За пръв път те виждаме толкова наконтен.

Младежът не таеше задни мисли, но смуглото лице на капитана поруменя.

- Невинаги ходя в униформа. След работа предпочитам да нося цивилни дрехи.

Наложи се Тимъти да го защити.

- Униформите всъщност са удобни - поясни той. - Спестяват ти ежедневните главоболия какво да облечеш.

- О, хайде, Тим! - прекъсна го Теоман. - Не се обиждай, капитане, но според мен униформите обезличават хората. Лишават ги от индивидуалност, от уникалност.

Лицата на сътрапезниците изведнъж станаха много сериозни. Всички се чудеха как ще отговори капитанът, но Мурат го изпревари:

- Някои отличителни черти обаче униформите са безсилни да променят.

- Например? - обърна се Теоман към младия си колега.

- Чревоугодничеството. Дори в униформа, ти пак щеше да си най-лакомият в екипа - разсмя се Мурат и другите му запри-гласяха.

- Ха-ха! - сряза ги Теоман. - Не ти ли омръзнаха тези шегички, момче? Поразмърдай си мозъка и си разнообрази репертоара, та всички да се посмеем.

Докато мъжете си разменяха хапливи реплики, Халаф подреди доматените шишчета над огъня с цвят на нар. Цвърченето незабавно насочи вниманието на сътрапезниците към кебапа. Капитанът се приведе и шепнешком попита Есра защо Елиф я няма.

- Не знам - отговори тя, също притеснена от отсъствието на младата жена. - Още не се е възстановила напълно, сигурно е заспала. Ще изпратя Мурат да я доведе.

324

Мурат се върна от стаята на Елиф сам. Обяснила, че не се чувства добре и няма да вечеря. Тимъти и Кемал приеха привидно невъзмутимо съобщението. Отначало Есра се разтревожи и понечи да отиде да се скара на Елиф, но размисли. Така бе по-добре. Една вечер без нея щеше да поуспокои духовете.

Ешреф им каза, че е говорил с кмета. Когато чул, че на пресконференцията ще присъстват турски и чуждестранни журналисти, Едип бей приел охотно да помогне. Оборудването и персоналът на общината били на разположение на археолозите за пресконференцията.

Халаф вече бе свалил от скарата доматените шишчета и печеше месните. След няколко минути изкусителен аромат изпълни въздуха.

- Да пийнем нещо, а? Само тази вечер? - примоли се Тео-ман, който се въртеше на стола, все едно миризмата му причиняваше болка. - Такова месо не се яде без алкохол, невъзможно е! - Насърчен от факта, че Есра не го сряза веднага, той се обърна към Ешреф: - Как мислиш, капитане? Да пийнем ли?

- Разбира се - кимна Ешреф в неведение за възраженията на ръководителката на екипа. - Ако знаех, щях да донеса анасонова ракия. В хладилника ми има две бутилки.

Теоман изопна решително рамене.

- Няма проблем, капитане, и ние имаме. - Погледна към другите и попита: - Всички ще пийнете ракия, нали?

- Аз предпочитам червено вино - обади се Бернд.

- Добре, червено вино за Бернд - съгласи се Теоман и се обърна към Мурат: - Хайде, младежо, помогни ми да донесем бутилките.

Есра поклати глава, изпращайки с поглед двамата, запътили се към кухнята. И на нея и се пиеше; не бяха пили отдавна. А и алкохолът навярно щеше да позаглади неразбирателството межди Тимъти и Кемал. След няколко минути чашите бяха пълни и в стаята замириса по-силно на анасон, отколкото на печено месо.

325

- Според татко първата глътка преди ядене носи късмет -взе чашата си Есра. - Кой ще вдигне наздравица?

- Понеже Теоман предложи да пийнем, той да каже няколко думи.

- Добре - съгласи се закръгленият археолог и без никакво колебание се изправи пъргаво с вдигната чаша. - Нека моето неумение да намеря точните думи да бъде най-голямата ни грижа…

Замисли се как да продължи, но Мурат го дръпна за ръкава:

- Хайде, човече, анасонлийката ще се стопли!

- Търпение, младежо, не ме пришпорвай… Искам да вдигна чаша за двамината, на които дължим тази прекрасна вечер. На двамата творци, чеда на тези земи, макар да ги делят две хиляди и седемстотин години. Първият е Патасана, единствен по рода си сред раболепните дворцови писари, мъж, написал истинни думи или поне истината, каквато я е виждал. А вторият е кулинарният гений Халаф, който дни наред глези стомасите ни с изкусно приготвени и най-разнообразни ястия. Пия за тези изключителни мъже!

Халаф тъкмо триеше с опакото на дланта си потното си чело, но чу похвалните думи и се усмихна широко, разкривайки наниз от перленобели зъби. Есра си помисли, че ще се смути, но младият готвач от Барак я изненада.

- Лесно се говори - отсече той, решил да се възползва от случая, - но никой не се сети да ме попита дали не искам и аз да утоля жаждата си.

- Какво? - престори се на разгневен Теоман и се обърна към Мурат: - Не сипа ли ракия на Халаф, момче?

- Не ми каза.

- Всичко ли трябва да ти казвам? Веднага занеси ракия на великия майстор!

Сред гръмък смях и звънтене на стъкло всички пресушиха чашите си. Кебапът на Халаф се оказа много вкусен. Не само Теоман, но и Бернд, който отначало отхапваше предпазливо да не би да се подлюти, лакомо поглъщаше крехкото месо и

326

ароматния сос. Есра огледа сътрапезниците си. Всички изглеждаха в добро настроение и тя си помисли, че са забравили сутрешния спор. Макар и малко сдържано, Кемал разговаряше с приятелите си и се смееше на шегите им. Дори не хвърляше злостни погледи на Тимъти. Ако продължаваше така, щяха да се насладят на прекрасна вечер. Уви! Не след дълго избухна спор, който помрачи угощението.

- Беше много вкусно! - Бернд, оглозгал четири шишчета и пресушил цяла бутилка вино, събра палеца и показалеца на дясната си ръка като италианец. - Но защо не ни готвиш чии-кюфте?

- Ще ви сготвя, Бернд. - Доволен от похвалите, Халаф дори пропусна официалното обръщение към германеца. - Щом вече поназнайвате нещичко за кебапа, време е за чии-кюфтета.

Бернд взе искрения отговор на Халаф за подигравка.

- Не ям за пръв път кебап - възрази той. - Опитвал съм и в Адана, и в Диарбекир.

- Браво! - усмихна му се насърчително Халаф. - И сте на „ти“ с чии-кюфтетата, откакто се подвизавате в Турция?

- С чии-кюфте са ме гощавали арменци - прекъсна го с по-груб тон Бернд, - а не турци.

Халаф сбърчи лице.

- Стига, Бернд - поклати снизходително глава Халаф. -Арменците не са майстори на кюфтетата.

- Защо? - Искриците в очите му, подклаждани от виното, бяха угаснали. - Единствено вие ли имате право да готвите чии-кюфтета? Вие ли сте ги изобретили?

- Не, разбира се - намеси се Есра, доловила в каква посока поема разговорът, още щом чу Бернд да произнася думата „арменци“. - Всеки може да ги готви, стига да умее.

- Не е вярно - възрази Халаф. - Не е толкова просто да направиш чии-кюфте.

- Стига, Халаф! - изгледа го ядосано Есра. - Виждала съм и англичани да правят чии-кюфте.

Готвачът обаче не разбираше нито от поглед, нито от дума.

327

- Грешите, Есра ханъм - възрази той. - Нашите предци са измислили рецептата. Затова ние ги готвим най-вкусно.

- Как не! - избухна Бернд. - Хората готвят чии-кюфте от хилядолетия. За пръв път чии-кюфте е изобразено на барелеф от осми век преди новата ера, открит в Каратепе - хиляда и осемстотин години преди турците да дойдат в Анадола. Схвана ли?

- Не съм чак толкоз умен, приятелю Бернд - отвърна под-пийналият Халаф, забравил всякаква учтивост. - Мен ако питаш, арменците не ги бива много да готвят чии-кюфте.

Бернд го изгледа злобно. Есра забелязала яростта в очите на германския си колега и разбра, че е твърде късно. Халаф очевидно не усещаше колко е деликатна темата и усложняваше положението още повече.

- И защо да не ги бива? - поинтересува се германецът. - Те са живели по тези земи дълго преди кракът ви да стъпи тук. Създавали са цивилизации и са издигали големи градове, докато вие сте завземали чужди държави. И на всичкото отгоре твърдите, че не ги бивало да правят чии-кюфте.

Вирнал упорито глава, Халаф зацъка с език:

- Не ги бива, и туйто!

- Стига, Халаф! - извика притеснено Есра.

Готвачът обаче, замаян от изпития алкохол, не се отказваше.

- Защо, Есра ханъм, та ние си говорим най-миролюбиво с моя приятел Бернд - успокои я той, сложи дясната си ръка на гърдите, и се обърна към германеца: - Имаш право, арменците също са живели по тези земи. И имат отлични традиционни ястия, но чии-кюфте не умеят да готвят.

Бернд сбърчи погнусено чело.

- Презирате ги дори по отношение на храната. Предубедени сте до мозъка на костите.

- Нищо подобно, приятелю. С арменците живеем рамо до рамо. Тук дори има арменски села.

- Ха! Арменски села! Хората в тези села не смеят да се нарекат арменци, за да не ги избият като предците им преди години.

328

От спокойната атмосфера край масата не бе останала и следа. Наострили слух, всички следяха словесната престрелка между Бернд и Халаф. Без да забелязва, че е станал център на вниманието, Бернд продължи да навиква готвача. Халаф най-сетне разбра в каква каша се е забъркал, ала бе твърде късно. Разяреният Бернд щеше да размаха юмруци. Младежът не възразяваше да премерят сили, но се страхуваше помътеният му от алкохола ум да не го подведе. Тъкмо обмисляше дали да не се извини на Бернд и капитанът се намеси в спора.

- Според мен не си запознат добре с някои исторически факти - отбеляза той с напрегнат, но решителен тон.

Присвитите очи на Бернд се отместиха от Халаф към капитана.

- Всъщност ти си дезинформиран - отсече уверено той. Фактът, че Ешреф им е гост и им е помагал десетки пъти, не го усмири. - Вашите лидери ви заблуждават от години. Крият истината, че са извършили първия геноцид в историята.

Лека руменина плъзна по смуглото лице на Ешреф.

- Виното е помрачило разсъдъка ти - предупреди го той, подчертавайки всяка дума. - Бъркаш турците с германците.

Бернд не очакваше такъв отговор и се разгневи още повече. Отвори уста да проговори, но Тимъти го изпревари:

- Бернд, успокой се, моля те. Не е време за подобни разисквания.

- Защо? - попита германецът, почервенял като домат. -Свободен човек съм, имам право да говоря за всичко, когато пожелая. - Обърна се към Ешреф и продължи: - Не бъркам турците с германците. Да, ние, германците, допуснахме позорна грешка. Човечеството няма да забрави убийствата, които сме извършили, но ние си поехме отговорността за тях. Защо вие отказвате да поемете своята отговорност?

Капитанът едва не изгуби самообладание, ала успя да се овладее благодарение на Есра, която току го подритваше предупредително под масата.

329

- Виж, господин Бернд, все повтаряш „вие, вие“, но аз съм войник на Турската република, а ти говориш за събития, случили се по времето на Османската империя. Турската република унищожи държавната структура и правителството, отговорни за тези събития.

- Знам - отвърна задъхано Бернд. - Знам, че новите правителства заменят старите. Но новото ви правителство също не призна, че е извършен геноцид.

- И няма да признае - избухна капитанът, - защото хората не са били съзнателно избити, както сте ги изтребвали вие по време на Втората световна война. Принудили са ги да се изселят.

Бернд поклати отвратено глава.

- И затова са загинали хиляди?

- Имало е нежелани случаи по време на масовото изселване…

- Глупости! - прекъсна го Бернд. - Клането е било планирано от Комитета за единство и прогрес и проведено под ръководството на Тешкилатъ махсуса25, понеже водачите на Комитета не успели да придадат национална идентичност и се страхували християнската общност да не разклати насилствено наложеното единство в Анадола. Затова…

- Грешиш. - Капитанът вече не обръщаше внимание на предупредителните сигнали на Есра. - Зле си информиран. През този период османците са се сражавали с руснаците на изток. Арменците започнали да създават неприятности. Подкрепяли руснаците, враговете на османците. Подкопавали фронта в тила. Пробив в тила означава смърт за армията. За смъртта на деветдесетте хиляди войници, загинали от студ в Саръкамъш, са отговорни арменците, защото ги издали на руснаците. При тези обстоятелства не е ли естествено османците да се опитат да подсилят позицията си в тила?

25 Тешкилатъ махсуса (тур.) - специални правителствени сили на Османската империя, сформирани през 1913 г., изиграли са главна роля при арменския геноцид и други наказателни операции. - Б. пр.

330

- Затова ли сте избили стотици хиляди арменци?

- Защо отказваш да разбереш? - кресна капитанът. - Не е станало нарочно. Случило се е, защото хората са действали под принудата на обстоятелствата. Отговорни са руснаците, британците, французите и американците, понеже са поощрили арменците да създадат независима държава с цел да разпокъсат османските земи. Без външна провокация хората, съжителствали мирно по тези земи в продължение на шестстотин години, нямаше да се обърнат едни срещу други.

Сините очи на Бернд се разшириха от гняв.

- Не мисля, капитане! Винаги, когато арменците са се опитвали да отстояват правата си, дори най-незначителните, вие сте ги потапяли в кръв и огън.

- Предубеден си - констатира Ешреф и добави укорително: -Смятах те за поразумен човек.

Спорът ставаше личен. Есра паникьосано обмисляше как да сложи край на всичко това. Ненадейно на помощ и се притече мобилният телефон на Бернд. Сепнат от звука, той успя да отговори едва след няколко секунди. Заговори на немски и отначало Есра се уплаши, защото помисли, че му се обажда Вартухи и Бернд ще се разяри още повече. Безпокойството и обаче се оказа напразно. Не се обаждаше Вартухи, а Йоаким от Германския археологически институт. Пристигнали в Антеп, но в хотела възникнал проблем и затова се обаждат на Бернд.

- Не бива да отиваш сам в това състояние. Нека Мурат дойде с теб - предложи Есра на Бернд, докато мислено благодареше на Йоаким, че я измъкна от затруднението.

Германецът не се вслуша в съвета и.

- Нищо ми няма. Добре съм. Не съм разбунен от виното, а от някои нации, извършили масови убийства.

Ешреф, разбира се, не пропусна да отвърне на удара:

- Тогава не се гледай, защото несъмнено ще побеснееш.

- Тъкмо се канех да ти предложа да се вгледаш хубавичко в историята си. - Бернд се бе изправил, но се олюляваше, сякаш всеки момент ще се строполи. - Погледнете историята си

331

и ще успеете да разрешите и кюрдския проблем. Не го ли направите, чакат ви много неприятности. - Протегна ръка, преди капитанът да отговори. - Довиждане. Друг път ще продължим разискването.

Капитанът пое ръката му, макар да му стана неприятно, че го лишават от възможността да осветли мислите и чувствата си. Когато Бернд се отдалечи с несигурна крачка, Тим също се изправи.

- Ще отида с него. Не бива да шофира в такова състояние.

- Направо са го подлудили тези арменци - промърмори капитанът, когато двамата чужденци изчезнаха в мрака. - Прилича на арменски терорист, а не на археолог.

- Всички са луди - оплака се Кемал. - Никога вече няма да участвам в разкопки с такива като тях.

Пак се наложи Есра да успокоява всички.

- Сякаш няма проблеми в турските екипи!

- Има, но поне никой не обижда страната ни.

- Ще поговоря с Бернд, когато се върне - обеща Есра. -Сега да сменим темата.

- На твое място не бих го чакал - промърмори Теоман, отпивайки поредната глътка ракия. - Бог знае кога ще се върне.

332

Двайсет и трета плочка

Боговете накараха Лаймас да ми разкрие истината в избран от тях момент. След разговора ни нямах сили да се върна в двореца и да погледна лицето на Пизирис. Тръгнах към брега на Ефрат. Минах край роби, жънещи полята в летния зной, наближих реката и седнах под стара смокиня. Замислих се за преживените от мен години. Гневът ми бе стихнал, но болката жилеше сърцето ми като слънцето, което изсушава яркозелените треви.

Пизирис имаше право; бях безупречно образован и възпитан. Бях ерудиран, всеотдаен, усърден, смирен. И каква полза извличах от тези качества? Дядо също ги притежаваше, а как му послужиха те? Баща ми твърдеше, че ние, писарите, сме божествени пера. Но всички - умни или глупави, мъдри или невежи - бяхме чисто и просто пешки в кървавата игра на царете. Ала не бяха ли и царете играчки в ръцете на боговете? Нима боговете не наказваха и не възнаграждаваха и царете, както им хрумне? Нали именно боговете решаваха кой печели и кой губи войните?

В такъв случай виновни бяха боговете, а не царете. Да, виновни бяха хилядите богове на Хати, начело с бога на бурите Тешуб, съпругата му, богинята на слънцето Хепат, сина им Шарума и богинята Купаба. Нали те бяха истинските ни господари? Нали виждаха всички наши дела - и добрите, и лошите? И най-важното - нали царете, които водеха кървавите войни, бяха земните представители на боговете? Жреците казваха така. В плочките пишеше така. Предупреждаваха ни да се боим от гнева на боговете. Нашите божества бяха страшни и жестоки като боговете на асирийците, урартците, фригийците, като боговете на хората по всички земи, които познавах… Те ни изпращаха мълнии, пожари, болести, глад. Бяха могъщи и трябваше да се боим от яростта им. Но имаше ли по-жестока ярост от войната? Възможно ли бе гневът на боговете да е по-унищожителен от войната, къпеща в кръв Плодородния полумесец? Млади воини, обесени безмилостно, изнасилени жени,

333

старци и деца, прокудени от домовете им, хора, отправящи на различните си езици жалостиви молитви към небесата.

Каква полза извличаха боговете от страданията, смъртта, осакатяването и изгнаничеството на хората? Щом слугите им измираха, кой щеше да им издига величествени храмове, да им поднася ценни дарове, да ги почита с церемонии, да им се моли?

Дали пък за тези жестокости не бяха виновни боговете, а хората? Царете, земните представители на боговете, издаваха заповедите за смърт, плячкосване и унищожение, ала робите убиваха, режеха ръце и крака, избождаха очи и опожаряваха къщи. Те не биха извършвали такива злодеяния, ако не притежаваха могъщ инстинкт да убиват и рушат. Дали пък жестокостта не е присъща на всички ни - царе, благородници, простосмъртни и роби?

Седях под смокинята на брега на Ефрат и си задавах тези грешни въпроси, неспособен да открия отговорите. Всеки въпрос подклаждаше объркването ми и всеки хрумнал ми отговор засилваше страха ми. Докато умът ми се луташе из този хаос, дочух звук като стенание на ранен вълк.

Вдигнах глава и видях невръстен роб да ми подава кана. Тялото му се очертаваше по-черно от маслина на фона на злат-ното жито. Въпреки крехката му възраст мазоли покриваха попуканите му боси стъпала. Костите му се брояха под дрипите върху излинялото тяло. Повтаряше плахо с надежда да го чуя: „Искате ли вода, ваше сиятелство?“

Усмихнах се на този малък роб, когото изтощението не бе успяло да сломи. Поех подадената кана, отметнах глава и започнах да пия. Сладката прохлада на водата навлажни сухите ми устни и потече в устата ми. Макар и за кратко забравих огнения летен зной и тъмната скръб, обвила сърцето ми. Свещената напитка на небесата се вля по вените ми в цялото ми тяло и изми и пречисти душата ми. Усетих колко прекрасно е да дишаш, да докосваш, да вкусваш, да виждаш, да мислиш въпреки жестокостта на боговете, царете и хората. Водата, която робът ми поднесе, възвърна любовта ми към живота и силите ми да

334

се съпротивлявам. Много знаци на тази земя ни показват, че трябва да живеем - загрижен поглед, съчувствена милувка, искрен шепот, сладка усмивка, вкусът на сочен плод, нежните цветя, никнещи върху най-сухата пръст. Да забелязваме само тиранията и зверствата и да се давим в гняв, е несправедливо към самите нас. „Ашмуникал - отрониха сами устните ми. -Ашмуникал.“ Внезапно осъзнах колко болезнено ми липсва. Благодарих на детето и му върнах каната. То я пое и мълчаливо се отдалечи. Станах и тръгнах към Ефрат. Стигнах до водата, коленичих и си измих лицето. Изтрих следите от сълзите, пролени за татко. Усетих как хладната вода се стича по страните ми. Видях отражението си в неподвижните води на Ефрат. „Писарю Патасана - прошепнах, взрян в отражението си. После, клатейки глава, добавих: - Писарят Патсана изчезна. Остана само любовникът Патасана.“ Всички щяха да ме наричат „писаря Патасана“, но всъщност аз щях да бъда любовникът Патасана. Не бях успял да променя съдбата на сънародниците си, на града си, но щях да променя своята съдба.

335

Двайсет и четвърта глава

Макар да стоеше на шосето с гръб към нея, тя го позна по късата руса коса, широките рамене и високата фигура - беше Бернд. Понечи да го повика, но колегата и се скри сред тополите до пътя. Къде отиваше? Тръгна след него. Отдалечи се от черния път към селото и се насочи към тополовата горичка. Сенките я обгърнаха. Слънчевите лъчи не успяваха да проникнат през балдахина от дребни, гъсти листа, увенчаващи короните на стройните тополи. Есра не откъсваше очи от германския археолог, за да не го изгуби в сумрака. Видя го да спира; спря и тя. Не ги делеше голямо разстояние. Бернд се извърна внезапно и тя се шмугна бързо зад най-близкото дърво. Постоя скрита няколко минути, после надникна иззад ствола. Колегата и бе изчезнал. Излезе от укритието си и се заозърта. Бернд го нямаше, но едва ли бе отишъл далеч. Не би могъл да се придвижи бързо по неравната земя под издигащите се нагъсто дървета. Тя тръгна напред, като се оглеждаше предпазливо. Измина петдесетина метра. От германеца нямаше и следа. Колкото по-навътре в гората навлизаше, толкова по-тъмно ставаше. Накрая сякаш падна непрогледна нощ. Помисли си, че се е изгубила. Ала не, невъзможно беше. Все пак гората беше малка, простираше се на стотина метра околовръст. Тя продължи напред. Ала гората сякаш нямаше край. Миризмата на изгнила трева изпълваше черния въздух. Напредваше бавно, защото не виждаше добре. Ненадейно се спъна. В паднал ствол навярно? Взря се в мрака и видя, че не е дънер, а човешко тяло. „Божичко! Бернд?“ Коленичи уплашено до човека, проснат по лице върху земята. „Барнд? Какво стана, Бернд?“, заговори тя, докато се мъчеше да преобърне тежкото мъжко тяло. Усети нещо по ръката си -някаква тъмна течност. „Ранен ли си?“ Мъжът не помръдваше. Чуваше се само нейният глас, отекващ в гората. Най-сетне успя да преобърне мъжа. „Господи!… Ешреф!“, изпищя тя, видяла лицето му. „Ешреф е - каза познат глас. - А телата на Бернд и Тим са ей там.“ Ужасена, Есра се обърна натам, откъдето

336

идваше гласът. Някакъв мъж стоеше на няколко метра от нея. В тъмнината не различаваше чертите му. „Кой си ти?“, попита. „Срамота, Есра ханъм! - укори я мъжът и пристъпи към нея. -Нима не познахте човека, който ви гощава с вкусни ястия, с когото си бъбрите всеки ден?“ - „Ти ли си, Халаф?“ Гласът на Халаф отекна дръзко между дърветата: „Аз съм, разбира се!“. „Но защо си направил това?“ - „В памет на свой земляк“ - „На кого?“ - „Хайде, нима не се досещате? Говоря за Патасана. Вие нахълтахте в личното му пространство, ограбихте го.“

Тополите ненадейно пропуснаха слънчевите лъчи, сякаш изпълняваха нечия заповед. Светлината обля Есра и Халаф и тя видя кой стои срещу нея. Не беше Халаф, а мъж, прокраднал се през дълбините на историята, със странна шапка, дълга извезана мантия и широка сабя в ръка. „Патасана… - заекна уплашено Есра. - Ти си Патасана.“ - „Предупредих те“, отвърна и той на развален турски с гласа на Халаф. - Не изпълнихте волята ми, макар да прочетохте плочките. И ще си платите.“

Есра видя как мъжът вдига сабята, ала от страх и потрес не успя нито да проговори, нито да помръдне. Гледаше мълчаливо, примирена с участта си. Сабята преряза снопа слънчева светлина, която се разстла по земята, заслепявайки я, и потъна в черната пръст, последвана от сабята. Всичко се случи мигновено. Есра отвори очи и видя сивкавия светлик на утрото да се процежда през прозореца. Седна в леглото, плувнала в пот. Главата и туптеше от болка, а сърцето и биеше лудешки. Облегна се на стената и задиша дълбоко.

Осъзна, че е сънувала, и избухна в смях. „Ето какво става, когато преядеш с кебапа на Халаф“, помисли си тя. Смехът усили главоболието и. Опита се да стане от леглото, но краката и трепереха. „Беше сън, за бога - опита да се окуражи мислено. Спусна упорито босите си стъпала върху пода. - Ама какъв сън само!“ Сякаш неприятният разговор от предишната нощ не бе достатъчен, та да трябва да се съвзема и от кошмари!

Странно чувство за единство обзе турците, когато Бернд и Тимъти тръгнаха за града. На Есра никога не би и хрумнало, че

337

Теоман, опитал с всякакви средства да се освободи от военната служба, би подкрепил Ешреф. Същото важеше и за Кемал. Ами Халаф, който заради кюрдския си произход се смущаваше от капитана, колкото и да се стараеше да не го показва? Непоклатимата им увереност, че са прави без малко да зарази и Есра, но като ръководител на разкопките тя съзнаваше колко опасно е екипът да се раздели на враждуващи фракции. Дългът и изискваше да прояви отговорност и тя предупреди колегите си, че твърде прибързано се озлобяват срещу чужденците. Самата тя таеше подозрения към Бернд, но се постара да го защити и неволно разгневи Ешреф. Капитанът дори я обвини пред всички:

- Примиряваш се с наглите му нападки само защото е чужденец, а се съмняваш в думите ми просто защото нося униформа.

Есра се опита да го успокои, ала Кемал посипа сол в раната:

- И Тимъти е същият. Как ли не се старае да помогне на онази арменка да намери брат си!

Отиваха твърде далеч.

- Глупости! - извика Есра. - Готов си да го обявиш за арменски конспиратор, понеже се опитва да помогне на горката жена!

Поредната разпра окончателно помрачи настроението им. С надежда да наруши възцарилото се мълчание Теоман помоли Халаф да им попее и младият готвач изпълни две народни песни от Барак. Теоман и Есра се опитаха да му пригласят, но не се получи и концертът приключи бързо. Към края на вечерта Ешреф поомекна и дори и предложи шепнешком да се разходят край Ефрат. Когато го покани на вечеря, Есра си представяше как сядат на същата скала както преди няколко дни и съзерцават реката. Сега обаче желанието и да се наслаждава на сияйните речни води и на лунната пътека се бе изпарило. Извини се, че алкохолът и е замаял главата, и отклони предложението на капитана. Разочарованото му лице я натъжи, но опитът я бе научил да казва „не“.

И въпреки това, след като го изпрати и си легна, я заглож-диха угризения, че е постъпила несправедливо с него. Беше ли

338

груба и бездушна? Не, не, разбира се. Просто не склони да излезе на среднощна разходка с Ешреф, защото я чакаше много работа. А и как да приеме предложението му пред целия екип? Любовта вече им бе причинила достатъчно неприятности. Не искаше и тя да допринася с главоболия. Особено когато убийствата не излизаха от ума и. Въпреки преценката, че е постъпила правилно, не и олекна. Не това беше истинската причина да му откаже. Просто не искаше да се разхожда с него. Ако искаше, щеше да намери начин, ала, честно казано, не изпитваше желание. Да не би вече да и беше омръзнал? Толкова бързо? О, не, не… Знаеше, естествено, че връзката им няма бъдеще. Всяка тяхна среща разкриваше все по-ясно колко са различни. Защо тогава спа с него? И дори и хареса.

- За бога! - прошепна изтощено тя. - Няма смисъл да гадая. Времето ще покаже как ще се развият отношенията ни.

На другата сутрин закъсня за закуска както и предишната сутрин. Халаф вече пълнеше чашите с чай, когато Есра седна на масата срещу Бернд и Тимъти. Поздрави всички със сънено „добро утро“. Елиф се бе разположила в другия край с явното намерение да страни от американеца.

Тимъти погледна загрижено Есра.

- Не изглеждаш добре. Да не би да сте продължили да пиете, след като тръгнахме?

- Поувлякохме се - сбърчи лице тя. - Знаеш как е. Започнеш ли, не разбираш кога си прекалил.

- Пийни кафе вместо чай - посъветва я Бернд. Загрижеността му изглеждаше искрена; очевидно бе забравил снощния спор. - Вземи два аспирина след закуска и ще се оправиш.

Есра още му беше ядосана, но в момента нямаше сили за препирни.

- Прав си - кимна тя, посочи чашата с чай пред себе си и помоли Халаф: - Ще ми донесеш ли едно ароматно, силно кафе вместо чай?

Не и се ядеше нищо, но все пак сложи в чинията си малко сирене и две резенчета домат.

339

- Вземете си и от салатата с маслини - обади се Халаф. -Киселото ще ви успокои стомаха.

- Какво каза Йоаким? - обърна се Есра към Бернд, преся-гайки се към подноса с маслинената салата.

- Нищо важно. В хотела възникнал проблем. Йоаким не говори добре турски, та се опитали да му дадат малката конфе-рентна зала. Ние обаче уредихме въпроса. Тази сутрин ще се заемат с подготовката.

- Като спомена подготовка, написах експозето за журналистите. Кемал го редактира и вече е готово за превод.

- Отлично! - похвали я Бернд. - Щом се върна, ще го преведа на немски.

- У Кемал ли е текстът? - попита Тимъти.

- Да - кимна Есра, доловила нежеланието на американеца да си има вземане-даване с него. - Не бой се, аз ще го взема.

- Ако го намериш - обади се Мурат. - Не беше в леглото си, когато се събудих тази сутрин.

Сънливите очи на Есра се ококориха изненадано. Какви ги говори младежът?

- И аз не съм мяркал Кемал - додаде Теоман. - Да не си го изпратила някъде?

- Не съм - отговори Есра. - Никъде не съм го изпращала. Трябва да е тук някъде.

- Не е тук. Ходих чак до градината на баба Хатуч, да не би да е отишъл да се разходи, но не го намерих.

Есра имаше чувството, че главата и ще експлодира. Не и се мислеше за Кемал сега.

- Значи е отишъл до реката - заключи тя; всяка произнесена дума беше изтезание. - Ще се върне.

Но Кемал не се върна. Не дойде нито на закуска, нито когато се качиха във вана и в колата, за да поемат към разкопките. Есра изпрати Елиф и Мурат с вана да вземат работниците и помоли Теоман да потърси Кемал край реката. Тя и Бернд провериха в стаята му. Намериха леглото му неоправено, значи беше спал в него снощи. Но не бе характерно за чистофайника Кемал

340

да остави леглото си в такова състояние. Есра се разтревожи. Главоболието и, постихнало донякъде от аспирина, отново се обади.

- Да не би да си е заминал? - попита Бернд. - Вероятно не е искал да остава на разкопките след разрива с Елиф.

Би ли си тръгнал Кемал, без да уведоми никого? Абсолютно никого? Вярно, каза, че иска да си отиде, но Есра не би го пуснала. Би ли направил подобно нещо? Наведе се и погледна под леглото му. Повдигна края на покривката и видя, че кафявият му куфар е там.

- Не е заминал! - заключи доволно, все едно е намерила не куфара, а самия Кемал. - Просто и той е прекалил с пиенето снощи. Сигурно е отишъл до реката да се съвземе.

Излязоха навън. Теоман се бе върнал от реката без никакъв резултат. За съжаление, не открил Кемал и край Ефрат. Разтревожиха се не на шега.

- Къде се е дянал този човек? - промърмори Есра. - Да не би да му се е случило нещо?

- Какво? - попита Теоман.

Вместо отговор Есра го изгледа раздразнено.

- Може да се е покрил нарочно - предположи Тимъти, който цяла сутрин мълчеше, - за да притесни Елиф и да привлече вниманието и.

Есра погледна американеца с очи, изгарящи от желание да му повярват. Думите му звучаха логично. Кемал не би зарязал разкопките ей така, но пък бе напълно способен да се скрие като обидено дете. В такъв случай не им оставаше друго, освен да изчакат да се появи. Погледна към небето - скоро слънцето щеше да изгрее.

- Да вървим на разкопките - подкани ги тя. - Утре няма да работим, да не губим повече време.

Преди да се качи в джипа, американецът се обърна към Ха-лаф с молба:

- Ако дойде, обади ми се непременно Няма да изключвам мобилния си телефон.

341

През целия път до разкопките Есра мисли за Кемал. Опитваше се да се убеди, че е невъзможно да му се е случило нещо лошо. Предположението на Тимъти изглеждаше най-правдоподобно. Кемал е решил да изчезне, за да привлече вниманието на Елиф с надеждата, че тя все още го обича. Стараеше се да се успокои, но подозрителното дяволче в дълбините на съзнанието и нашепваше най-зловещи сценарии. Дори и мина през ума, че са убили Кемал. Но това беше нелепо. Независимо дали убийствата бяха извършени от сепаратистите, както смяташе Ешреф, или от човек, търсещ отмъщение, както предполагаше Есра, нямаше причини някой да убие Кемал. Според нея, ако имаше следващо убийство, жертвата щеше да е ковач. Ами ако убиецът е сменил тактиката? Дори да я е сменил обаче, защо ще нарочва Кемал?

Есра се зае с работата си на разкопките. Главата и туптеше безмилостно; разяждаше я тревога, която всячески се опитваше да потисне; всички, по-специално Елиф, но и останалите от екипа - от отговорника на работниците Махо до Мурат - се стремяха да я отбягват. Тя обикаляше с мрачно изражение и отговаряше едносрично на всички въпроси. По време на почивката работниците насядаха под старата смокиня, а тя извика Тимъти. Не, обясни и той, Кемал не се бил върнал. Ала не бивало да се тревожи, щял да я уведоми веднага щом се появи. Лесно е да се каже. Къде беше Кемал? След почивката колегите и запретнаха ръкави, само тя остана безсилна под сянката. Това беше прекалено. Те са учени, академични хора. Какво искат от тях? Защо Бернд не ги оставя на мира с тези арменци? Арменци, кюрди, все едно… Почувства се по-добре след още една чаша кафе и един аспирин, но не отиде в библиотеката. С това главоболие нямаше да понесе жегата. Облегната върху старата смокиня с премрежени очи, се наслаждаваше на галещия бриз откъм Ефрат и наблюдаваше как колегите и работят. Отново се замисли за Кемал. Погледна си часовника; наближаваше пладне. Кемал го нямаше никакъв. Повика Елиф. Младата жена се дотътра неохотно при нея. Но заговори преди Есра.

342

- Съжалявам - отрони, свела глава като разкаял се престъпник. - Ако искаш, ще напусна разкопките.

Есра се намръщи.

- Не искам никой да напуска - сряза я тя. - Писна ми да ви слушам как се каните да зарежете работата. След толкова труд най-сетне виждаме светлина в тунела, а всички са готови да се разбягат… Кажи ми, къде би се усамотил Кемал?

- Какво имаш предвид? - заекна Елиф.

Главоболието на Есра се усилваше при всяка дума. Помисли си каква глупачка е Елиф.

- Какво имам предвид ли? - повтори язвително. - Например някое място, където преди сте ходили заедно. Усамотен бряг, тиха градина, пещера…

- Не. Просто се разхождахме край Ефрат, а Теоман вече провери там.

- Добре. А случвало ли се е Кемал да се ядоса и да отпраши нанякъде?

- Понякога. Когато се счепквахме, просто изчезваше. Не се обаждаше, а когато аз му звънях, не си вдигаше телефона - обясни младата жена. - После го питах къде е ходил, а той отвръщаше: „Никъде, шляех се“.

- Надявам се и този път да се шляе някъде - промърмори Есра. - Но горко ще съжалява за постъпката си. - В същия момент забеляза Мурат да и маха с ръка. - Викат ли ни?

Есра присви очи да види по-ясно.

- Да. Май са открили нещо.

Есра не се разбърза. Сипа си чаша вода от глинената кана и я изпи. Приятната прохлада на водата навлажни устните и раз-кваси устата и. Освежена, стана, сложи си шапката и се обърна към Елиф:

- Хайде, да отидем да видим какво да намерили.

Мурат ги пресрещна, преди да стигнат до библиотеката. Изглеждаше развълнуван.

- Открихме последните три плочки! - осведоми ги възторжено, подскачайки от радост. - В отлично състояние са, все едно Патасана ги е писал вчера.

343

Вече разполагаха с цялата лична история на Патасана, разказана в двайсет и осем плочки. Усилията им се оказаха плодотворни. Бяха пожънали паметен успех. Въодушевена, Есра прегърна Елиф, но не се стърпя да отбележи:

- Де да беше тук и Кемал!

Защото постижението им се дължеше и на него.

344

Двайсет и четвърта плочка

Не съгрешавах за пръв път, но за пръв път се бунтувах. Първия си грях извърших с Ашмуникал. Тя стана съучастничка и в бунта ми. Извърших първия си грях, докосвайки жена, която боговете и законът ми забраняваха да досягам. Тогава бях дете с наивно сърце, наблюдавах света с почуда и разбирах, че греша. Сега обаче не бях толкова сигурен, че греша. Този път щях да обмисля и да се насладя на греха, понеже вече не вярвах в боговете. Не ги почитах. Боговете и Пизирис вече не ме изпълваха с тревога. Боях се, че Ашмуникал няма да прости на глупавия предател, на жадния си за слава любовник, изоставил единствената си любов в името на нищо и никаква титла.

Тя ме дари с любов, внесе непознат трепет в живота ми, предложи ми сърцето и тялото си, научи ме какво е смелост и какво е грях и как да се наслаждавам на живота. Сега обаче се страхувах да не ме отритне. Изпълнен с боязън, изпратих помощника си Ерия в харема да занесе вест на Ашмуникал, че новите плочки с поемите на Лудингира са пристигнали в библиотеката и ако достопочтената господарка и ценителка на поезията поиска, да заповяда да ги прочете. После зачаках нетърпеливо в библиотеката. Помощникът ми Ерия се върна и ме обнадежди с новината, че благородната Ашмуникал ще посети библиотеката на другия ден. Обзет от безгранична радост, не знаех къде да се дяна.

На следващия ден изпратих помощника си, придружен от двама роби, да донесе глина. Още призори бях в библиотеката. Както винаги Ашмуникал не ме накара да чакам дълго. Посрещнах я на прага на библиотеката. Кадифените и очи ме погледнаха изпитателно. И в същия миг Ашмуникал сякаш разбра какво се е случило. Отдалечи се от мен. Застана до полиците и се взря в плочките. „Съобщиха ми, че са донесли поемите на Лудингира. Искам да ги видя“, рече. Беше студена и далечна, като непозната. Губех я или вече я бях изгубил. Тази мисъл ме влуди; забравил, че някой може да влезе и да ни види, сграбчих ръката

345

и и коленичих пред нея, умолявайки я: „Прости ми. Прости на този дребнав службогонец, възгордял се от благородството и познанията си. Прости на този глупак, неспособен да отличава доброто от злото, любовта от омразата. Прости на този идиот, който откри злато и го захвърли като прост речен камък. Прости на този безчувствен невежа, задето не осъзна, че животът без теб е най-суха пустиня. Прости непростимата му алчност, амбиция и вероломство. Ако не му простиш, последният камък, задържащ този клетник над пропастта, ще рухне в бездната и ще го повлече надолу. Ако не му простиш, това хилаво тяло ще изчезне във водите на Ефрат. Ако не му простиш, ще изгуби всичко добро, красиво и невинно у себе си и ще стане заложник в тъмния свят между живота и смъртта. Ако не му простиш…“ Усетих как ръката на Ашмуникал, застинала отначало неподвижно в моята, помръдва. „Стани!“, каза ми тя с разтреперан глас. Вдигнах глава и видях лицето и, обляно в сълзи. Разбрах, че не ме е забравила и още ме обича. Изправих се и прегърнах нежното и тяло, разтърсено от хлипането. Усетих топлата и кожа върху моята. Отново вкусих несравнимите и устни, солени от сълзите. Щом опиянението от срещата ни постихна, ме обзе тревога. Влязохме в тясната стаичка, където потърсихме укритие зад заключената врата. Целувах я в закътаното ни убежище и я обсипвах с благодарности, че ми е простила. Тя закри устните ми с длан. „Не ми благодари, защото не ти правя услуга. Вярно е, гневях ти се, но как си могъл да си помислиш, че съм спряла да те обичам? Нима земята спира да обича облаците, задето не и изпращат дъжд? Спира ли майката да обича детето си, когато то не се усмихва? Какво е семето без земята, зърното без слънцето, пчелата без цветята? Как си могъл да си помислиш, че ще спра да те обичам?“ С всяка нейна дума огнената страст в сърцето ми се разгаряше по-силно и горещината и нахлуваше във вените ми. Огънят стигна до слабините ми. Пречистен от всякакъв страх, си представих, че с нея сме единствените хора на земята. Прегърнах я и тя разтвори за мен дверите към крехкото си стройно тяло.

346

С любопитство и желание проникнах в нея, сякаш пристъпвах в незнаен храм; изучавах го по-прилежно, отколкото се изучава непозната страна, вдъхвах и вкусвах небесните му плодове. Видях, че ласките ми превръщат лицето на Ашмуникал в диво божествено цвете. Огънят, припламващ в очите и при всяко докосване, озаряваше красотата и и кожата и придобиваше сияние по-омайно от сиянието на пролетна земя.

Ашмуникал ме научи, че без магията на досега, без ритуала на целувките няма да съумея да вкуся любовта. Бях преизпълнен с благоговение и възхита като всеки младеж в мига, когато желанието, започнало с порив към красотата, се превръща в доказателство за мъжествеността му, а сетне в любов. Усещах любовта и, целувах я, вдишвах благоуханието и и се питах как съм понасял дните без нея. Разбрах по-добре чувството, накарало дядо да се влюби пред прага на смъртта. Запечатах го в паметта си, за да не го забравя никога.

Налагаше се обаче да запечатам още една истина в паметта си. Ашмуникал принадлежеше на царя. Макар Пизирис вече да не проявяваше интерес към нея, тя беше негова собственост. А онези, които правеха любов с жените на Пизирис, ги очакваше най-сурово наказание. Представех ли си го, лицето ми притъмняваше, а сърцето ми се свиваше от ужас.

347

Двайсет и пета глава

- Трябва да намерим Кемал - каза притеснено Есра.

Всички я слушаха съсредоточено.

- Трябва да го намерим - повтори тя. - От часове го няма. Притеснена съм.

По обичайното време се върнаха от разкопките. От Кемал нямаше ни вест, ни кост. Стана и ясно, че в време да предприемат нещо. Преди да разговаря с екипа, на два пъти опита да се свърже с Ешреф и двата пъти получи един и същи отговор: „Капитанът не е в управлението“. Не я осведомиха нито къде е, нито кога ще се върне. Нищо освен тези пет думи. Дали и е обиден и затова не и се обажда? „Не биваше да се забърквам с капитана“, помисли си тя. За пръв път се разкайваше, че е спала с него. А и защо изобщо му се обаждаше? Да му съобщи, че Кемал е изчезнал, разбира се, и да го помоли за помощ. Това ли бе истинската причина? Или търсеше утеха от близък човек, защото се чувстваше безпомощна? „Не - възрази неуморимият и вътрешен глас. - Не търся убежище при капитана. Имам по-сериозни проблеми.“ Опитвайки се да прогони Ешреф от мислите си, свика членовете на екипа. Всички бяха въодушевени, защото откриха и последните плочки на Патасана. Думите на Есра ги поляха със студен душ. Разбираше как се чувстват, но нямаше друг избор. Един от екипа им бе изчезнал, при това след двете убийства, извършени съвсем неотдавна.

- Ще зарежем всичко и ще започнем да го търсим - продължи тя. - Районът не е голям. Ще се разделим на групи. Едната група ще отиде в града, другата ще го издирва край Ефрат.

Насядалите край масата археолози слушаха загрижено думите и, изречени направо и припряно. Досега се занимаваха с подготовката на утрешната пресконференция. Тимъти намери експозето на Есра в компютърната стая и го преведе на английски, но още не бяха успели да направят копия, а снимките за журналистите не бяха проявени. Елиф тъкмо смяташе да се усамоти в тъмната стаичка - нямаше никакво време за губене.

348

Не беше уместно да прахосват ценни часове точно в този напрегнат ден, за да издирват Кемал, навярно заминал нанякъде, защото са наранили чувствата му. Всички освен Есра смятаха така, ала никой не събра смелост да възрази. Накрая честта се падна на Бернд.

- Не бива да действаме прибързано - подхвана той със спокоен, но решителен глас. - Не знаем дали Кемал е заминал по своя воля, или го е сполетяло нещо лошо. Твърде рано е според мен да изпадаме в паника. Особено сега, когато ни чака толкова работа…

Есра се намръщи и понечи да възрази, но Тим я изпревари:

- Мисля, че Бернд е прав. Знаем колко напрегнат беше Кемал напоследък. Буквално ми се нахвърли вчера. Естествено е човек в такова състояние да замине, да се усамоти за известно време.

- Кемал не е безотговорен - поклати безпомощно глава Есра. - Досега щеше поне да се обади.

Теоман, седнал до нея, сложи ръка върху рамото и.

- И аз съм притеснен, но вчера на връщане от мача не спря да повтаря: „Разкопките вече не ме вълнуват. Ще се махна“. Нищо чудно наистина да си е тръгнал.

- Куфарът му и всичките му вещи са в стаята. Защо ги е оставил, ако е решил да замине?

Изпълнен с добри намерения, се намеси Мурат:

- Спомена, че Рюстем, директорът на музея в Антеп, му е приятел. Може да е отишъл при него.

Есра също бе обмислила тази възможност. Но как е заминал за Антеп призори?

- Как? - попита тя.

- С камион - отговори Халаф. - Камионите от околните села минават оттук, когато откарват зеленчуци в Антеп. Сигурно някой го е качил.

- Толкова рано?

- Да. Тръгват рано, защото зеленчуците ще се спаружат от слънцето и ще си изгубят цвета.

349

Възможно ли беше?

- Възможно е - продължи обнадежден Мурат. - Онзиден пътувах на стоп от града. Момчетата ме докараха чак до училището.

- Да се обадим в музея - предложи Елиф развълнувано. -Ще разберем дали е там.

Момичето имаше право. Есра извади веднага мобилния си телефон. Набра номера. Всички около масата притихнаха, приковали очи в нея.

- Здравейте, може ли да говоря с Рюстем бей? Няма го? Знаете ли къде е? Има гост от Истанбул? Знаете ли кой е гостът? Разбирам… Ще ми дадете ли номера на мобилния му телефон? Обажда се Есра, археологът. Готова съм да го запиша. Да… Да… Благодаря ви много. - Есра се обърна към приятелите си: - Рюстем не е в музея. Щял да посети археологическия комплекс в Йесемек с госта си и да пренощуват там.

Мурат се усмихна гордо, че се е оказал прав.

- Виждате ли? Кемал е с него!

Есра обаче предпочете да не прибързва със заключенията.

- Сега ще разберем със сигурност - заяви тя, набирайки номера на Рюстем. Зачака, притиснала телефона към ухото си. Накрая го изключи нервно. - Не мога да се свържа.

- Притесняваме се за нищо - намеси се Теоман. - Обзалагам се, че Кемал е с него. Знаеш, че преди две години участва в разкопките в Йесемек.

Есра си спомни как Рюстем разговаряше шепнешком с Ке-мал в болницата и изпита известно облекчение. Помисли си си, макар и колебливо, че Кемал навярно е с него.

Хапнаха набързо и всички се заеха със задачите си. Елиф и Мурат отидоха в тъмната стаичка да проявят черно-бели снимки на плочките, Тимъти започна да превежда двайсет и осмата плочка, Бернд се съсредоточи върху експозето за пресконференцията, Теоман и Есра седнаха пред компютрите и бързо изготвиха списък с находките. После Есра и Мурат заминаха за града да копират текста, който щяха да раздадат на журналистите.

350

Мурат караше джипа. Излъчваната от асфалта горещина бе толкова плътна, че се виждаше с просто око. В небето нямаше ни една птица. Хора, животни и насекоми се бяха скрили на хладина. Дори Ефрат, която Есра винаги съзерцаваше с удоволствие, изглеждаше нажежена и натежала като разтопено олово. Всички прозорци на джипа бяха отворени, но вятърът, нахлуващ през тях, не ги разхлаждаше. Есра усети, че главата вече не я боли. Все още и се струваше омекнала, ала ужасното туптене бе изчезнало. Взе бутилката със замръзнала вода, която лежеше до краката и. За по-малко от трийсет минути ледът се бе стопил наполовина. Отметна глава да отпие. Водата се стече по устните и брадичката и и закапа по гърдите. Затвори очи и се наслади на усещането за прохлада върху кожата си.

- Това не е ли капитанът? - попита Мурат и тя отвори очи.

Срещу тях се движеше джип. Взря се в него с присвити

очи. Да, до войника на кормилото седеше Ешреф. Личеше, че и той ги е забелязал. Мурат намали скоростта, а джипът отби вдясно от пътя. Капитанът им помаха да спрат. Мурат паркира автомобила в сянката на голям орех край шосето. Когато излязоха от джипа, капитанът вече стоеше до него.

- Бях се запътил към вас.

- Така ли? - усмихна се Есра. - И какво те води насам в тази жега?

Капитанът не се усмихна в отговор. Изморените му очи я гледаха тревожно.

- Нося лоши новини - обясни той. - Има ново убийство.

На Есра и се стори, светът около нея рухва.

- Кемал… - отрони тя.

Капитанът се втренчи учудено в нея.

- Какво е станало с Кемал?

- Значи не са убили него…

- Не, за бога! Жертвата е Нахсен от село Тимил. Какво общо има Кемал?

- Няма го от сутринта - обясни тъжно Есра.

- Как така го няма?

351

- Не знаем - отвърна Есра, чието любопитство надделя над безпокойството за приятеля и. - По-късно ще го обсъдим. Разкажи ни за убития.

- Селянин, петдесетгодишен. Спял в беседката в градината си, за да я пази от крадци. На сутринта го намерили обесен на една греда в беседката.

- Ковач ли е бил? - попита нетърпеливо Есра.

- Не, но баща му е бил ковач. - Очите им се срещнаха - и двамата си спомниха разговора в жилището на капитана. - Чи-ракувал при Гаро. Починал преди пет години.

- Убили са сина вместо бащата?

- Така изглежда. Около врата му са увили ковашка тел.

- Обесили са го с ковашка тел?

- Не, обесили са го с юлара на коня му. После са овързали тел около врата му.

Странни искри проблеснаха в очите на Есра.

- Това е послание - прошепна тя. - Убиецът ни показва защо е извършил убийствата. И другите убийства съдържат послания. Монах в черно блъска хаджи Сетар от минарето, за да ни припомни за отец Киркор. Решат ага е убит по същия начин като Оханес ага…

- Очевидно си права: убиецът възпроизвежда убийствата отпреди седемдесет и осем години - призна капитанът. Замълча, избърса потта от челото си и добави: - Но продължавам да смятам, че са дело на сепаратистите.

Този път детинското упорство на капитана умили Есра. Изгледа го благосклонно. Капитанът бе присвил предизвикателно тънките си устни. Есра си представи как тези устни я целуват по врата. Спомни си как правиха любов. Усети мускулестото му тяло върху своето и потръпна. Овладя се бързо и попита:

- Искаш ли вода?

- Да - кимна капитанът. - Печем се под слънцето от сутринта.

Мурат взе бутилката с вода и му я подаде.

352

- Леденостудена - отбеляза доволно капитанът, когато пое бутилката. Отметна глава и загълта жадно със затворени очи.

- По-бавно - предупреди го Есра. - Ще ти призлее.

Утолил жаждата си, Ешреф се обърна към войника в джипа:

- Ерол, гледай, имат студена вода!

- Дай ми бутилката, ще му я занеса - предложи Мурат.

- Всъщност съм съгласна с теб, че мотивът за убийствата е политически - подхвана Есра, щом младият студент тръгна към джипа на капитана. - И ми се струва невъзможно извършителят да е само един. За разлика от теб обаче мисля, че не кюрдите, а радикалните ислямисти стоят зад убийствата.

Капитанът прикова очи в лицето и.

- Знаеш ли нещо?

- Чух, че Абид ходжа е арменец.

Погледът му сякаш я питаше: „Какви ги приказваш?“

- Не ме зяпай така! Абид ходжа е арменец. Роднина е на Оханес ага. И на всичкото отгоре Решат ага бил любовник на сестра му.

Изненадата на капитана се превърна в съмнение.

- Откъде разбра?

- Оттук-оттам. Ако беше поразпитал, и ти щеше да научиш.

- За да започна разследване, трябва да съм убеден, че не грешиш. От сигурен източник ли е информацията? Или е поредният бисер на твоя готвач, дето си пъха носа навсякъде?

- Всички го знаят. Разпитай старците в селото.

Той не вярваше на ушите си. Задържа поглед върху лицето на Есра, обмисляйки думите и.

- Значи според теб Абид ходжа е убил Решат ага? - попита я накрая.

Мурат, върнал се при тях, наостри слух, щом чу името на Абид ходжа.

- Не само Решат - отвърна Есра, подчертавайки всяка дума. - Убил е и тримата.

- Много сериозно обвинение… Да речем, че Абид ходжа има мотив да убие Решат, но за другите…

353

- Искал е да отмъсти за убийствата, извършени преди седемдесет и осем години. Невъзможно ли е семейството някак си да му е насаждало такава омраза? Що за мюсюлманин си, ако вярата ти е наложена насила?

- Седемдесет и осем години е много време да се разпалва такава омраза.

Есра бе готова с отговора:

- Вярата също е дълголетна. Живее векове. Има една жена, Неверницата Надиде. Дори тя не се е отрекла напълно от вярата си. Вярва и в Корана, и в Библията.

- Не знам… - сбърчи чело капитанът. - Той не е случаен човек. Ходжа е в джамията.

- Всъщност и аз подозирам Абид ходжа - вметна Мурат. -Когато обсъждахме убийството на хаджи Сетар, Халаф спомена, че само Абид ходжа имал ключ от минарето. А и ходжата бил там, когато убили хаджи Сетар.

Ешреф не остана доволен, че и Мурат гради хипотези за убийствата.

- Никога не е крил, че е бил там - възрази той. - Лично разговарях с него. Отключил минарето, та хаджи Сетар да се качи, и влязъл в джамията като всеки петък. От джамията нито се вижда, нито се чува какво става на минарето. Разбрал за убийството чак когато хаджи Сетар паднал на земята. Богомолците му казали.

- Ами ако лъже? - попита Есра. - Ако е блъснал хаджи Сетар от минарето и след това е влязъл в джамията?

- Няма причина. Но да речем, че го е направил. Очевидците твърдят, че са забелязали мъж в черно да побягва от местопрестъплението.

- Абид ходжа се е облякъл в черно, за да се предреши на поп, и после влязъл в джамията. Вътре не е имало хора, защото призивът за молитва още не е бил прочетен. Абид ходжа си е свалил расото, скрил го е някъде и зачакал вярващите.

- Не знам - призна с безпомощно изражение капитанът. -Незнайно защо просто не ми се струва превдоподобно…

354

Пак настана тишина. Чуваше се само шумоленето на топлия вятър сред клонака на ореха. Най-сетне Есра наруши мълчанието.

- Но тогава не остават заподозрени. Ако Абид ходжа е невинен, кой е убиецът?

Капитанът я слушаше с присвити очи. Отговорът му не се забави:

- Ами Бернд? Онази нощ говореше като арменски фанатик. Забеляза ли с каква ярост ме гледаше? Ами ако е луд? Знаем ли къде е бил по време на убийствата?

Есра се почуди какво да каже. Споделеше ли съмненията си за Бернд, Ешреф щеше да го обяви за главен заподозрян. И вероятно основателно. Нали самата тя бе нарочила Бернд за убиец, преди да разбере, че Абид ходжа е арменец? След като узна тази подробност обаче, всичко се промени. Абид ходжа имаше по-сериозен мотив да извърши убийсвата.

- Убийците не се впускат в спорове, които издават тайните им подбуди - възрази тя. - Ако Бернд бе извършил убийствата, нямаше да защитава толкова фанатично арменците. Щеше да се прикрива.

Капитанът се съгласи с логиката и.

- Според мен трябва да разпиташ Абид ходжа - продължи Есра. - Ако се страхуваш как ще реагират вярващите, действай заобиколно. Открий поне къде е бил и с кого по време на убийствата. Той има много лакеи, хора като Фаят, които му се подчиняват безропотно. Възможно е дори да е сформирал тайно общество с тях.

- Стига, Есра! - прекъсна я рязко капитанът. - Да не би да твърдиш, че ислямистка организация би извършвала убийства в името на арменска кауза?

Думите му не я разколебаха.

- Ходжата е хитър. Не е казал на хората си, че с убийствата отмъщават за смъртта на арменци. Подлъгал ги е, че са в името на великото ислямско пробуждане или нещо подобно…

Капитанът въздъхна отчаяно.

355

- Връщаме се в самото начало, осъзнаваш ли го? След убийството на хаджи Сетар подозирах като виновни сепаратистите, а ти - религиозните фанатици.

- Не ми се струва да се връщаме там, откъдето тръгнахме. Всъщност извървяхме дълъг път. Ако действаме ловко, скоро ще заловим убиеца.

Капитанът понечи да каже още нещо, но се поколеба. Най-сетне реши да изплюе камъчето:

- Не знам дали ще ни свърши работа, но имаме още една улика. Убиецът най-вероятно е ранен.

- Как разбрахте?

- Открихме следи от кръв близо до беседката. Понеже жертвата не е ранена, кръвта сигурно е на убиеца. Намерихме и сърп с кървави следи по него. Изглежда, мъжът се е съпротивлявал и е успял да рани убиеца, преди да бъде обесен. Същите кървави следи имаше по двуколката на жертвата. Явно убиецът е избягал с нея, след като е бил ранен.

- Къде я намерихте?

- В моравата под селото.

- Чудесна новина! - въодушеви се Есра. - Сега остава само да провериш дали Абид ходжа или някой от хората му са ранени.

- Непременно, но, честно казано, много се съмнявам, че ще открием нещо.

- Ще откриете - увери го Есра, докосна го по ръката и се усмихна решително. - Повярвай ми, този път ще разнищим случая.

Капитанът я погледна, сякаш искаше да и каже: „Надявам се да излезеш права“, после улови нежно ръката и и се извини:

- Задържах ви много. Отивате в града, а?

- В общината - отговори Мурат. - Ще копираме текстове.

Есра се обърна към капитана, преди да се качи в джипа:

- Намини тази вечер, ако искаш.

По лицето на Ешреф се изписаха противоречиви чувства.

- Напоследък си изморена. Не бива да те притеснявам.

Есра поруменя леко.

356

- Съжалявам за снощи. Тази вечер няма да съм изморена.

Не тръгнаха, докато капитанът не се качи във военния

джип, който изчезна по асфалтовия път, изпаряващ се сякаш под гумите.

- Наблюдавах ви как разговаряте - призна Мурат с неприкрит възторг, когато потеглиха към града. - Приличаше повече на детектив, отколкото на археолог.

- Е, и?

- Впечатлен съм от способността ти да разсъждаваш логично, да разплиташ загадки и най-вече от решителността ти. Мислех, че след мама никога няма да науча нещо от жена. Но ти промени мнението ми. Крещиш ми повече от всички на разкопките, но и ме учиш на повече от всеки друг.

- Радвам се, че смяташ така - отвърна доволно Есра. - Знаеш колко съм привързана към теб. Искам да станеш добър археолог. Но трябва да преодолееш глупавото суеверие. Разбираш ли какво имам предвид?

Младият студент кимна.

- Да. - Впери очи в шосето пред тях и продължи колебливо: - Искам да кажа нещо, но ми обещай да не се ядосваш.

Есра го погледна любопитно.

- Хареса ми как разговаряш с капитана, но ми се струва, че му се месиш. Дали е правилно да му влияеш така?

- Не се опитвам да му повлияя - възрази Есра. - Просто казах каквото мисля. Ти също.

- Да, и аз споделих мнението си. Но горкият човек съвсем се обърка.

При други обстоятелства Есра би се съгласила с Мурат, защото знаеше, че има склонност да води, да направлява другите. Сега обаче, толкова скоро след разискването, и беше трудно да го приеме.

- Малко объркване няма да му дойде зле. Търси убиеца на погрешното място. Видя ли как защитаваше Абид ходжа?

- Сигурно се страхува да не сгреши.

- Е, тогава аз сгреших първа, опитвайки се да му повлияя.

357

Двайесет и пета плочка

Пизирис явно бе забравил и Ашмуникал, и греховете си. Посвещаваше мирните години на любимото си занимание - лова. Дни наред преследваше едри антилопи, кръвожадни лъвове, ранени глигани. Страстта му предоставяше на мен и Ашмуникал много възможности да сме заедно. И ние знаехме как да превръщаме възможностите в блажени мигове, без да се издаваме, а дори да се издадяхме, умело залъгвахме усъмнилите се. Откакто ги предадох обаче, боговете замисляха яростно отмъщение. Навярно ми бяха позволили да вкуся сладостните мигове с Ашмуникал, та после да страдам още повече. Както винаги те имаха последната дума. Като дърво, отровено от собствения си цвят, нашата любов щеше да приключи заради плода, който роди.

Пизирис нямаше деца. Амбициозният цар обаче не винеше себе си за това, а царицата и другите жени в харема. Колкото и жени да вземаше в харема си, нищо не се променяше - никоя не му раждаше дете. Ала Пизирис не се отчайваше - продължаваше да очаква жената, която според предсказателите щяла да го дари с наследник. Те обаче го лъжеха. Истината бе, че Пизирис бе ялов като камък. За жалост, коварните богове предоставиха на мен възможността да го докажа. Това навярно е един от най-жестоките начини да отмъстиш на врага си. Макар да презирах Пизирис, не копнеех за такава мъст, защото разбирах какво бедствие би ни причинила.

Любовта, която криехме от зли очи, любопитни жени, раболепни слуги и придворни, бе разбулена от семето, вкоренило се в плодородната почва на Ашмуникал.

Пизирис замина на поредния дълъг ловен излет и Ашмуникал побърза да дойде в библиотеката. Не бе денят, в който обичайно се срещахме. Красивото и лице бе посърнало.

„Бременна съм“, изрече на един дъх тя.

Отначало не разбрах какво ми казва.

„От Пизирис ли?“, попитах.

358

С очи, помръкнали от тревога, тя поклати глава.

„Не, от теб. От месеци не съм била с Пизирис.“

Странно, отначало ме обзе гордост, но не след дълго проумях каква опасност ни грози.

„Какво ще правим?“, прошепнах.

„Не знам - сведе глава тя и се замисли. - Трябва да спя с Пизирис“.

Беше права. Нямаше друго разрешение, но аз не успях да потуша мъчителната болка в сърцето си и да усмиря черната си ревност. Измъчвани от ревност, болка и надежда зачакахме Пизирис да се върне от лова. За жалост, очакванията ни не се оправдаха. В харема бе пристигнала нова възлюбена. Пламнал от желание да остави наследник, заради новото момиче в постелята си Пизирис дори не поглеждаше Ашмуникал. Разбрала, че няма друг избор, Ашмуникал реши да го почака да забрави новата жена. Ала коремът и се окръгляше и тя се страхуваше да не би посестримите и в харема да разберат, че е бременна. Уви, скоро опасенията и се оправдаха. Пудуха, първата жена в харема, забелязала колко е нервна Ашмуникал и започнала да я следи. Щом потвърдила подозренията си, че коремът на Ашмуникал наистина расте, отърчала при Пизирис и му съобщила добрата новина.

От новината за бременността на Ашмуникал Пизирис първо се стъписал, после се разярил. С разпенена уста влетял в харема. Зашлевил Ашмуникал, жената, която се страхувах да не оскверня с целувките си, и я съборил на пода. Заплашил я, че ако не му съобщи името на любовника си, ще отреже срамните и устни и ще я убие. При втория удар крехката Ашмуникал изпаднала в несвяст. Заключили я в стая с изглед към Ефрат на горния етаж на харема.

Посрамен от предателството и, Пизирис решил да го прикрие. Наредил истината да не се разчува отвъд стените на харема и заплашил всички жени с жестоко наказание, ако проговорят.

Заповядал да го осведомят, когато Ашмуникал се свести, и се заловил да разкрие виновника. Докато разпитвал кой се е

359

срещал с Ашмуникал, аз все още бях в неведение какво става. Някои дворцови служители го уведомили, че понякога Ашмуникал посещава библиотеката, но Пизирис не ме заподозрял. Усъмнил се, че злото е сторено, когато преди три месеца Аш-минукал гостувала на родителите си. Наредил да доведат родителите и в двореца.

По същото време Пудуха установила, че Ашмуникал се е свестила. Съобщила и за заповедта на царя родителите и да се яват в двореца. Посъветвала я да разкрие името на любовника си, за да спаси родителите си от изтезания. Ашмуникал помислила малко и и отвърнала: „Ще разкрия името на любовника си. Нека Пизирис дойде“.

Щом Пудуха излязла от стаята, Ашмуникал се хвърлила през отворения прозорец и паднала върху скалите долу като орлица с прекършени криле.

Пудуха занесла вестта на Пизирис и той незабавно отишъл в харема, ала не открил Ашмуникал. Вбесил се и започнал да налага с юмруци жената до него. В този момент стражите погледнали през прозореца и видели кръвта на Ашмуникал. Пизирис слязъл долу и открил бездиханното и тяло. Смелостта на младата жена, дръзнала да му се опълчи и в смъртта, влудила царя и той веднага наредил на най-приближения си съветник на разкрие любовника и.

Помощникът ми Ерия ми съобщи болезнената новина. Седях в библиотеката и съчинявах писмо до новия асирийски цар Салманасар, с което да го поздравя за възкачването на престола и да му засвидетелствам предаността ни, когато Ерия влезе.

„Достопочтени - подхвана той, - поклонничката на Лудингира, благородната Ашмуникал е скочила от прозореца на харема. Открили тялото и върху скалите.“

Да, застанал на прага на библиотеката, Ерия произнесе точно тези думи. И аз веднага разбрах истината. Не се изненадах, защото, макар да не си го признавах, очаквах такъв край. Тя показа смелост, каквато аз не притежавах. Напусна жестокия, измамен, коварен свят.

360

Насладата на моята постеля, сладостният копнеж на моите нощи, трепетът на моите дни, топлината, прегръщаща сянката ми, лудостта, помрачила разсъдъка ми, вече не съществуваше. Благоуханната възлюбена с кадифеночерни очи и коси като дъждовни струи, господарката на моите вени, ме бе оставила завинаги сам със страховете и горчилката ми.

Прозрях истината, но не обезумях, не започнах да скубя косите си. Не изкрещях на мрачния вестител Ерия: „Не, тя не обичаше Лудингира, обичаше мен!“ Не скрих остра кама под мантията си и не се опитах да пронижа безмилостното сърце на Пизирис. Просто стоях като вкаменен в библиотеката. После подлецът в мен надделя и потисна страховете, изненадата, скръбта ми. Представих си как Пизирис ме залавя и изтезава. Скрих мъката си, сдържах сълзите и дори гнева си. Дребната ми душица събра сили само да отида да видя разломеното тяло на жената, която обичах.

Страховете ми обаче се оказаха напразни. Ашмуникал бе жертвала живота си, за да защити моя. Разбрах го едва на другия ден. Ала мрачните опасения не ме напуснаха. Предусещах, че Пизирис няма да остави нещата така. За връзката ми с Ашмуникал знаеше единствен върховният жрец Валвазити, починал преди година. Трудно щеше да се докаже, че аз съм бащата на детето в утробата на Ашмуникал. Всичко отмина, както предполагах. Постепенно се освободих от вледеняващия страх, но, уви, на тази земя вече нямаше покой за мен.

Цар Пизирис, земен представител на боговете, бе причинил смъртта на жената, която обичах, и на детето ми, ала аз, безгръбначният Патасана, не му се опълчих, не го заплюх в лицето. Страхът вцепеняваше ума ми, сърцето ми, цялото тяло като тъмна нощ, погълнала светлината. Да, бях страхливец, но и страхливците жадуват отмъщение. Всъщност именно страхливците отмъщават най-жестоко. Потайно, дебнешком, в най-неочаквания момент.

361

Двайсет и шеста глава

Спотаен, той е дебнел, за да нанесе смъртоносния удар в най-неочаквания момент. Само серия убийства, майсторски планирани и извършени, можеха да възмездят яростта, трупана седемдесет и осем години. Да, да, убиецът сигурно бе Абид ходжа. Такива мисли минаваха през ума на Есра по пътя към общината.

При влизането им един служител ги поздрави с дълбок поклон. Съобщи им, че кметът Едип искал да ги посрещне лично, но се наложило да излезе по работа, свързана със строежа на канала. Какво да се прави - дългът е на първо място. Но щял да се яви на другия ден, когато дойдат репортерите. Не бивало да се притесняват обаче, общината била на тяхно разположение и щяла да им осигури всичко необходимо. Есра се зарадва на отсъствието на кмета - така си спестяваше фалшивите любезности. Обясни, че разполагат с малко време, и помоли да използват копирната машина. С непомръкваща усмивка служителят изпълни незабавно желанието и. Попита ги дали искат нещо за пиене и най-сетне ги остави да си вършат работата. Мурат започна да копира текста, а Есра си извади мобилния телефон и набра номера на Рюстем. Отново не успя да се свърже. Дали Кемал го бе помолил да си изключи телефона? Не, едва ли би си го позволил.

Свършиха бързо работата си в общината. Мурат направи копията, преди Есра да успее да си допие содата. На излизане видяха Абид ходжа да влиза в джамията. Есра спря и го огледа зорко, докато Мурат се качваше в джипа. Прииска и се да провери дали има следи от рана. Ходжата изглеждаше невредим. „Сигурно раната е малка и ризата я прикрива“, помисли си Есра.

Абид ходжа ходеше с наведена глава, сякаш се страхуваше очите да не издадат тайната му. Ако не се притесняваше да не създаде неприятности, Есра би го заговорила, за да го огледа отблизо и да се опита да измъкне някаква информация. Но си

362

даваше сметка в какво неловко положение щеше да постави капитана. Сподирен от безпомощния и поглед Абид ходжа се скри в джамията, а тя седна в джипа. Поведението му само затвъ-рди убеждението и, че той е убиецът. Вярваше в езика тялото. Защо иначе ходжата би ходил забил очи в земята. Именно това според нея издава чувствата, слабостите и лъжите, които хората се стремят да прикриват. Спомни си лукавия му поглед при първата им среща. Да, този път бе сигурна: ходжата е извършил убийствата. Неспособен да понесе бремето на злодеянията си, той крачеше прегърбен и криеше лицето си. И все пак един въпрос оставаше неизяснен. Разбираше как е убил хаджи Сетар, но как е успял да се справи с як мъж като Решат ага? Клетникът, обесен снощи, сигурно е бил сварен съвсем неподготвен; опитал се е да се защити и дори е наранил нападателя, ала не се е спасил. Сигурно е зашеметявал жертвите си, преди да ги умъртви. И никой не се е усъмнил, защото е ходжа. Явно не се е затруднявал да се промъкне и да ги нападне изневиделица. Кой би си представил ходжата като убиец?

Върнаха се в училището. В беседката се бяха струпали хора. Тя предположи, че Кемал се е върнал. Дори не дочака Мурат да паркира и скочи радостно от джипа. Радостта и обаче се оказа напразна. Кемал го нямаше. Първо позна Йоаким от истанбулския отдел на Германския археологически институт, а после си спомни, че е виждала и другите двама германци, които разговаряха с Бернд. Значи това бе екипът, пристигнал вчера от Истанбул. Щом я забеляза, Йоаким се изправи с усмивка.

- Фрау Есра, как сте?

Есра се усмихна насила.

- Добре, благодаря. А вие?

Ръкува се с тримата гости и ги поздрави с добре дошли. Тимъти, Теоман и Елиф ги нямаше. „Сигурно работят в стаите си - помисли си тя. - Не ни е време за гости, затрупани сме с работа.“

- Поздравления! - заговори Йоаким на английски с акцент, но по-лесно разбираем от лошия му турски. - Постигнали сте

363

нещо наистина необикновено. Да откриете такава находка на място, проучвано от дълги години, е направо чудо! Археологическите среди проявяват жив интерес към работата ви. От цял свят ни заливат с имейли. Дузина учени от Америка, Англия и Германия пожелаха да дойдат в Турция, само и само да видят плочките на място.

Есра се постара да отговори възможно най-любезно:

- Постижението принадлежи на всички ни, а вашият принос е значителен. И като стана дума за това, как върви подготовката в Антеп?

Йоаким следеше напрегнато бързия английски на Есра.

- Всичко е готово - отвърна той. - Вчера възникна малък проблем, но благодарение на Тим и Бернд го отстранихме. Преди час говорих с хер Кренкер. В Истанбул също са готови. Утре пристигат.

- И ние сме готови - намеси се нетърпеливо Бернд. После се обърна към Есра и добави: - Ще заведа гостите ни на разкопките. Добре ще е да ги видят преди журналистите.

- Чудесна идея - отвърна Есра, без да отклонява поглед от Йоаким. - Ще останете да вечеряте с нас, нали?

- За жалост, трябва да се върнем в хотела. Редно е да сме на разположение на журналистите от Анкара.

Вътрешно Есра се зарадва на новината, ала все пак настоя:

- О, хайде, може да закъснеете малко!

В очите на Йоаким просветна известно високомерие, понеже настойчивата покана му се стори твърде ориенталска.

- Благодаря, но няма как - поклати глава той.

Есра си придаде разочаровано и същевременно примирено изражение. Помоли учтиво да я извинят, за да отиде да подреди фотокопията. Всички мъже станаха на крака да се сбогуват с уговорката, че на другия ден ще се видят в хотела.

Есра тръгна по училищния коридор. Вратата към стаята на Тим бе отворена. Понечи да влезе, но щом зърна Неверницата Надиде и внучката и, отстъпи назад. Нямаше време за любезни

364

разговори. Запъти се към стаята с компютрите. Теоман седеше пред компютъра, както го бе оставила.

- Някаква вест от Кемал? - попита тя от прага.

Очите на Теоман бяха зачервени от взирането в монитора.

- Не - примижа той. - Не се е обаждал. Свърза ли се с Рюстем?

- Не.

Есра сложи папката, която носеше, върху чина, извади телефона си и започна да набира. Същият резултат: „Номерът не отговаря“.

- Няма ли телефон в археологическия комплекс? - промърмори Теоман.

- Човекът, с когото говорих, не знаеше. - Есра погледна към компютърния екран. Видя, че Теоман пише нещо за плочките на Патасана, и го попита: - Какво правиш?

- Тим преведе колофоните на гърба на плочките. С други думи, обобщението на съдържанието им е готово. Печатам го, за да го имаме и на хартия. Не е изключено да ни потрябва за пресконференцията.

- Досетлив е. Ще ни питат, естествено, за съдържанието на плочките. - Тръгна към вратата. - Ще взема душ. Лепна от пот. -След няколко крачки се върна и подаде мобилния си телефон на Теоман. - Оставям ти го, в случай че Кемал се обади.

Няколко минути Есра се наслаждава на обливащата я студена вода. Капките падаха върху челото и и буквално отмиваха разяждащите я мисли. Постепенно я изпълваше дълбоко умиротворение. Излезе изпод душа и дрямката я налегна почти веднага. Забърза към стаята си, за да избегне нежелана среща. Извади късмет и успя да се шмугне вътре, без да се натъкне на Халаф или Тимъти. Легна и спа около час. Събуди се отново обляна в пот. Стана и излезе от стаята.

Тимъти седеше в беседката; пред кухнята Халаф белеше лук и чесън за вечерята. Есра седна до Тимъти.

- Здрасти, заминаха ли си гостите ти?

- Изпратих ги, да - кимна Тимъти.

365

- Не изглеждаш в добро настроение.

- За съжаление, не зарадвах старицата с добри новини.

По лицето на Тимъти бе изписано дълбоко отчаяние. Ако

не го познаваше, Есра би помислила, че е плакал.

- Успя ли да научиш нещо за брат и?

Тимъти въздъхна.

- Да. Както споменах, мой студент живее в Ню Йорк. Изпратих му имейл с адреса на подателя и го помолих да поразпита за този Дикран Папазян. Вчера получих отговор.

- Толкова бързо?

- Просто късмет. В момента студентът ми бил свободен и още същия ден отишъл да провери. Сградата още съществувала, но никой не бил чувал за Дикран. Изпратили го при някой си Бил, от години работел в бара на ъгъла. Само Бил би могъл да знае нещо за мъжа, когото търси, обяснили му сегашните обитатели. И наистина, Бил веднага се сетил за Дикран Папазян. Познавали се още откакто Дикран дошъл да живее в квартала, сприятелили се. Дикран и майка му оставили Надя в Турция и успели да стигнат до Халеп. Оттам заминали за Бейрут. Бол-ната му майка обаче починала в Бейрут. След известно време Дикран отпътувал за Америка по настояване на роднини, преселили се отдавна там. Роднините му намерили дом и работа. Тогава Бил се запознал с него. Казал, че Дикран бил тих мъж, джентълмен. Дори прекалено тих. Подпийнел ли обаче, започвал да плаче и да напада всички. А понеже бил здравеняк, не го удържали лесно. Затова Бил спрял да му сервира алкохол. Дикран осъзнавал слабостта си и гледал да страни от другите, особено от жените. Ала бил красавец и те не го оставяли на мира. Особено упорита се оказала една Нанси Уилкинсън. Дикран най-сетне не устоял и склонил да се оженят. През първата година от брака им всичко било наред. Родил им се син, били щастливи. Дикран го кръстил Арменак. Но колкото повече растяло детето, толкова повече страхове измъчвали Дикран. Сънувал кошмари, събуждал се посред нощ, изтичвал до леглото на Арменак и крещял: „Ще убият сина ми! Ще убият сина ми!“

366

Постепенно страховете му се превърнали в параноя. Разказвал на всички как преследват момчето му, а случело ли се детето да се разболее дори от най-невинна настинка, Дикран се нахвърлял върху съпругата си с обвинения, че го е отровила. Нанси търпяла побоищата няколко месеца и една нощ, уплашена съпругът и да не я убие, напуснала дома. Дикран останал сам с момчето и съвсем излязъл от релси. Лекарите му поставили категорична диагноза - параноидна шизофрения. Въдворили го в психиатрия и тогава Надиде спряла да получава писма. Дикран починал в болницата преди двайсет години.

Историята потресе Есра.

- А какво е станало с малкия Арменак?

- Роднините на Дикран така и не успели да открият майка му. Американско семейство от средната класа осиновило момчето. Невъзможно е обаче да го открием, понеже в Америка пазят ревниво сведенията за осиновителите. А и се съмнявам, че леля Надиде ще настоява да го търсим.

- Как посрещна леля Надиде новината за смъртта на брат

си?

- Как мислиш? Разплака се, но щом се успокои, посочи към небето и въздъхна: „Такава е била волята Му. Всичко идва и си отива, както Той пожелае“. Накратко, опита да се утеши със защитния механизъм, който анадолците използват от хилядолетия. Опита, но не успя. Нито думите на Исус, нито думите на Мохамед, нито Коранът и Библията са в състояние да я утешат. Взрях се в тъмните и очи и разбрах, че тъгата и не е стихнала. Помислих си: „Тимъти, идиот такъв, защо и каза истината?“

- Не си виновен - успокои го Есра. - Несправедливо е да се обвиняваш. Нали и помогна?

- Не и помогнах - поклати глава Тимъти; Есра никога не го бе виждала толкова отчаян. - По-добре да бях излъгал. Така тя щеше да продължи да живее с мисълта, че брат и е някъде по света, макар да я е забравил. Разкривайки истината, аз и отнех надеждата. Кажи ми, кому е нужна истината?

367

- Хайде, Тим, знаеш, че не бива да разсъждаваш така. Без истината няма да ни остане нищо. Виж как се радваме, че сме открили плочките на Патасана, защото ще ни помогнат да прозрем истината!

- Имаш право, но в крайна сметка всичко е безсмислено.

Есра го погледна изумено. Вярно, понякога и се струваше, че Тимъти не придава особено значение на работата им и разкопките не го вълнуват. Сега разбра колко права е била и въпреки това се изненада.

- Кажи ми, Есра, каква незнайна истина ще ни разкрият плочките на Патасана? - продължи американецът.

- Как хетският период е…

- Не, не, имам предвид на каква фундаментална, непреходна истина ще ни научат?

Есра не разбра въпроса и се наложи Тим сам да си отговори:

- Човешката жестокост? Тази истина разкриват плочките на Патасана. А да не би да не я знаем отдавна? - Извиси глас и повтори: - Да не би да не я знаем? - Впери настойчиво очи в Есра и продължи: - Историята на човечеството ни я показва от самото начало. Идиотите, възпяващи „добротата, красотата и благородството“ на човешкия род, няма да променят тази истина… - Пое си тежко дъх и попита: - Знаеш ли защо не бях участвал в разкопки от толкова време?

Есра поклати отрицателно глава.

- Заради тази истина, която обсъждаме в момента. Преживяното във Виетнам ме разболя. Лекуваха ме в психиатрична клиника месеци наред.

Тимъти произнасяше думите, сякаш бяха незначителни подробности, но Есра се стъписа. Американецът бе преминал през психиатрично лечение! Ето защо говореше толкова уверено за военния синдром на Ешреф. Разбираше капитана от личен опит. Защо тогава, запита се Есра, и го съобщава едва днес? А защо да го споделя? Не е лесно да разкриеш, че са те лекували от психично заболяване. Но мъж като Тимъти, привидно толко-

368

ва спокоен, не би трябвало да страда от такива задръжки. Е, все пак и каза. И защо чак сега?

- Имаше един мускулест психолог с щръкнала червена коса. Не му знам истинското име, наричахме го Джери - продължи Тимъти. - Беше различен от другите. Обясняваше ми, че войната е нещо естествено. „Не си единственият, убивал хора по време на война - повтаряше ми той. - Преди теб милиони са убивали събратята си. Правил си нещо нормално. Не се обвинявай.“ С негова помощ се справих и можах да се съвзема. От него научих, че жестокостта, желанието да убиваш не е болест на нашата епоха. Така успях да забравя другарите си, които умираха до мен с разкъсани ръце и крака; които стенеха от болка и трепереха от страх. Забравих овъглените тела в опожарените села и писъците на виетконгските войници; мъжете и жените, които застрелвахме. Само благодарение на Джери съумях да се върна на работа след войната. Посветих се изцяло на археологията, за да не си спомням преживения ужас. Времето за смърт бе отминало, бе настъпило време за съзидание. Бях учен, чиято задача е да осветлява миналото, та хората да съградят по-добро бъдеще. Надявах се непознатите цивилизации да ни научат на много неща. И още щом защитих дисертацията си в „Йейл“, заминах за Месопотамия. Изпълнен с надежда, с вяра и решимост, започнах да разкопавам земята. За жалост, всяка могила, всяка гробница, всеки древен град, всеки храм, всяка библиотека потвърждаваха думите на Джери - не само в наши дни, а откакто свят светува, хората са непоправими негодници: извличат наслада от кръвопролитията и от страданията на другите. Не се отказах. Продължавах да разкопавам земята с надеждата да открия плочка, надпис, барелеф, знак, който ще ме опровергае. Всеки път обаче се гърчех от болка и срам, като детектив, стремящ се да докаже невинността на набедения си баща, защото всички улики, всички свидетелства разкриваха, че той е чудовище. Затова избягах и преди пет години дойдох тук. Тук, в този сравнително изостанал край, се опитах да намеря нови приятели и непринудена красота, за да възстановя връзката си с живота. Отчасти успях. Намерих

369

приятели в Антеп, в околните градове и села и те щедро ми направиха място в живота си. Открих колко прелестни са червените цветове на нара, колко сладки са сливите и гроздето, какво вълшебство крият народните песни. Открих обаче и че истината, преследвала ме толкова години, съжителства рамо до рамо с тях. Жестокостта, която съществува в Америка и във Виетнам, вилнее и тук. Спрях да слушам новините и да чета вестници, за да не разбирам колко хора загиват. Опитах се да избягам от човечеството, от себе си. Напразно! Невъзможно е да избягаш от себе си… Затова се колебаех, когато ме покани да участвам в разкопките. Страхувах се да не се изправя пред същата истина. И страховете ми се оправдаха. Сблъсках се отново с ужасната истина. Виждам я не само в плочките на Патасана, но и в съдбата на онази старица, в етническите вражди, в живота, опустошен от религиозен фанатизъм.

Докато слушаше Тимъти, Есра си спомни историята, разказана и от Ешреф. Помисли си как новините за въоръжени сблъсъци са се превърнали в банална част от ежедневието им. Представи си разкъсаните тела на млади кюрди върху планинските скали, ковчезите на войниците, покрити със знамена, сълзите и стоновете на близките им, изпращащи ги в отвъдното. Разбираше Тимъти и споделяше чувствата му, защото същата болка свиваше и нейното сърце. Ала вътрешният и глас възропта, че способен мъж като него изпитва такова омерзения към археологията и се е отчуждил от професията си.

- Имаш право, но трябва да изпълняваме дълга си. - Усети колко нерешително прозвуча гласът и и все пак продължи: -Поне ще покажем на хората истината…

- Дори да открием хиляди документи като плочките на Патасана, усилията ни ще отидат нахалост. Човекът е глупаво създание.

- Какво да правим тогава?! - възкликна Есра, смутена от песимизма на колегата си, който досега винаги я бе подкрепял и обнадеждавал. - Да бездействаме, защото човекът е жесток убиец по природа?

370

- Ще правим каквото е необходимо, разбира се - отвърна Тимъти.

Понечи да продължи, но го прекъсна Теоман, втурнал се към тях с мобилния телефон на Есра в ръка.

- Звънят ти от музея в Антеп - извика той.

Есра грабна развълнувано телефона. Очакваше да е Рю-стем. Най-сетне щеше да разбере къде е Кемал. Чу обаче познатия глас на секретарката. Обадила се на Рюстем и му предала желанието на Есра да разговаря с него. Рюстем обяснил, че мобилният му телефон не е наред. Щял да говори с нея на пресконференцията.

- Онзи глупак сигурно е с Рюстем - заключи Теоман. -Иначе Рюстем откъде ще знае за пресконференцията? Не сме го информирали.

- Прав си - кимна обнадеждено Есра. - Забравихме да му съобщим. Сигурно е научил от Кемал. Явно „негово величество“ е решил да ни озари с присъствието си едва утре сутринта. Тогава ще си получи заслуженото и никаква пресконференция няма да ме спре!

Разговорът им не разведри мрачното настроение на Тимъ-ти. Седеше мълчаливо с наведена глава. Подочул, че става въпрос за Кемал, Халаф остави лука и чесъна и дойде при тях.

- Няма нищо ново - задоволи любопитството му Есра. -Просто обмисляме възможностите.

- Надявам се да се върне жив и здрав - отвърна Халаф.

- И аз.

Халаф продължи да стои пред нея. Есра се поинтересува:

- Да ме питаш нещо ли искаш?

- Не аз, ти трябва да ме попиташ - усмихна се свенливо Халаф.

- Така ли? И какво да те попитам?

- Какво ще готвя за вечеря… Обикновено ме питаш на обяд.

Есра се засмя.

- Бог да те благослови, Халаф, помислих си, че е нещо важно!

371

- Това не е ли важно? - намеси се Теоман. - Има ли нещо по-важно на света от храната?

- Добре де, добре… Какво ще вечеряме днес?

- Шивейдиз - отговори Халаф.

Есра и Теоман за пръв път чуваха за такова нещо. Спогледаха се и в един глас попитаха:

- Какво е това?

- Много вкусно ястие.

Есра изгледа подозрително готвача.

- Попитайте Тим - настоя той, обиден от скептицизма и. -Той знае колко е вкусно!

- Какво? - пробуди се от унеса си Тимъти.

- Шивейдиз - повтори Халаф.

Американецът се постара да се усмихне.

- Великолепно ястие. Уникално…

Изражението на Халаф казваше: „Видяхте ли!“

- Добре, дано да ни хареса - успокои се Есра. - О, и сготви малко повече, капитанът може да дойде на вечеря.

- Ти си велик човек, Халаф - ухили се лукаво Теоман. -Вкуси ли някой храната ти, никога не я забравя. Капитанът беше тук вчера, но и днес няма да устои на изкушението.

Есра схвана закачката на приятеля се, но не му обърна внимание.

- След разкопките ще отворя ресторант в града - обяви Ха-лаф, преди да се запъти към кухнята.

- Добра идея. Наречи го „Хетски ресторант“. А първият клиент вече ти е осигурен - капитан Ешреф.

Теоман се увлече. Време бе някой да го плесне по врата и да му покаже къде му е мястото. „Дано да не пуска дебелашките си шегички и довечера пред Ешреф“, помисли си Есра. Не му се отдаде такава възможност. Капитанът се обади час преди вечерята и се извини, че няма да дойде. По тона му личеше колко е развълнуван. Не можел да говори по телефона, но извикали Абид ходжа за разпит в управлението. Лично щял да разговаря с него.

372

Есра остана доволна от новината за предстоящия разпит на Абид ходжа. Изрази съжаление, че няма да се видят, но всъщност се зарадва. Първо, защото напоследък се срещаха прекалено често и подклаждаха любопитството на другите от екипа, и второ, понеже се страхуваше да не се повтори спорът за арменците. Вярно, Бернд не бе подхващал темата цял ден, но как да му има доверие?

Ястието със странно име наистина се оказа вкусно. Не само чревоугодникът Теоман, но и Елиф, която не бе на „ти“ с храната, поиска от Халаф рецептата за шивейдаз. Готвачът от Барак веднага им заобяснява охотно:

- Слагате месото и нахутът да се сварят. Добавяте лука и чесъна, нарязани на парчета колкото нокътя на палеца. В друг съд разбърквате цедено мляко с едно яйце и го слагате да заври. После го прибавяте към месото и нахута и ги смесвате. Накрая подправяте с джоджен, хаспир и черен пипер и сервирате.

Теоман, който го слушаше много съсредоточено, се обади пръв:

- А какво е хаспир, братле?

- Червената подправка най-отгоре. Дава вкус на ястието и сила на тялото.

Докато пиеха чая, обсъдиха за последно подготовката за пресконференцията. Текстът на турски и английски, който щяха да раздадат на журналистите, беше готов. Тимъти и Бернд бяха написали изказванията си, а Елиф бе проявила снимките. Теоман бе обобщил съдържанието на плочките и бе принтирал две копия. Очевидно всичко беше наред. Есра си пое облекчено дъх. Кошмарната тревога, налегнала я, когато Кемал изчезна, явно отшумяваше. Погледна мило колегите си.

- В такъв случай заслужаваме да си отспим добре тази нощ - заключи изморено, но ведро тя. - Не забравяйте: утре ще ставаме рано.

Въпреки предупреждението никой не си легна. Нищейки кулинарни теми, Теоман помогна на Халаф да разтреби масата. Бернд прочете още веднъж изказването си за пресконфе-

373

ренцията, не остана доволен от заключението и го пренаписа два пъти. Тимъти и Мурат отидоха да се разходят край реката, вглъбени в дискусия за човешките жертвоприношения, извършвани от ацтеките. А Елиф повика Есра в стаята си, за да и помогне да си избере дрехи за утрешния ден. Младата жена се оказа толкова придирчива, че Есра остана нейна заложничка, докато Халаф не дойде да и съобщи, че капитанът я чака в беседката.

Капитанът? Есра си погледна часовника - беше единайсет. Несъмнено нещо важно го бе довело тук толкова късно. Излетя навън, без да отговори на въпроса на Елиф: „Според теб кремавата блуза подходяща ли е?“

Капитанът седеше сам в беседката, а джипът, който го бе докарал, чакаше на пътя с включени фарове. Ешреф изглеждаше напрегнат, но опита да и се усмихне:

- Добър вечер.

- Какво те води насам? - попита Есра. - Не е нещо лошо, надявам се.

- Нищо страшно - отвърна той, но впери очи в земята. -Някакви ловци се натъкнали на изоставено скривалище. Вътре имало мъртъв терорист. Натам сме тръгнали, но понеже училището ни е на път, реших да се отбия.

- Не е нещо опасно, нали?

- Съмнявам се. Сигурно е скривалището на Махмут и шайката му. Отсядали са там, когато не са в селото.

- А мъртвият терорист?

- Навярно е бил ранен в престрелката миналата седмица и е избягал, но е успял да стигне само до скривалището и е умрял там.

Капитанът явно не бе дошъл да и съобщи само това. Изглеждаше смутен и напрегнат, отбягваше погледа и… Внезапно Есра разбра.

- Какво стана с Абид ходжа? - присви очи тя.

- Невинен е - капитанът изрече двете думи като скороговорка.

374

„Крие нещо от мен“, помисли си Есра.

- Невинен е - повтори капитанът, този път по-бавно. Погледна я смутено и обясни: - Бил е другаде, когато е извършено убийството. Има свидетели.

- За последното убийство ли говориш?

- Да.

- А когато е убит Решат ага?

- Виж, Есра. Абид ходжа е невинен. Разпитах свидетелите. Нямаме никакви доказателства срещу него.

- Защо тогава разпита и него?

- За да се уверя.

- Той ти заяви „невинен съм“ и ти прие, така ли?

- Не е толкова просто. Щом ти казвам, че е невинен, значи е невинен. Повярвай ми.

Есра погледна ядно Ешреф. Беше сигурна, че крие нещо, но не допускаше да е способен да прикрива убиец.

- Не го защитаваш, нали? - попита предизвикателно тя.

- Какво искаш да кажеш?

Есра забеляза гнева, разгорял се в очите на Ешреф, и се успокои. Не, капитанът не прикриваше Абид ходжа.

- Криеш нещо от мен - отвърна тя с поомекнал глас. - Затова съм подозрителна.

Беше права. Криеше от нея факта, че Абид ходжа работи за разузнаването. Бяха видели ходжата в селото на сестра му в нощта на убийството на Решат ага. Затова капитанът го извика на разпит в управлението. Поиска да узнае къде е бил, когато са убили Решат ага.

„У дома - отговори Абид ходжа. - Върнах се късно от селото.“ Ходжата живееше сам, нямаше кой да потвърди думите му. „А къде беше вчера?“, настоя капитанът. Бил в Антеп, на гости у приятел. Капитанът се заинтересува от името и адреса на приятеля. Абид ходжа се поколеба и капитанът го предупреди: „Не забравяй, че си заподозрян в три убийства.“ Думата „убийство“ очевидно притесни Абид ходжа и той помоли да се обади по телефона, но капитанът не му позволи. „Не ми ли

375

кажеш името и адреса на приятеля си в Антеп, ще се наложи да общуваме по друг начин“, заплаши го той. Абид ходжа се разтревожи сериозно и реши да сътрудничи, но при условие да разговаря на четири очи с капитана. Войниците излязоха от стаята и Абид ходжа му обясни, че в Антеп се е срещал с Йъл-маз, главнокомандващия на антитерористичното поделение. Ако се обадел, командирът щял да потвърди думите му. Отначало командирът се стъписа, но след пояснението на капитана каква е причината за неочакваното обаждане, веднага отговори: „Да, снощи Абид ходжа беше с мен. Имай му доверие, той е предан гражданин“.

Капитанът обаче не беше сигурен. Обади се на полковник Недим от разузнавателния отдел на жандармерията и го разпита за Йълмаз. Разбра, че командирът е стопроцентово благонадежден. Тогава се извини на Абид ходжа и го освободи. „Надявам се разговорът ни да си остане между нас“, помоли го ходжата. Щеше да си остане между тях, разбира се, защото бе държавна тайна. Затова не каза нищо по въпроса и на Есра. Тя му повярва, независимо от интуицията и, че крие нещо. Доверието и не се основаваше на конкретни доказателства, нито на дългогодишно приятелство или на сериозни обещания; по-скоро извираше от връзка, наречена любов, но по природа крехка и със съмнителен развой. Ала доверието на Есра не разрешаваше нищо; напротив - отново пораждаше притеснителния, съществен въпрос, който чакаше отговор още от убийството на хаджи Сетар. Ако Абид ходжа е невинен, кой е убиецът? Капитанът не знаеше. А сега не му се и мислеше за това. Остави Есра сама с недоумението и и си тръгна. В момента го вълнуваше единствено тялото в пещерата.

376

Двайсет и шеста плочка

Трупът на Ашмуникал изчезна. Пизирис не предаде разбитото и, прекършено тяло на семейството и; не я постави в глинена урна и не я погреба като другите си покойни възлюбени. Не каза на никого какво е направил с нея. Унищожи Ашмуникал, на чиято красота би завидяла дори богиня.

Пизирис се разгневи повече, че безплодието му е изобличено, отколкото от изневярата на Ашмуникал. Всички в двореца вече бяха посветени в тайната, известна му от години. Опасявайки се слухът за позорния инцидент да не плъзне навън, царят прекрати разследването. Сред хората разпространиха скалъпена история как Ашмуникал паднала случайно от прозореца на харема. Освободиха родителите и, но едва след като ги обсипаха със заплахи. Пизирис разговаря с мен за Ашмуникал само веднъж. Попита ме кога съм я видял за последно, коя плочка е четяла и дали е изглеждала тъжна. Отговорих му спокойно и овладяно. Той поклати глава и смени темата.

Пизирис преживяваше най-лошите години от живота си. Мечтите му да възстанови Великото хетско царство рухнаха под напора на асирийското нашествие, разобличиха безплодието му и той проумя, че няма да остави наследник. Човек като него се примирява трудно с действителността. Пизирис се отдаде на детската си страст - лова. При всяка възможност напускаше града и не се връщаше с дни. Докато царят се опитваше да забрави провалите си и да изцери нараненото си достойнство с ловни излети, аз подхранвах омразата в душата си, която щеше да го вкара в гроба.

У дома, в двореца, в библиотеката, край Ефрат постоянно обмислях как да си отмъстя. Не мечтаех за бърза мъст; подготвях съвършената клопка за царя. Пизирис нямаше да се досети за кроежите ми, а разбереше ли, вече щеше да е паднал в капана. Моето отмъщение изискваше най-вече търпение. Застинал като сляпа змия, чаках най-подходящата възможност да нападна жертвата си.

377

Междувременно ергенството ми бе започнало да подклажда слухове и за да отклоня нежеланото внимание от себе си, аз се ожених за Пишувати - дъщеря на благородник. Мама беше щастлива; момичето, за което се ожених, бе щастливо; Пизирис бе щастлив; но аз все още не бях щастлив.

Бяха мирни години. Асирийците се занимаваха със своите дела. Саламанасар не се задържа дълго на трона. Наследникът му Саргон пое юздите на империя, в която цареше хаос. Щом укрепи властта си, проливайки кръвта на мнозина в своето царство, той насочи поглед към други земи.

Новият цар на Урарту, Руса, искаше да отмъсти за пораженията, нанесени на народа му от асирийците. И не криеше намеренията си. Споделяше ги открито в плочките, които ни изпращаше, и в разговорите си с нас. Когато четях на Пизирис посланията на Руса, виждах как в стареещите му очи се разгарят предишните искри. За да си отмъстя, аз се нуждаех от дръзките, но крайно неразумни идеи, които разпалваха тези искри. Пизирис обаче помнеше пораженията от миналото и действаше предпазливо. Поддържаше добри отношения с царя на Урарту, но се въздържаше да подкрепи открито намеренията му.

Налагаше се да чакам - да чакам, докато времето замъгли паметта на Пизирис, докато забрави уроците на миналото и белезите от някогашните зверства избледнеят. И аз чаках. Дни, месеци, години. Съпругата ми забременя и роди първия ни син, а аз чаках. Косата ми посивя, а аз чаках. Бръчки набраздиха челото ми, а аз чаках. Майка ми умря, съпругата ми роди втори син, а аз чаках. Урартците продължиха да ни изпращат сърдечни послания, асирийците - да увеличават данъците, а аз чаках.

Когато Пизирис започна да хули на всеослушание асрийци-те, разбрах, че е настъпил краят на очакването. Умело се про-краднах в ума на Пизирис. Той се гневеше на асирийците, но все още не смееше да се съюзи с урартците. Осъзнал това, аз предложих друга тактика, за да ги унищожи. Посъветвах го да се сближи с фригийците, които не воюваха открито с асирий-

378

ците, но търсеха начин да ги сразят. Войната между асирийския цар Саргон и царя на Урарту Руса беше неизбежна. Който и да излезеше победител, и двете царства щяха да са омаломощени от сблъсъка. Тогава ние щяхме да нападнем в съюз с фригийците и тяхната отпочинала, невредима армия щеше да ни освободи от асирийците. Пизирис се заинтригува от предложението ми. Амбициозният, но глупав цар не прозря замисъла ми и прие привидно безопасната ми препоръка. Веднага ми продиктува плочка, в която изразяваше добрите си чувства към мъдрия цар на фригийците Мидас. Той от своя страна се въодушеви от сла-вословията на Пизирис. А и кой в неговото положение не би се подвел? Царство, подвластно на кръвните му врагове, асирийците, му засвидетелстваше почитта си. Фригийският владетел веднага отговори с благодарствено послание. Пизирис, събрал смелост в резултат и на моето подстрекателство, този път ми продиктува плочка, изразяваща открито намеренията му. В нея обясняваше, че асирийците са варвари, смучат по-алчно от паразити кръвта на хетското царство, и описваше Мидас като спасител. В отговор Мидас щедро предложи на Пизирис безрезервна помощ.

Докато двамата царе си разменяха послания, аз, най-довереният човек на Пизирис, се свързах с военачалник от Асирийската управа на чуждестранните владения. Осведомих го за плановете на хетския цар да ни въвлече в кървава война и започнах да му предоставям преписи от писмата на Пизирис до Мидас, за да ги препраща на цар Саргон.

По същото време Саргон, прекратил набезите в Сирия и Египет, насочи войската си на север към Ефрат. Подчини първо Табал и възкачи на престола предан нему цар, а после се появи пред портите на града ни, преди да влезе в битка с Урарту. Удари часът да си уредя сметките с Пизирис. Най-сетне щях да отмъстя за баща си, за Ашмуникал и за нероденото си дете.

379

Двайсет и седма глава

Най-сетне моментът настъпи. Като всички археолози Есра изгаряше от желание да открива свидетелства, документи и знаци, осветляващи тъмните страници на историята. Като всеки свой колега тя мечтаеше и да се нареди до легендарните учени, чиито значими находки обрисуват истинската картина на изгубените цивилизации въпреки опитите на безмилостното време да ги унищожи със земетресения, войни, пожарища, преселения и епидемии. И сега, толкова млада, най-после бе успяла да осъществи мечтата, до която стотици археолози не съумяват дори да се доближат, макар да и посвещават целия си живот.

Стана бодро, решена да не позволява на нищо да помрачи въодушевлението и. Почти цяла нощ обаче се бе мятала тревожно в леглото. Когато капитанът и съобщи, че Абид ходжа е невинен, пак се замисли за Бернд. Но нали убиецът е ранен? А Бернд бе в отлична форма. Или поне така изглеждаше. Не, как така „изглеждаше”? Наистина беше невредим. Не би могъл да крие сериозна рана под тънката си тениска и следователно нямаше как да е извършил убийствата. Щеше ли обаче капитанът да повярва? След словесния им двубой предишната вечер той бе набедил Бернд за потенциален враг. Ами ако го арестува? Направи ли го, настроението на колегите и, и бездруго разтревожени от отсъствието на Кемал, щеше съвсем да помръкне. Реши при първа възможност да поговори с капитана и да го убеди, че Бернд е невинен. Но ако Бернд наистина е убиецът? Ако семейството на съпругата му не се е изселило от Хатай, както твърди той, а оттук? А ако в района са останали нейни роднини, които са му помогнали да извърши убийствата? Въпросите не и даваха мира. Поддаваше се на абсурдни съмнения. Нито веднъж не бе виждала Бернд да разговаря с някой от местните. Неизлечимата и параноя явно пак я подтикваше да преувеличава всичко. Време бе да освободи ума си от мъчителните въпроси. Усилията им най-сетне се бяха увенчали с успех.

380

Това бе главното, нали? Ала вместо да се радва на постиженията си, тя се вторачваше в неразрешени убийства и вероятни заподозрени като прохождащ детектив. Спомни си отново как баща и я насърчаваше да мисли „правилно“. Наистина бе крайно време да усмири ума си. Изчезването на Кемал я разтревожи, вярно, а и убиецът все още не бе разкрит, но сега трябваше да съсредоточи вниманието си върху пресконференцията и само върху нея. Преминеше ли успешно този тест, пак ще се върне към размишленията си кой е извършил убийствата. Доволна от решението си, Есра затвори очи и след няколко минути заспа -незнайно дали благодарение на силната си воля или на изтощението. Събуди се с чувството, че сънят е отмил всички грижи, измъчвали я предния ден. Стана, взе си душ и се облече. Вчеса криво-ляво къдравата си буйна коса. Погледна се в огледалото и се опита да си представи как ще изглежда на пресконференцията. Остана доволна от видяното и излезе от стаята.

Другите от екипа, вече насядали край масата за закуска, също бяха в приповдигнато настроение. За пръв път нямаше успали се, закъснели и сънливи. По напрегнатите им лица се четеше затрогваща гордост от успеха. Изгладени панталони и ризи бяха изместили прокъсаните джинси, лекьосаните анцузи и избелелите от слънцето тениски.

С изключение на няколко лошо проявени снимки, приготовленията бяха привършили безупречно. Бяха готови да се изправят срещу армията от журналисти.

Виждайки ги как се вълнуват като деца, наконтени за празничен ден, Халаф се въодушеви и попита:

- Може ли да дойда и аз на пресконференцията?

- Не, за съжаление - охлади ентусиазма му Есра. - Някой трябва да остане тук. Журналистите ще ни посетят. Всички са разтребили стаите си, но няма да е зле да ги огледаш още веднъж, след като тръгнем.

Халаф не настоя. Беше служил в армията и разбираше колко е важна дисциплината. Той също бе член на екипа. Щом се налагаше да остане, щеше да остане.

381

Тази сутрин от хладната разсъдливост на Бернд нямаше и следа. Той приключи със закуската пръв и току напомняше на другите, че не бива да закъсняват.

- Успокой се, Бернд - порица го Теоман, който искаше да си похапне с удоволствие. - Пет часът е.

- Чака ни дълъг път, а и в Антеп имаме работа - отвърна германецът.

- Няма да закъснеем, не бой се.

Тимъти обаче, видимо неспокоен тази сутрин, също при-пираше и побърза да подкрепи Бернд:

- Колкото по-рано тръгнем, толкова по-добре. Поназнай-вам нещичко за пресконференциите и, повярвайте ми, винаги изниква някаква спънка.

Последната дума бе на Есра.

- Съгласна съм с Бернд. Не бива да товарим Йоаким с всичко.

Притиснат от две страни, Теоман задъвка по-бързо с недоволно изражение. Есра наблюдаваше усмихнато как лакомият и колега поглъща надве-натри залъците и съжали, задето го е пришпорила. Може би трябваше да станат по-рано. Но и тогава мислите им щяха да бъдат заети с пресконференцията. Щяха да се успокоят едва след като влязат в залата и се изправят пред журналистите. Най-добре бе да потеглят по-бързо. Ала точно когато ставаха от масата, джипът на Ешфер изплува от сивотата на утрото и спря на няколко метра от тях. Всички се обърнаха към него.

- Капитанът явно е объркал закуската с вечеря - пошегува се Теоман, но никой не се засмя.

Чакаха напрегнато, предусетили, че капитанът носи лоши новини.

- Сигурно е решил да дойде с нас - наруши мълчанието Теоман. - Сближихме се напоследък. Той стана буквално член на екипа.

Есра не обърна внимание на пиперливите му думи, насочени донякъде към нея. Вперила поглед в джипа, видя как Ешреф слиза и тръгва към тях.

382

В същия момент Халаф изрази гласно мислите им.

- Не е на добро капитанът да идва толкова рано. Дано да не се е случило нещо лошо.

Есра забеляза, че Ешреф върви бавно, с отпуснати рамене, както в петък, когато дойде да им съобщи за убийството на хаджи Сетар. Беше се случило нещо лошо. Забеляза колко мрачно е лицето му и как извръща уморените си очи и промърмори:

- Случило се е нещо ужасно.

Оказа се права. Капитанът не ги поздрави - никакво „здрасти“, никакво „добро утро“. Няколко секунди постоя мълчаливо до масата с гузно изражение, сякаш той бе виновен за лошата новина, която им носеше. Вперените им погледи го смутиха още повече и той съвсем онемя. Най-сетне вдигна глава, срещна очите на Есра и изрече на един дъх:

- Тялото в пещерата не беше на терорист. Ловците са сгрешили.

Никой освен нея не разбира за какво говори. Само Есра се досещаше какво се кани да им каже, но дори тя се опитваше да се убеди, че е сбъркала. Зачака го да продължи, но той мълчеше. Накрая не изтърпя неизвестността и отрони:

- Кемал?

- Да - кимна капитанът. - За съжаление, намерихме Кемал мъртъв в пещерата.

- Божичко! Кемал! Не! - простена Есра.

Разтрепери се като листо и сълзи рукнаха от очите и. В същия момент Елиф изпищя:

- Не е вярно!

Есра забрави скръбта си и прегърна Елиф. И двете плачеха. Мъжете около масата гледаха капитана ужасено и стъписано. Тримата убити досега не бяха от екипа. Този път жертвата бе един от тях.

- Защо? - възкликна гневно Теоман, стиснал ръце в юмруци. - Защо са убили Кемал?

- Как защо? Защото е станал свидетел на някое от убийствата. Престъпникът е убил Кемал, защото се е страхувал да не го издаде - обясни Мурат.

383

Тимъти и Халаф мълчаха. Обронили тъжно глави, осъзнаваха мъчително истината.

Бернд погледна капитана и сподели своята версия:

- Някой се опитва да спре разкопките. Убиха трима, за да ни сплашат, но се провалиха, затова погубиха и един от нас. Защо иначе ще го убиват точно в деня преди пресконференцията?

- Опасявам се, че ситуацията е малко по-сложна - прокашля се капитанът. Изглеждаше притеснен, сякаш още не бе стигнал до същината на въпроса. Погледна разплаканата Есра. - Успокойте се, за да ви обясня какво мисля.

Говореше високо, за да го чуе Есра, но му отговори Бернд:

- По-късно ще те изслушаме и ще ти помогнем, сега трябва да се подготвим за пресконференцията.

Познатата студенина бе изместила стъписването в стома-неносините очи на Бернд. Всички притихнаха колебливо, само Есра наруши мълчанието.

- Не! - извика тя и се отдръпна от Елиф. Продължи, а сълзите се стичаха по страните и: - Да върви по дяволите пресконференцията! Няма да мръдна оттук, докато не разбера какво се е случило с Кемал!

Зачервените и очи проблеснаха упорито в приглушената светлина на утрото.

- Но… - понечи да възрази Бернд.

- Никакво „но“ - сряза го Есра. - Няма да стъпя на пресконференцията, докато не разбера какво е станало с Кемал.

- Аз обаче ще отида - заинтаи се Бернд, сбърчил русоля-вите си вежди.

- Ти също няма да отидеш! - отсече Есра. - Ще останеш тук и ще изслушаш капитана.

- Защо?

- Защо ли? - кресна Есра. - Защото четирима души, които познаваме, са убити. Възможно е убиецът да е сред нас.

Думите и стъписаха и уплашиха всички. Бернд отново се окопити пръв:

- Искаш да кажеш, че убиецът е някой от нас?

384

- Твърдя, че е възможно. Досега търсихме убиеца извън обкръжението ни. Но не е изключено той да е сред нас.

При тези думи тя взе салфетка от масата и си избърса сълзите. Докато изтриваше чипия си нос, Теоман се обади:

- Добре ли си, Есра?

Не можеше да си представи, че Есра ги обвинява в убийство.

- Не съм! - изкрещя тя. - Тъжна съм, ядосана съм и ме глождят подозрения. Притеснена съм и съм уплашена. Но съм с всичкия си. И няма да позволя на никого да тръгне, докато не изслушаме капитана.

- Чуйте тогава - подхвана капитанът, преди някой да възрази. - Ситуацията е сложна. Нищо чудно да ви объркам още повече и да се усъмните дали не съм полудял. - Той замълча и се обърна към Есра. - Особено ти. Но искам да разбера какво мислите, за да проведа ефективно разследване.

Есра се почуди защо гласът му звучи толкова несигурно. Какво се опитваше да им каже? Не се наложи да чака дълго, за да разбере.

- Снощи, след като си тръгнах оттук, отидох в пещерата, където ловците бяха открили тялото - продължи капитанът. -Пещерата е малка, издълбана на брега от водите на Ефрат. Намира се на около три километра оттук. Пред входа и има огромен камък, който я скрива добре. Затова ловците не са успели да я открият досега. Кучетата им обаче надушили кръвта и ги насочили натам. Влезли и видели мъртвеца, проснат на земята. В пещерата имало и оборудване, затова си помислили, че там са се укривали терористи. Когато отидох, включих фенера и най-напред огледах тялото. Първо облеклото привлече вниманието ми. Сетих се, че ми е познато отнякъде. Отначало обаче, сигурно от напрежението, не ми хрумна, че дрехите са на Ке-мал. Представете си стъписването ми, когато обърнах тялото и видях лицето му. Главата му беше окървавена, на дясното му слепоочие имаше дълбока рана, широка около два и половина сантиметра, но по земята нямаше много кръв. Щом се съвзех

385

от първоначалния шок, огледах пещерата. Открих окърваве-ни дрехи, ботуши, два войнишки ножа, остра брадвичка, шест чифта тънки ръкавици, три фенера с различна големина, две бутилки с паралитичен спрей, деветмилиметров пистолет „Бе-рета“, аптечка за първа помощ и монашеско расо…

- Искаш да кажеш, че убиецът е използвал пещерата?! -възкликна Есра.

- Именно. Вече е ясно защо не открихме нито оръжия, нито отпечатъци, нито каквито и да било улики. Убиецът е складирал всички оръжия в пещерата и се е пребличал в нея.

- Горкият Кемал - прошепна Мурат. - Открил е скривалището на престъпника и са го убили.

- Отначало и аз така си помислих - кимна капитанът, - но в пещерата не открихме оръжието, с което е убит Кемал.

- Спомена брадвичка? - прекъсна го Есра.

- По нея нямаше следи от кръв. А и тя би оставила белег, по-дълъг от два сантиметра. Кемал е убит с нещо заострено, но не с нож, а по-скоро със сърп. - Капитанът впери очи в Есра и повтори: - По-скоро със сърп. - Забеляза объркването и и продължи: - Споменах, че при предишното убийство на местопрестъплението намерихме окървавен сърп.

- Да - спомни си Есра. - Каза, че жертвата е ранила убиеца със сърпа. - Млъкна рязко, осъзнала какво има предвид капитанът. - Чакай… чакай… Нали не смяташ, че убиецът е Кемал?

Капитанът я погледна като дете, очакващо да прояви разбиране, но съзря яростните искри в очите и и отстъпи назад.

- Трябва да анализираме космите и пръстовите отпечатъци по дрехите, за да сме сигурни. Но ботушите в пещерата пасват на Кемал…

- Глупости! - прекъсна го Есра. - Невероятно е убиецът да е Кемал!

- Не сме сигурни. Но според мен не бива да изключваме подобна възможност.

Усилията на капитана да успокои Есра удариха на камък. Тя изобщо не го слушаше.

386

- Грешиш! - процеди през зъби. - Кемал не е убиец! Каквото и да говориш, каквито и улики да намериш, няма да ме убедиш!

- И за мен е неочаквано, но ако го уличим, сме длъжни да приемем фактите. Така е редно, дори да става дума за най-добрия ми приятел.

- Добре де, добре - намеси се Теоман, - но защо Кемал ще убива тези хора?

- Изпратихме уликите в Антеп за лабораторно изследване. Надявам се Кемал да се окаже невинен, разбирате обаче какво искам да ви кажа. Няма да разрешим случая под влиянието на емоциите.

- Не говоря за емоции - обясни спокойно Теоман, - а за мотива. Ако убиецът не е луд или наркоман, трябва да има причина за убийствата. Кемал дори не познаваше Решат ага и последната жертва. Колкото до хаджи Сетар, Кемал бе привързан към него като всички нас, даже повече. Защо ще го убива?

- Това се надявам да разбера - отвърна капитанът. - Забелязвали ли сте Кемал да се държи подозрително?

- Бъркаш хората - предупреди го Есра със студен, почти враждебен глас. - Не сме подлеци, които ще захванат да злословят срещу приятеля си.

Капитанът я погледна благо.

- Не се засягай. Не съм ви враг - нито на вас, нито на Кемал. Опитвам се да заловя престъпник, който заплашва живота ви. Ако бъркам, помогнете ми да поправя грешката си, но не заемайте защитна позиция.

Тимъти, мълчал от самото начало, сега се намеси:

- Капитанът е прав, приятели, дори да не ни харесват думите му, наложително е да му съдействаме. Длъжни сме не само защото е полицай, но и защото неведнъж ни е протягал ръка. Вярно е, убит е един от нас; беше ни приятел, но трябва да отговорим на въпросите на капитана, за да доведе разследването до успешен край.

387

Със зачервени от плача очи Елиф вдигна ръка като ученичка, която иска думата.

- Чуйте - помоли ги с разтреперан глас. - Кемал не може да убие никого. - Замълча и аха да избухне отново в сълзи. Овладя се някак си и поясни: - Той е ревнив, избухлив и злопаметен, но не е способен да убие.

Не успя да продължи, сведе глава и пак се разплака. Тимъ-ти се обади отново:

- Лично аз не съм виждал никога Кемал да се държи подозрително. Да, беше малко ревнив. Избухваше понякога, с нищо обаче не е подсказвал склонност да извърши убийство. Нямам представа как се е озовал в онази пещера или какво означава раната на слепоочието му, но съм съгласен с другите. Не допускам той да е извършил убийствата. Възможно е убиецът да го е умъртвил и да е скрил тялото му в пещерата.

Предположението на Тимъти ги пооживи.

- И аз си помислих същото! - възкликна Мурат. - Този сценарий е по-вероятен, отколкото Кемал да е отишъл в пещерата, след като са го ранили. Кемал е видял убиеца на местопрестъплението. Опитал се е да го спре. Счепкали са се. Убиецът е умъртвил Кемал със сърпа. После е отнесъл тялото му, за да не го открият.

- Защо убиецът не е искал да намерят тялото? - попита капитанът, който досега ги слушаше мълчаливо. - Защо е рискувал да го натовари в конска двуколка и да го пренесе на километри от селото, чак до пещерата. Сигурно е имал сериозно основание. Цяла нощ мислих, без да ми хрумне никаква причина. Повярвайте ми, ще ви бъда благодарен, ако ми обясните.

Никой не успя да отговори на въпросите му. Няколкото предложени теории не прозвучаха убедително.

- Наистина ви разбирам - призна капитанът. - Отказвате да приемете възможността мъртвият ви приятел да се окаже убиец. Не бойте се, ако не е, пръстовите отпечатъци веднага ще ни го покажат. Междувременно трябва да продължим да разследваме случая, за да не губим повече време. - Пое си дълбоко

388

дъх, отклони очи от гневното лице на Есра и попита: - Чували ли сте Кемал да говори за арменците?

Погледна към Тимъти. Американецът прие, че въпросът е отправен към него, и отговори:

- Не, двамата никога не сме обсъждали тази тема.

- Какво общо имат арменците с това? - присви подозрително очи Бернд.

Реакцията му не убягна от погледа на Есра.

- Просто питам - обясни привидно небрежно капитанът. -Обсъждал ли е темата с теб?

- Обсъждахме я по-скоро всички заедно - отвърна Бернд. -Двамата насаме я споменахме само веднъж. Аз разкритикувах позицията на Турция по въпроса и той се съгласи с мен. Съгласи се, че арменците са били подложени на геноцид.

- Лъжеш! - извика Есра. - Кемал никога не е казвал такова нещо!

Колегите и я погледнаха стреснато. Никога не я бяха виждали толкова разярена.

- Успокой се, Есра - помоли я Теоман, но духът вече бе изскочил от бутилката.

- Не се бъркай, Теоман! Бернд лъже!

- Не лъжа - възрази германецът колкото изненадан, толкова и обиден от реакцията на Есра. - Не лъжа - повтори той с почервеняло лице.

- Напротив! - Очите на Есра пламтяха от гняв. Тя удари с юмрук по масата и извика: - И сега ще ни обясниш защо лъжеш! Какво криеш? Ти ли си убиецът?

- Есра, какво ти става? - този път се намеси Тимъти. -Успокой се!

- Тим е прав - подкрепи го капитанът. - Няма да стигнем доникъде, ако се обвиняваме взаимно.

- А докъде ще стигнеш ти, обвинявайки горкия Кемал? -разфуча се Есра. - Набеждаваш го, защото е мъртъв и не може да се защити! - Обърна се към другите край масата: - Приятели, искам да ви кажа нещо. Капитанът го знае, но вие - не.

389

Убийствата са точни копия на престъпления, извършени преди седемдесет и осем години. Някой безумец повтаря убийствата, за да отмъсти за трима арменци, убити преди седемдесет и осем години. Но, както разбирате, Кемал няма основание да отмъщава. - Погледна Бернд и продължи: - Ти обаче имаш сериозен мотив. Непрекъснато говориш за арменския геноцид. Колко разпри предизвика, повдигайки въпроса? Съвсем възможно е да си извършил убийствата, а после да си погубил Кемал, за да хвърлиш вината върху него…

Бернд, който се опитваше да запази самообладание, се усмихна нервно.

- Не си с ума си. Наричаш ме убиец, защото обосновавам исторически факт!

- Не само за това. Знам колко обичаш съпругата си. Сам ми каза, че си готов на всичко за нея. Ами ако някой от убитите преди седемдесет и осем години е бил неин роднина? Дядо и например?

- Но съпругата ми не е от този край…

- Така твърдиш ти.

- Щом не ми вярваш, ще ти кажа името и фамилията на тъста ми, за да провериш и да се убедиш, че говоря истината.

Самонадеяността, с която произнесе тези думи, и се стори нетърпима. Замисли се как да му отговори. В този момент се намеси капитанът:

- Добра идея. Напиши ми името и фамилията му, имената на други роднини, за които си чувал, и града или селото, където са живели.

- Но нали подозираш Кемал? - обиди се Бернд.

- За съжаление, се налага да подозирам всички. Ще ти бъда благодарен, ако ми предоставиш тази информация.

Бернд не остана доволен, но бързо извади малък бележник и изпълни молбата му.

Докато слънцето се издигаше на хоризонта, лицата на всички се изопваха все повече, очите им се присвиваха мнително и

390

безплодното разискване продължаваше. Тимъти реши да сложи край на порочния кръг.

- Ешреф - обади се той предпазливо, - забелязваш ли, че повтаряме едно и също? И колкото повече говорим, толкова повече обиди си разменяме. Неприятно е да се настройваме един срещу друг, защото живеем заедно, а и след няколко часа ни предстои пресконференция. Моля те да прекратиш разпита засега. След пресконференцията ще разполагаме с много време. А и следите на убиеца сигурно ще са по-ясни тогава. - Посочи розовеещото небе и добави: - Слънцето изгрява. Чака ни работа. Трябва да тръгваме за Антеп.

- Добре - съгласи се капитанът със смутено изражение. -Съжалявам, задето ви разстроих, но си изпълнявам дълга. Благодаря ви за отделеното време.

Ешреф погледна Есра, но младата жена не му обърна внимание и той унило се запъти към джипа.

Тимъти въдъхна облекчено и заговори на колегите си:

- С разрешението на ръководителя на разкопките ще ви предложа да забравим неприятния разговор, докато пресконференцията приключи. Да се престорим, че не сме си разменяли обвинения и обиди. Да си представим, че капитанът не е идвал тук тази сутрин и сме си все същите въодушевени учени, готови да скочат в колите и да оповестят откритията си…

- Съгласен съм да забравя всичко. - Бернд изгледа над рамката на очилата си другите от екипа. - Няма да позволя някакво спречкване да помрачи важен ден като днешния.

- Аз няма да забравя нищо - заяви Есра, която продължаваше да се тресе от гняв. - Но приемам предложението да изчакаме пресконферецията да свърши. - Обърна се към Бернд и добави: - Кемал не е убиец, сигурна съм. И истинският убиец трябва да е наясно, че ще го разкрия, дори това да ми коства живота.

Бернд прие мълчаливо предизвикателството. Двамата с Тимъти тръгнаха към джипа. Другите ги последваха. Предстоеше им да представят пред света паметното си открития, но сърцата им бяха натежали от мрачни предчувствия.

391

Двайсет и седма плочка

Цар Пизирис, Съветът на благородниците, народът, робите, всички в града се тревожеха, но никой, включително и аз, не успя да предвиди мащабите на бедствието, което щеше да ни сполети. Когато войската на Саргон се появи пред портите на града, предположихме, че асирийската армия идва за провизии. Нито цар Пизирис, нито благородниците, нито обикновените хора не подозираха какво предстои. Всички, спасили се от Тиглатпилесер с цената на живота на татко Арарас, приеха спокойно появата на асирийския цар. Само аз изпитвах дълбоко вълнение и радост. Денят на разплатата бе настъпил. Наблюдавах Пизирис: стоеше в ъгъла в абсолютно неведение какво го чака, готов да угодничи на Саргон като овца, сподиряща пастира. При вида му ме обзе неописуемо доволство. В този момент за пръв път разбрах как се чувстват боговете, които държат в ръцете си съдбата на човечеството. Аз бях подготвил горчивия край на Пизирис, аз бях предопределил съдбата му. Той обаче, надебелял от дългите години мир, раздаваше заповеди и се суетеше, очаквайки да посрещне гостите. Колеха говеда, овце, свине, изваждаха от избите най-изтънчените вина и печаха бял хляб от най-пречистена пшеница.

Най-сетне часът удари. Бойните колесници на Саргон стигнаха стените на града и нахлуха в него, сякаш им е дом. Всички членове на Съвета и най-вече царят и царицата бяха облекли най-красивите си празничин дрехи. Саргон, широкоплещест и смугъл, влезе в двореца. Пизирис и царицата тръгнаха да го посрещнат. Ала щом видяха войниците, нахълтващи в замъка след Саргон като шайка разбойници, двамата се стъписаха и изненадаха. Царицата се разплака. Все пак Пизирис бързо си възвърна самообладанието и с ловкост, която би посрамила дори най-опитния дворцов лакей, се усмихна широко и се поклони дълбоко пред асирийския цар - „Могъщи царю, храбри владетелю Саргон, за нас е огромна чест да ви приветстваме в двореца“. Саргон не му обърна внимание. Погледна към при-

392

дворните, застанали зад Пизирис, и попита - „Кой е писарят Патасана?“ Всички замряха. Очите на Пизирис се впиха в мен с уплаха и ненавист, лицето му замръзна от ужас. Благородниците и дворцовите стражи впериха погледи в мен. Аз обаче не се смутих. Най-сетне щях да се насладя на отмъщението, което тайно жадувах години наред. „Аз съм Патасана, велики господарю“ - отвърнах и пристъпих крачка напред. Саргон дойде при мен и постави длан върху рамото ми. „Ти си Патасана значи… Благодаря ти за сторената услуга. Ще бъдещ възнаграден за делата си.“ После асирийският цар се обърна към Пизирис - „А ти ще бъдеш наказан за делата си“. Пизирис ме погледна изумен, после погледна Саргон и се хвърли ужасено в нозете му, просейки милост като жалък роб. В ума ми изплува гордото лице на баща ми Арарас, запазил достойнството си дори изправен пред смъртта. Представих си смелата Ашмуникал и тялото и, разбито върху скалите, и омразата ми към Пизирис отново се надигна у мен.

Саргон остана глух за молитвите на Пизирис; даже не се обърна към него, когато войниците му го повлякоха към дворцовата градина, за да отсекат грозната глава, увенчаваща дебелото му тяло. Щом изведоха Пизирис от залата, Саргон измери с поглед ужасените придворни, застанали пред него.

„Отведете царицата и наложниците от харема и обезглавете другите“ - нареди той на войниците си.

Войниците измъкнаха мечовете си и се нахвърлиха върху придворните. Гледах как хората, с които бях работил всеки ден, се разбягват с писъци. Не го очаквах. Мислех, че Саргон ще накаже само царя, както беше сторил в Табал, но той явно бе решил да изтрие хетите от лицето на земята и да превърне града ни в асирийска крепост. Докато приятелите и сънародниците ми се бореха за живота си, аз се хвърлих в краката на Саргон с вик: „Умолявам те, велики царю, всички те са невинни!“ В очите на Саргон блестеше лудост. Приличаше на хищник, опиянен от миризмата на кръв. Погледна ме с тези очи и каза „Не бой се. Ще пощадя теб и семейството ти“. Молитвите ми бяха

393

напразни. Саргон искаше града ни. Извън двореца се вихреше още по-жестоко кръвопролитие. Домовете горяха, мъжете гинеха, изнасилваха жените и момичетата, плячкосваха храмовете. Деряха живи, изгаряха и избождаха очите на осмелилите се да окажат съпротива. А аз, жалкият невежа Патасана, вярвал, че ще надхитря боговете, се свих в един ъгъл и гледах как изтребват сънародниците ми.

Боговете ме накараха да платя скъпо, задето съм се възгордял. Асирийците вилняха и проливаха кръв цели седем дни и седем нощи. Седем дни и седем нощи слушах писъците и стена-нията на своите хора. На седмия ден всички оцелели минаха покрай отсечените глави на Пизирис и благородниците, набучени на кол до Царската порта, и се събраха пред градските стени.

Млади и стари, жени и деца, осакатени и болни, всички се строиха в редици и поеха към Асирия, заобиколени отстрани, отзад и отпред от войниците на Саргон, оголили зъби като стръвни кучета. Ако можех да изтърпя погледите и горчивите думи, и аз бил заел мястото си в тази жалка процесия сред разплаканите си съграждани, надаващи жалостиви писъци. Ала аз, човекът, когото наричаха учен, благородник и талантлив държавник, не събрах смелост да тръгна с тях. Не от страх, че ще ме убият, а от срам.

След този ден слънцето за мен угасна, след този ден не дръзвах да докосна съпругата си и да погледна лицата на децата си. Въздухът, който дишах, водата, която пиех, храната, която ядях, бяха същинска отрова за мен. Ефрат, по чиито приятелски брегове успокоявах духа си с безметежни разходки, ми стана враг. Реката вече не ме умиротворяваше и не тешеше тревогите ми. Не смеех да погледна слънцето, а сладкият сън, даряващ ме с покой, ме напусна. Ръцете ми забравиха какво е допир, гласът ми забрави що е реч, устните ми забравиха да се усмихват, очите ми забравиха да виждат. Лека-полека реката на живота, течаща по вените ми, пресъхна. Аз обаче се съпротивлявах; борех се да остана на крака и да избегна мълнията на бога на бурите, способна в миг да повали и най-огромното

394

дърво. Съпротивлявах се, защото исках животът ми, изпълнен с жестокост, предателства и страх, животът ми, чиито дни се брояха, да не свършва безсмислено - исках да разкажа на всички какво съм сторил и какви убийства съм извършил.

395

Двайсет и осма глава

- Налага се да прекратим разкопките - прошепна Теоман, за да не го чуят другите.

Вървеше до Есра в цветната градина пред хотела, където щеше да се проведе пресконференцията. Двамата крачеха на два метра пред колегите си.

- Не сме в безопасност - настоя Теоман. - Не бива да рискуваме да убият още някого.

Слънцето, огряло ги по пътя към Антеп, от минута на минута напичаше все по-знойно.

- Ами убиецът на Кемал? - попита Есра с напрегнато, почти обвинително изражение. - Безнаказано ли ще му позволим да се измъкне?

- Не, но разкриването на убиеца не е наша работа! Не сме полицаи, учени сме.

Есра спря и погледна Теоман в очите.

- Но убитият ни беше приятел. А убиецът може би е някой от нас.

- Не знаем със сигурност - възрази Теоман. - Опитаме ли се да разберем, само ще оплетем конците. А нищо чудно междувременно да умре още някой. Според мен трябва да отложим разкопките.

- Не мога. Не още.

Тръгнаха отново. Теоман въздъхна тежко и попита:

- Какво ще правим тогава?

- Не знам - тросна се Есра, по чието лице сега се четеше умора. - Не знам. И не искам да обсъждам въпроса.

- Налага се! Приемаш го лично, а не бива. Уважавам чувството ти за отговорност, но убийствата не са насочени срещу нас. Ние не сме истинските мишени на убиеца. Кемал е мъртъв, защото се е оказал на неподходящо място в неподходящ момент.

- Не го приемам лично. Мисля за доброто на всички ни -възрази Есра вече по-сговорчиво.

396

Разбираше, че Теоман е прав. Не биваше да застрашава ничий живот. Бяха открили плочките на Патасана и наистина им се полагаше почивка. Древният хетски град се оказа повече от щедър към тях и ги възнагради с находки, за каквито не смееха да се надяват. Време беше да спрат. Всеки друг ръководител на разкопки би постъпил така. Както каза Теоман, работата им бе да осветляват миналото, а не да залавят убийци. Трябваше да оставят това на Ешреф. Есра го съзнаваше, ала необузданата и амбиция и упоритият и гняв не искаха да се вслушат в гласа на разума. Убиецът ги предизвика; отне живота на един от приятелите и и преобърна света им наопаки. Нетърпима беше мисълта, че още не е заловен и може да продължи да убива дори след като те си заминат. Струваше и се, че ще прояви малодушие, ще побегне страхливо, ако прекрати разкопките сега и се върне в университета като прославен учен.

- Ако мислиш за доброто на всички, си длъжна да прекратиш разкопките - настоя Теоман. - Така е редно.

Намирахе се на няколко крачки от входа на хотела, където ги чакаха Йоаким и двамата му колеги. Есра се възползва от възможността да избяга от въпросите на Теоман.

- Ще говорим след пресконференцията - отсече тя и тръгна към вратата.

С червената си коса Йоаким изпъкваше сред малобройната групичка пред входа.

- Не успя ли да се наспиш снощи? - попита я той на английски със силен акцент, забелязал зачервените и, подпухнали от сълзите очи.

- Работих до късно - отвърна уклончиво Есра.

- Сбъркала си. Не биваше да помрачаваш красотата си в ден като този.

Бръщолевенето на Йоаким и дойде до гуша и тя смени темата:

- Пристигнаха ли журналистите?

- Още не. Рано е. Самолетът им сигурно тъкмо е излетял.

397

За да се спасят от сухата сутрешна жега, се гмурнаха в прохладата на хотела. Под любопитните погледи на персонала минаха край огромните пластмасови цветя, прекосиха червения килим и се спуснаха по стълбите към конферент-ната зала - уютно помещение с изглед към река Алебен, по чиито брегове се редяха чинари. Дългият, тесен подиум, където щяха да седят ораторите, се намираше до прозореца. Петдесетина столове, подредени край масите, очакваха журналистите да пристигнат. Върху подиума на заседателната маса имаше четири картонени табелки с имената и титлите на ораторите, изписани с големи букви. Табелката с името на Есра беше втората отдясно. От едната и страна щеше да седи професор Кренкер, от другата - Тимъти, а до стената - Бернд, в най-отдалечения край на подиума. „Дано да не си изпусна нервите и да не се разплача, докато говоря“, помисли си Есра, докато наблюдаваше как техниците проверяват за последен път микрофона. Всъщност сега се чувстваше по-добре; безмилостният възел, надигнал се от дълбините на гърдите и и заседнал в гърлото и, бе изчезнал. Поуспокои се и при вида на Теоман и Мурат, които пъргаво нареждаха големите пликове с обяснителните бележки и снимките на Елиф върху всеки стол. Стиснал листовете с речта си, Бернд стоеше до входа на залата и питаше нещо Йоаким. Явно бе забравил напълно и убития Кемал, и сутрешната разпра. Как бе възможно да изглежда толкова спокоен след такъв неприятен разговор? Поведението му и се стори още по-подозрително. Тимъти се взираше през прозореца към старите чинари. Сърцето и се изпълни с топлота и доверие към него. Тръгна механично към прозореца, но зърна Елиф и се закова на място. Младата жена седеше на стол в дъното на залата, подпряла умислено брадичка. За няколко часа жизнерадостното момиче се бе преобразило в олицетворение на скръбта. На Есра и домъчня за нея. Вместо при Тимъти отиде при Елиф.

- Ела - протегна и ръка тя.

- Къде? - попита младата жена с изопнато от болка лице.

398

- Хайде! - настоя Есра, сграбчи я за ръката и буквално я повлече навън.

Попита охранителя до вратата къде е тоалетната. Той и посочи далечния край на коридора. Влязоха в безлюдното помещение. Есра обгърна лицето на Елиф с длани и я погледна нежно.

- Сега ще те направим най-красивата фотографка на света. Видят ли те, журналистите ще забравят за плочките на Патасана.

Зелените очи на Елиф се насълзиха.

- Той умря заради мен - отрони тя. - Ако не го бях напуснала, щеше да е жив.

- Не - Есра избърса сълзите от лицето и. - Не умря заради

теб.

- Виждам го как ме гледа с омраза. Как ме наблюдава неодобрително изпод вежди…

- Не си виновна за случилото се.

- Но той ме обвиняваше. Умря, защото ми беше ядосан. Ще го сънувам. Никога няма да ме остави на мира.

- Всичко ще се оправи, Елиф. Ще отмине. Той не би искал да те сполети нищо лошо. И ти не си искала да му се случи нищо лошо.

- Ако знаех какво ще стане, нямаше да скъсам с него.

- Знам - кимна Есра.

Прегърна Елиф, за да скрие собствените си сълзи. Успокоявайки младата жена, всъщност се опитваше да утеши себе си и да разсее страховете, съмненията и тревогите си.

Когато двайсет и петимата журналисти пристигнаха в хотела, всичко бе готово. Есра гримира Елиф и макар да не успя да я превърне в най-красивата фотографка на света, все пак посмекчи горчивото и изражение и и придаде вид на изтънчена млада жена. Брадатият, усмихнат президент на истанбулския филиал на Германския археологически институт професор Кренкер пристигна в хотела заедно с журналистите и поздрави членовете на екипа един по един. Обсипа с похвали Есра, без да обръща внимание на завистливите погледи на Бернд. Дори

399

обяви пред скупчилите се край него журналисти: „Истинският герой днес е тази млада жена!“ Професорът забеляза отсъствието на Кемал и попита къде е. Последва напрегнато мълчание, нарушено най-сетне от обяснението на Тимъти: Кемал бил болен. Американецът прецени за по-разумно да не съобщава на възрастния археолог какво се е случило в действителност. Не бе в състояние да прецени реакцията му, а не желаеше да рискува да отменят или отложат пресконференцията. След като се почерпиха с освежителни напитки и поговориха около час, археолозите, гостите и журналистите заеха местата си в залата.

Есра, седнала с тримата мъже на подиума, се подразни от светкавиците на фотоапаратите. Налагаше се да присвива очи, за да вижда журналистите пред себе си. Теоман, Мурат и Елиф стояха вдясно от подиума, а радостта по лицата им бе засенчена от скръб. Йоаким и двамата му колеги бяха застанали до вратата.

Професор Кренкер говори пръв. Благодари на журналистите, задето са пропътували толкова километри, за да дойдат тук, описа успешната дейност на Германския археологически институт в Турция през последните седемдесет години, откакто в страната бе създаден един от десетте чуждестранни филиала на института, разположени в значими археологически средища. Разказа за находките, открити при разкопки, спонсорирани от института. Накрая заключи, че откриването на плочките на Патасана е повратен момент в историята на археологията.

Есра говори след него. Изглеждаше малко нервна, гласът и трепереше и отначало произнасяше трудно думите, но така те всъщност звучаха по-искрено и не след дълго журналистите се заразиха от вълнението и. Тя им разказа накратко историята на древния град. Записките и бяха пред нея, но се опитваше да не гледа в листа, за да не се обърка. Описа подробно и разбираемо хетския период, когато бе живял Патасана. Накрая се успокои и започна да гледа журналистите в очите. Тогава забеляза капитана. С униформата си изпъкваше като бинтован палец сред цивилните. „Защо ли е дошъл“, почуди се тя. Сигурно за да

400

спечели отново сърцето и. Тази сутрин я бе ядосал много, ала сега не се сдържа и му се усмихна леко.

Дойде редът на Бернд. Той говори за геополитиката на държавите в региона през седми век преди новата ера. В академичен стил, побутвайки очилата към носа си, запозна слушателите с отношенията между градовете-държави на неохетите, урартците, фригийците и асирийците. Речта му звучеше малко скучновато и на места прекаляваше с подробностите. С помощта на примери осветли връзката между хатите, местни жители на Анадола, и хетите - племе с индоевропейско потекло, както и влиянието на арамейците и семитите в региона.

Тимъти взе думата последен. В академичния дух, наложен от Бернд, обясни, че плочките са написани на акадски преди две хиляди и седемстотин години. Клинописът се е съхранил, понеже плочките са изпечени и следователно по-дълготрайни. Показа първата плочка на журналистите, които насочиха бързо камерите си към нея, за да заснемат важния артефакт. После поде въпроса за значимостта на плочките.

Есра забеляза как американецът извисява глас и думите започват да се леят от устата му хармонично като поема или елегия. В тях се преплитаха гняв, страх, страст, сякаш не Патасана, а самият той е написал плочките, наблюдавал е кръвопролитията отпреди две хиляди и седемстотин години, чувал е писъците на жертвите, усещал е мирисът на кръвта, обливаща каменните улици на хетския град. Гласът му, напомнящ яросните стонове на ранено животно, затрогна всички в залата. Развълнувана, Есра го погледна крадешком. Забеляза, че волевата му брадичка трепери под червеникавата брада, и се запита: „Какво му става на този човек?“.

- Някои археолози навярно ще се опитат да оспорят истината, обявявайки плочките за епоси или за притчи - продължи американецът, - но като техен преводач се кълна, че Патасана ги е написал със светлината на ума и душата си. Опитал се е искрено да опише действителността така, както умът и душата му са я виждали. На първата плочка, която ви показах, той

401

е написал следното: „…бъди сигурен, че не съм написал нито една невярна дума. Неистинните думи съм издълбал в стената на Водната порта във възхвала на цар Пизирис, с тях написах и писмата до фригийския цар Мидас, за да го заблудя; такива думи заплитах и за да уловя в мрежата си урартския цар Руса и да подстрекавам асирийския цар Саргон. Използвах преувеличени, украсени и лъжливи думи, за да насъскам един срещу друг царете с големи имена, но дребни души, които преливат от гордост. Нито една от тези измамни думи не е намерила място в плочките, които ще прочетеш“. Аз му вярвам. Патасана е предтеча на днешните интелектуалци. Този дворцов писар, преживял по най-жесток начин изпитанията и злочестините на своето време, е успял да прозре какво се крие зад маската на царя и е споделил опита си със следващите поколения, та кръвопролитията, масовите убийства и тиранията, на които е станал очевидец, да не се повтарят в бъдеще. Направил го е, съдейки строго себе си и предизвиквайки боговете. Патасана е един от първите автори, съзрели чудовището, вселило се в хората. Плочките му са изпълнени с предупреждения срещу самите нас. Те са изключително важна археологическа находка. Значими са обаче не само за археологията, а и за историята, социологията, политиката, етиката. Накратко, за човечеството като цяло - Тимъти замълча и огледа слушателите с искрящи кадифеночерни очи. -Значима е - повтори той, разперил широко ръце с обърнати длани, - но за жалост, няма да ни помогне.

Журналистите зашушукаха и се спогледаха, питайки се дали са чули правилно. Колегите на Тимъти предположиха, че опитният археолог просто се опитва да привлече вниманието им.

- Добре ме чухте! - повиши глас Тимъти. - Както Омиро-вата „Илиада“, Тората на Мойсей, Новият завет на Исус, Коранът на Мохамед и хилядите страници, написани от стотици философи, плочките на Патасана няма да съумеят да заличат жестокостта в човешките сърца.

Есра не откъсваше очи от него. Любопитството и вече се бе превърнало в недоумение. Колегата и изглеждаше много стран-

402

но. Вените по врата му се бяха издули, чертите му се бяха изострили от възбуда, брадичката му трепереше по-силно, а гласът му звучеше предизвикателно. Не, не познаваше този Тимъти. Разумният, достолепен и тактичен археолог се бе преобразил в сантиментален безумец, обладан от яростна страст. Кренкер и Бернд също го гледаха изумено. Тимъти обаче не обръщаше внимание нито на смаяните си колеги, нито на камерите, заслепяващи очите му.

- Всъщност след като тези книги са били написани - размаха пръст той, - човекът е освирепял още повече. Двайсети век ще се влезе в историята като столетието на жестокостта - с геноцида, извършен от нацистите, с гибелта на стотиците хиляди в Хирошима…

Смутен от думите на американеца, Кренкер написа на лист хартия, който побутна пред него: „Отклоняваш се от темата, върни се към същността на въпроса“. Тимъти прочете бележката и се обърна решително и самоуверено към германския професор:

- Не се отклонявам от темата. Напротив, осветлявам същината и. Патасана не би написал плочките, ако не се надяваше, че човечеството ще се промени. Записал е историята си, за да спрем да се избиваме. Другите велики книги са написани със същата цел. - Впери ненадейно очи в тълпата журналисти в залата и ги попита, сякаш водеха свободен разговор: - Нима хората в повечето държави по света не си прерязват гърлата, не използвта езиковите, религиозните и расовите различия като извинение да завземат земи и пазари? Патасана е написал плочките си преди две хиляди и седемстотин години. През това време хората са разбулили тайните на земята, морето и небето, но не са спрели да се избиват. Ще постигнат ли плочките на Патасана това, което свещените книги, повлияли на милиони, не са успели да постигнат? Кой наивник би го повярвал?

Тълпата зашушука. Неколцина се подсмихнаха.

- Защо тогава ни поканихте тук? - попита една журналистка. - Ако плочките на Патасана са безполезни, както твърдите, защо бихме толкова път?

403

Професор Кренкер отвори уста да отговори, но Тимъти го прекъсна:

- Сега е мой ред да говоря, професоре. После ще споделите мнението си. - Думите му прозвучаха толкова категорично, че възрастният мъж не настоя. Тимъти се обърна към журанлист-ката, задала въпроса: - Няма да съжалявате, че сте дошли тук, млада госпожице. - По лицето му се изписа загадъчно изражение. - Всички ще се върнете в Истанбул с гореща новина, стига да проявите малко търпение. - Още двама журналисти поискаха да зададат въпроси, но американецът ги помоли да почакат и продължи: - Патасана е усещал мрака в човешкото сърце, но не е прозрял същността му. С надеждата бъдещите поколения да се окажат по-добри от неговото, той се е опитал да намери изход, винейки боговете. Патасана е бил интелектуалец и като мнозина наивни интелектуалци е таял илюзията, че написаното от него ще повлияе на хората и ще ги промени. Всъщност обаче е химера да очакваш човекът да стане по-добър благодарение на религията, науката, изкуството или философията. Нито религията, нито изкуството, нито науката притежават власт над човека. Смъртта е единствената сила, способна да му повлияе. - Тимъти замълча отново. Шепотът и смехът в залата бяха стихнали. Всички бяха приковали очи и уши в американеца. - Човекът е най-интелигентното и егоистично животно - извиси се гласът му в малкото помещение. - Първата му грижа е да опази живота си и тя предшества всички други ценности. Така е и винаги е било така. А противоположното на живота е смъртта. Колкото по-необичайна, по-впечатляваща и смайваща е смъртта, толкова по-силно въздейства тя на човека, плаши го и същевременно го вълнува. Да почувстваш смъртта, да застанеш близо до нея, да я докоснеш, да я видиш - няма по-вълнуващо преживяване. Затова „смърт“ е най-могъщата дума във всички световни езици. При споменаването и всички при-тихват от страхопочитание и вълнение, както направихте и вие преди няколко минути. Смъртта ни привлича. Затова, за съжаление, убийството е най-добрият начин да убедим хората да не

404

убиват. Както гласи поговорката: „Клин клин избива“.

В залата се надигна тих ропот. С побеляло като платно лице Есра погледна ужасено Тимъти, уплашена повече от онова, което предстоеше да чуе, отколкото от чутото.

- Значи според вас убийството е уместен начин да се предотврати убийство? - попита същата млада журналистка.

- Да - отвърна спокойно Тимъти, - смъртта е най-добрият начин да разгласиш посланието си.

- Но - младата журналистка вдигна химикалката си - нали сам казахте, че сме водили стотици войни, погубили живота на милиони, а не сме си взели поука?

Ледената усмивка по яркочервеното лице на Тимъти му придаде изражение, каквото приятелите му не бяха виждали никога досега.

- Великият френски философ маркиз дьо Сад казва: „Едно убийство измъчва съвестта. Когато убийствата станат повече - десетки, хиляди, - съвестта замлъква“. Затова по време на война убийството се превръща в ежедневие. Ако убийството е планирано умно обаче, то спасява убиеца от баналността и привлича вниманието. Именно такава новина ще ви съобщя. Ще ви разкажа за три умно планирани и майсторски извършени убийства. Ще ви предам послание с огромно значение за човечеството, послание, изпратено от разсъдлив интелектуалец, който не иска да си губи времето с химери.

Журналистите наостриха слух, когато от темата за смъртта Тимъти премина към темата за убийството.

- Какви убийства? Какво говориш? - намеси се професор Кренкер. Възрастният археолог вече бе изгубил търпение и десният му клепач потрепваше нервно. - Привършвай незабавно изказването си.

Тимъти го изгледа невъзмутимо, извил устни в същата ледена усмивка.

- Да ги попитаме - предложи той. - Ако не искат да чуят какво ще им кажа за убийствата, извършени тук, ще млъкна.

Всички се развикаха шумно, че настояват да го изслушат.

405

- Виждаш ли? - Тимъти изгледа презрително възрастния си колега. - Убийствата ги интересуват. - Обърна се към журналистите, огледа ги със студени очи и продължи: - Бях сигурен, че убийствата ще ви заинтригуват повече от Патасана. Благодаря ви, че не ме опровергахте. Да, приятели, правилно ме чухте - от миналия петък досега в този район бяха извършени три жестоки убийства. Влиятелният местен духовник хаджи Сетар бе съборен от минарето, Решат ага бе обезглавен, а синът на един ковач - обесен в градината му. Планирането на убийствата се проточи около година, но извършването им се вмести само в пет дни, за да съвпадне с тази пресконференция. Убийствата бяха замислени и осъществени, за да се привлече вниманието към трима души, убити по този начин преди седемдесет и осем години. Преди седемдесет и осем години в същия район хвърлили отец Киркор от камбанарията на селската църква, превърната понастоящем в джамия, отрязали главата на Оханес ага и я сложили в скута му и обесили ковача Гаро на греда в ковачницата му. Както личи от имената им, и тримата били арменци, но целта на днешните убийства не е да отмъсти за смъртта им.

- Откъде знаете? - попита с пронизителен глас висок телевизионен журналист.

- Знам, защото аз извърших убийствата - отговори Тимъ-ти, продължавайки да се усмихва.

Всички в залата ахнаха. Есра стрелна с поглед Ешреф. Той бе изгубил ума и дума като нея. Мръщеше се и се опитваше да проумее чутото като всички останали от археологическия екип. Признанието на Тимъти, изляло се тъй лесно от устата му, слагаше край на неизвестността, разяждала ума и сърцата им дни наред. Но те не искаха да му повярват; не бяха готови да приемат истината, пред която бяха принудени да се изправят толкова ненадейно. Гледаха Тимъти, замръзнали и онемели. В очите им продължаваха да просветват искрици надежда. Чакаха го да си вземе думите обратно или да обясни защо ги е казал. Тимъти обаче мълчеше, сякаш се наслаждаваше на въздействието. Есра се съвзе първа.

406

- Какви ги говориш, Тимъти? - попита тя с напрегнат глас.

- Не съм Тимъти - отвърна американецът. - Казвам се Арменак Папазян. Дикран Папазян, внукът на убития отец Кир-кор, който полудя, ме остави в сиропиталище. По-късно бях осиновен от семейство Хърли. Да, аз съм Арменак Папазян, племенникът на възрастната жена, която наричат Неверницата Надиде, някогашното момиченце Надя.

Всички членове на археологическия екип, включително капитан Ешреф, ахнаха отново. Бернд, ококорил удивено сините си очи, зададе следващия въпрос на Тимъти:

- Ти ли извърши убийствата?

- Да, аз. - Каменното му изражение не оставяше никакво съмнение, че говори истината. - Аз извърших убийствата.

- Дошъл си тук, за да убиеш тези хора? - недоумяваше Бернд.

- Не. Когато преди пет години дойдох тук, за нищо на света не би ми хрумнало, че съм способен да извърша подобни убийства, макар във Виетнам да ме бяха обучили да убивам. Там винаги бях на фронтовата линия и доказвах колко изкусно владея изкуството на смъртта. Дълго танцувах със смъртта, а после се оттеглях в окопите, където лягах до нея, дишах същия въздух, поглъщах пръстта, с която тя се хранеше. Бяхме неразделни. Сигурен, че някой ден тя ще ме застигне, спрях да се страхувам от нея. Но смъртта обича изненадите. Реши да вземе семейството ми, а не мен. Осиновителите ми, семейство Хърли, загинаха в самолетна катастрофа. Отчасти заради смъртта на тези добри хора, които наричах „мамо“ и „татко“, потърсих психологическа помощ след войната. Сякаш някаква сила ме наказваше за стореното по време на войната. Когато излязох от клиниката, се оказах сам-самичък, както в сиропиталището. Исках да се дипломирам в „Йейл“ и да стана археолог, но нямах пари. Горе-долу по това време започнах работа в малък музей срещу скромна заплата. В края на втората година се случи чудото, което щеше да ме върне към първата ми кариера. Мама, напуснала дома ни преди много години, когато татко полудял, ме откри.

407

Разказа ми историята на баща ми - че е роден в Турция, в същия този град на брега на Ефрат. Тогава реших да посетя Турция. Това се случи преди двайсетина години - бях млад археолог, изгарях от желание да практикувам професията си. С помощта на мама довърших образованието си. Петнайсет години работих като археолог и се чувствах удовлетворен от занятието си. Докато бях на разкопки в Ирак, на няколко пъти посетих Турция и местата, където татко бе живял. Видяното ме очарова. Трогнах се колко сърдечни са хората тук, макар районът да е изостанал. Впечатлих се как старата култура се е запазила в известна степен. Дойдох и останах тук около месец. Запознах се с Дейвид, главния лекар на Американската болница, и с баща му Никълъс. Без да разкривам кой съм, се опитах да събера информация за семейството си. Наученото ме ужаси, но не намразих хората тук. Не си и помислях дори да убивам. Познавах историята. Със собствените си очи бях видял в окопите колко жестоки могат да бъдат хората един към друг. Реших да забравя миналото и да търся следите от древни цивилизации в родината на баща ми. Трябва да добавя, че и бившата ми съпруга също изигра своята роля. След като ме напусна, нищо не ме свързваше с Америка, а родината на баща ми осигуряваше възможност да заживея нов живот. Установих се временно тук. Колкото повече опознавах местните хора, толкова повече ги харесвах и се привързвах към тях. Открих и леля си Надиде. Започнах да се срещам и да разговарям с нея, без да и разкривам кой съм всъщност. Взирах се в сбръчканото и старческо лице и се опитвах да си представя татко. Повярвайте ми, не изпитвах никакво желание за мъст. Докато един ден кюрдски партизани не отвлякоха автобуса, с който пътувах за Антеп. Случи се в Османие. До мен седеше млад лейтенант на име Йозмер. Пътуваше със съпругата си и с петгодишната си дъщеря. Наскоро пристигнал в антепското поделение, той беше сърдечно хлапе, знаеше малко английски. Когато разбра, че съм американец, започна да ми говори само на английски. Спеше, когато партизаните спряха автобуса, но се събуди, стреснат от гласовете им. Един кюрд се

408

качи в автобуса и поиска личните документи на всички пътници. После нареди на двама ни да слезем от автобуса. Съпругата на Йозмер плачеше и умоляваше партизаните да го пуснат, а аз им казах, че съм американски гражданин и настоях да ме освободят. Те обаче не послушаха нито нея, нито мен. Погледнах към автобуса и миг преди той да изчезне в мрака на нощта, видях огромните уплашени очи на малкото момиченце, което бършеше запотеното стъкло и търсеше с поглед баща си. Завързаха ни ръцете и ни поведоха към планината. Вървяхме цяла нощ. Накрая спряхме и ни вкараха в някаква пещера. Развързаха ни и оставиха един въоръжен партизанин да ни пази. Не се отнасяха лошо и споделяха храната си с нас. Останахме там два дни. Не знаехме какво, кого и защо чакаме. Йозмер не издържа. Тресеше се като листо и повтаряше, че ще ни убият. Стараех се да го успокоявам, казвах му, че няма да им позволя да ни убият. Помолих да говоря с командира им, но ми отказаха. Обвиниха ме, че съм шпионин. Към края на втория ден трима мъже дойдоха да отведат Йозмер без никакви обяснения. Той се улови уплашено за мен, а аз го сграбчих за краката и не го пусках, но те ме заудряха по ръцете с прикладите на оръжията си и ни разделиха. Повлякоха го навън. Във Виетнам бях виждал какво ли не. Дори бях убивал. Тогава се утешавах, че воюваме и всичко ще си дойде на мястото, когато се върнем към цивилния живот. Но как да си обясня какво се случва сега? На другия ден ме отведоха на пътя в подножието на планината и ме освободиха. Ала на мен вече ми беше все едно дали ще ме убият, или ще оцелея. Скитах се цял месец, зашеметен, безчувствен. Тогава започнах да мисля - за дядо, когото бяха хвърлили от църквата, за младия лейтенант, убит пред очите ми. Спомних си всички жестокости, на които бях ставал свидетел, преосмислих всичко научено. Стигнах до заключението, което Джери, лекарят в клиниката, ми повтаряше: „Човекът е жестоко същество и се наслаждава на насилието“. Не смятам, че аз съм по-различен. Участвах във война и убивах хора в името на някакви идеали -защита на демокрацията, победа над комунизма… Виновен съм

409

за случилото се както всички други. Тези заключения стоят в дъното на замисъла ми. Реших да извърша убийствата, за да привлека вниманието на хората към същността им, към мрачното място в сърцата им, което подхранва жестокостта, защото това тъмно място открай време е забранена тема. Обичаме да чуваме колко добри, красиви, съвършени, прекрасни създания сме. Никой не иска да обсъжда колко сме свирепи, егоистични, тесногръди, колко ни очарова смъртта. Самозалъгваме се, че сме извисени, и си затваряме очите за кръвопролитията, войните и жестокостите. Да, някои като Патасана са се опитали да обяснят тази жестокост, но са избрали неправилен начин. Затова писанията им са безполезни. Аз обаче не исках подобна участ да сполети и моето послание. Избрах най-ефикасния начин да го разпространя - смъртта. Но трябваше да извърша добре обмислени, поразителни убийства, напомнящи миналото. Затова взех за пример убийствата отпреди седемдесет и осем години. Сред убитите тогава е бил и моят дядо, но в никакъв случай не ме движеше желание за мъст. Вярно е, арменците са жертва на геноцид, ала несъмнено арменците, кюрдите или арабите щяха да постъпят като турците, ако бяха на тяхно място. Извърших убийствата не заради етническо възмездие. Исках те да са огледалото, в което хората да видят зловещите си лица и да положат усилие да се освободят от тази противна гледка. - По физиономията на Тимъти се изписа смущение; стрелна с очи Есра и продължи: - Тогава Есра, която никога няма да ми прости, колкото и пъти да и поискам прошка, ме покани да се присъединя към екипа и. Бях решил да се откажа от археологията, но след известно престорено колебание приех предложението и, защото разкопките бяха в района на убийствата отпреди седемдесет и осем години. След като започнахме работа, се случи нещо необикновено - в библиотеката на древния град открихме изключителна археологическа находка: плочките на Патасана. Щом разбрах за пресконференцията, реших, че е ударил часът да изпълня историческата си мисия. Убих трима така, както са били извършени убийствата преди седемдесет и осем години,

410

та по време на пресконференцията…

Говореше за убийствата със същата лекота, с която разказваше за плочките на Патасана. Есра го слушаше с призрачно бледо лице и рзтреперано тяло. Ръцете и, преплетени върху плота на масата, се тресяха неудържимо, но тя не ги забелязваше. Най-сетне съумя да събере думите, щуращи се из ума и.

- Как може да си толкова спокоен? - попита с глас, изпълнен с омерзение. - Как дръзваш да се изправиш пред нас и да ни говориш най-невъзмутимо, след като си убил толкова хора?

Тимъти погледна младата жена с благо лице, по което се четеше искрено съжаление.

- Съжалявам за Кемал - каза той. - Не исках да го убивам, но ревността му го погуби. Реши, че се срещам тайно с Елиф, и ме проследи. Видя ме да извършвам третото убийство и ме нападна. Бях принуден да се защитя. Когато умря, го пренесох в пещерата, за да не се провали пресконференцията.

- Проблемът не е само Кемал! - изкрещя Есра. Поколеба се, втренчи се в американеца и додаде тъжно: - За бога, Тимъ-ти, не разбираш ли какво си направил?

Археологът сведе глава, посърнал.

- Не ме ли чу? - попита изненадано. - Длъжен бях. Не можех да скръстя ръце и да чакам хората да повтарят тази ужасна грешка. Не разбираш ли? Трябваше да го направя. - Той поклати разочаровано глава. - Колко жалко! Надявах се ти да ме разбереш най-добре.

- Какво да разбера? - извика Есра. - Как си издебвал хората и си ги избивал? - Обзета от болка и скръб, тя простена: - Какво направи, Тимъти? Какво направи?

- Каквото трябваше - отвърна Тимъти и в очите му просветна предишното упорство. - Дори да не разбираш, постъпих правилно.

Есра се задъхваше, думите засядаха и задръстваха гърлото и. Успя да проговори на пресекулки:

- А мъртвите? Какво са виновни те? С какво е заслужил хаджи Сетар това? А Кемал, а горкият селянин? - Млъкна в

411

опит да намери точните думи, за да изрази изумлението и разочарованието си. - Не разбираш ли? Ти си убиец! - успя да изрече най-сетне.

Тимъти явно се изненада от яростната и реакция, но бързо се съвзе.

- Да, убиец съм - отвърна той с глас, натежал от ирония. -Но убих, за да предотвратя нови убийства.

Съжалението в погледа на Есра се стопи. С рукнали по страните сълзи, без да обръща внимание на шушукането в залата, тя изкрещя, подчертавайки всяка сричка:

- Но въпреки всичко си убиец! Убиец си, Тимъти! И не само убиец. Ти… ти си чудовище… - замълча отново, гневът възпираше думите и. - Ти… ти си подлец, измамил приятелите си, за да постигне своето!

Няколко секунди Тимъти се взира в младата жена със скръбно изражение.

- Права си - сведе глава накрая. - Подлец съм, живял в епоха на тирани.

412

Двайсет и осма плочка

О, търпеливи читателю, узнал моята низост, разбрал гибелните последствия от безразсъдството ми. Аз предизвиках боговете. Опитах се да променя отредената ми от тях съдба. Причиних смъртта на царя, техния представител на земята. И те ме възмездиха с най-тежкото наказание. Осъдиха ме да горя в огъня на нечистата съвест.

Хилядите богове на хетите, бога на бурите Тешуб и съпругата му, богинята на слънцето Хапт, синът им Шарума и небесната ни майка Купаба… Да, те притежават теб и мен, земята, небето и Ефрат, ала не са добри. Те са зловещи и безмилостни създания, които си играят с хората за собствено удоволствие.

Да, ние сме зли, но боговете са ни вдъхнали това тъмно чувство. Те ни изпращат бедствия, по тяхна воля царете водят войни, хората убиват, измъчват, плякосват.

Аз съм страхливец, знам го, но знам и че боговете няма да ми простят дори и след смъртта. Аз им се опълчих и бях победен. Няма да ги моля повече за милост. След като изпиша думите си върху плочките, няма да се хвърля върху скалите, където Ашмуникал намери смъртта си. Това е твърде героичен край за презряно нищожество като мен. Аз не съм герой. Не съм и любовник като дядо Митанува, готов на всичко за обичаната жена. Не съм и благороден държавник като татко Арарас, готов да даде живота си, за да защити страната си. Аз съм най-подлият предател, който хетските земи са виждали, негодник, причинил най-голямото зло на хората си. Ще изстрадам наказанието, което боговете ми наложат, и ще живея с най-тежкото бреме на земята - бремето на съвестта, - докато удари смъртният ми час.

Но искам хората да прочетат тези плочки. Не за да се противопоставят на боговете. Не искам никой да изстрада моите болки, ала искам хората да опознаят себе си, царете, боговете. Написах тези плочки с надежда хората да управляват по-добре съдбата си, а царете и боговете да не съумяват да ги насъскват, както пожелаят. Писах с надеждата да напояват изобилните

земи между двете реки не с кръвта на чедата си, а с любов, да помъдреят и да живеят щастливо, да превърнат живота си в безкраен празник, да завещават на бъдещите поколения не болка, а радост, не сълзи, а усмивки, не омраза, а любов, не смърт, а живот. Дано…

Название книги

Ахмед Юмит Патасана

Неизв.

Содержание